№ 121
гр. Шумен, 23.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪС.В II, в публично заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Галина Св. Георгиева
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20213600500328 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от С. Д. С., действащ чрез пълномощника
адв. В. Н. от ТАК, срещу решение № 260044/18.06.2021 г. по гр.д. № 183/2020 г. по описана
на ВПРС, с което не са уважени исковете му, че не дължи на ответника, чрез неговата майка
и законен представител, издръжка за месеците, през които е живял при него, а именно за
периода м. май 2018 г. – м. октомври 2019 г. и претендираната сума по изп.д. №
20203610400018 за периода м. януари 2019 г. – м. октомври 2019 г., в размер 1 150.00 лев,
както и за неоснователно обогатяване на ответника по смисъла на чл.55, ал.1, пр. ІІ от ЗЗД.
Жалбоподателят намира решението за неправилно и необосновано по съображения,
подробно изложени в жалбата, поради което моли въззивният съд да го отмени, като
реши спора по същество и уважи предявените искове изцяло, ведно със законните
последици.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Д. С. С., действащ чрез своята майка и
законен представител С. Д. С. и пълномощника адв. Н. В. от ШАК депозира отговор за
жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и
за присъждане на извършените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
1
Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:
Гр.д. № 183/2020 г. по описа на ВПРС е образувано по искова молба на
жалбоподателя, предявена първоначално срещу С. Д. С., а впоследствие, след указания на
съда, срещу въззиваемия Д. С. С., чрез неговата майка и законен представител С. Д. С., в
която ищецът е изложил твърдения, че сключеният между него и С. Д. С. граждански брак е
бил прекратен с влязло в сила на 26.07.2017 г. решение по гр.д. № 492/2017 г. по описа на
ВПРС. Със същото е било утвърдено споразумение между бившите съпрузи, съгласно което
упражняването на родителските права върху децата им Д. и К. е било предоставено на
майката, а той е се е задължил да заплаща за всяко от тях месечна издръжка в размер на по
115.00 лева. След развода двете деца заживели с майка си. През месец май 2018 г. синът му
Д. се преместил по свое желание да живее при него, като майка му подписала нотариално
заверена декларация за даване на съгласие същият да живее преимуществено в дома на баща
си в гр. В.П.. От м. май 2018 г. Д. заживял в дома му, като той поел изцяло издръжката и
грижите за него и заплащал постановената издръжка само за по-малкото дете К.. През
времето от м. май 2018 г. до м. ноември 2019 г., през което Д. живял при него майката С.С.
не е давала никакви средства за издръжка на същия и дори получавала полагащите се за него
детски надбавки. През м. април 2019 г. ищецът завел гр.д. № 261/2019 г. по описа на ВПРС
за уреждане отношенията във връзка с упражняване на родителските права върху Д., но
производството се забавило и междувременно той се върнал да живее при майка си, което
наложило да оттегли исковите си претенции. По същото дело С.С. предявила насрещен иск
за промяна режима на свиждане с бащата и увеличаване издръжката на двете деца. След
снабдяването й с изпълнителен лист по бракоразводното дело и въз основа на
първоинстанционното решение по гр.д. № 261/2019 г. С.С., действаща в качеството й на
майка и законен представител на двете деца, завела изпълнително дело № 18/2020 по описа
на ДСИ при ВПРС за издръжка на детето Д. за периода м. януари 2019 г. – м. февруари 2020
г., на стойност 1 510.00 лева и за детето К. за месеците, януари, февруари, септември 2019 г.
и януари и февруари 2020 г., на стойност 651.00, които суми той заплатил при получаване
на поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното дело на 09.03.2020 г., или общо
със задълженията по ИД, в размер на 2 147.54 лева. Счита, че не дължи плащане на
ответника по посоченото изпълнително дело за периода, през който последният е живял при
с него, а именно от м. януари 2019 г. до м. октомври 2019 г., за сумата от 1 150.00 лева, тъй
като през това време, като баща е полагал всички дължими грижи за него и му е осигурявал
необходимите средства за издръжка, с което е изпълнил вмененото му със съдебно решение
по гр.д. № 492/2017 г. задължение за издръжка. Също така счита, че платената от него от
сума от 1 150 лева е недължимо платена и е довела до неоснователно обогатяване на
ответника. Позовавайки се на изложеното е пискал от съда да признае за установено, че не
дължи на ответника издръжка за месеците през който е живял при него, а именно за периода
от м. май 2018 г. – до м. октомври 2019 г. и претендираната сума по изп.д. №
20203610400018 на ВСИ при ШРС за периода от м. януари 2019 г. – до м. октомври 2019 г.,
в размер на 1 150.00 лева и направените по делото разноски.
2
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който е оспорил
предявения иск като недопустим, а по същество като изцяло неоснователен.
Непосредствено преди датата на насроченото от съда първо по делото заседание
ищецът е депозирал молба за допълване петитума на първоначалната искова молба с иск за
неоснователно обогатяване на ответника по смисъла на чл.55, ал.1, пр. ІІ от ЗЗД, а именно за
осъждане на същия да му заплати сумата от 1 150.00 лева, с която неоснователно се е
обогатил.
В предоставения му срок по чл.131 от ГПК ответникът е оспорил осъдителния иск
като недопустим, а по същество – като неоснователен.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск по
чл.439 от ГПК и осъдителен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, като с решението се е отхвърлил
предявените от С. Д. С. иск с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено,
че ищецът не дължи сума в размер на 1 150.00 лева, представляваща месечна издръжка на
детето Д.С. за периода м. януари – м. октомври 2019 г., за което вземане е издаден
изпълнителен лист от 22.08.2019 г. по гр.д. № 492/2017 г. по описа на ВПРС, въз основа на
който е образувано изп.д. № 20203610400018 на ДСИ при ВПРС, поради осигуряване от
ищеца на издръжка на детето му през този период, и осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр. ІІ от ЗЗД, за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1 150.00 лева,
дадена на неосъществено основание. Със същото решение е осъдил ищеца да заплати на
ответника деловодни разноски в размер на 300.00 лева.
Решението се обжалва от ищеца изцяло.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намери, че обжалваното решение е
валидно и допустимо.
По същество не се спори между страните и се установява от събраните по делото
доказателства, че с решение № 219/26.07.2017 г. по гр.д. № 492/2017 г. по описа на ВПРС,
влязло в законна сила на 26.07.2017 г. е прекратен гражданският брак между ищеца и С. Д.
С. и е одобрено постигнатото помежду им споразумение, съгласно което упражняването на
родителските права върху децата им Д. и К. е предоставено на майката, при „ свободен
режим на лични отношения между тях и баща, който се задължава да им заплаща издръжка
в размер на по 115.00 лева месечно, считано от влизане на решението в сила. За присъдената
с решението издръжка е издаден изпълнителен лист № 287/22.08.2019 г..
През м. май 2018 г. детето Д. заживяло с баща си, за което майката дала изрично
съгласие, обективирано в декларация с нотариална заверка на подписа рег. № 426/10.05.2018
г. на нотариус рег. № * при НК.
На 23.08.2019 г. С.С. подала жалба срещу ищеца за извършено престъпление по
чл.183, ал.1 от НК, поради неплащане издръжка на децата Д. и К., като производството по
образуваното въз основа на нея досъдебно производство е било прекратено с постановление
на прокурор при РП – Велики Преслав от 30.09.2019 г..
На 01.10.2019 г. ищецът изпратил нотариална покана до бившата си съпруга, връчена
3
й на 07.11.2019 г., с която я поканил да му заплати издръжка за детето Д. в размер на по
115.00 лева месечно, считано от м. юни 2018 г., в размер общо на 1 725.00 лева, с оглед да я
използва за обучението и издръжката му.
През м. ноември 2019 г. детето Д. се върнало в дома на майка си.
С решение № 10/05.02.2020 г. по гр.д. № 261/2019 г. по описа на ВПРС били изменени
режима на лични контакти и размера на дължимата от бащата издръжка на децата Д. и К.,
постановени с решение на ВПРС по гр.д. № 492/2017 г., като издръжката била увеличена от
115.00 на 180.00 лева месечно за детето Д. и от 115.00 лева на 153.00 лева месечно за детето
К., считано от 20.08.2019 г., платима по банков път, с падеж 5-то число на месеца, за който
се дължи. Решението било обжалвано изцяло от ищеца, като с решение № 102/05.06.2020 г.
по в.гр.д. № 88/2020 г. било отменено в частта, в която е постановено увеличения размер на
издръжката в полза на детето Д. да се дължи за периода от 20.08.2019 г. до 01.10.2019 г. и
потвърдено в останалата част досежно изменението на първоначално присъдените
издръжки. Въз основа на първоинстанционното решение бил издаден изпълнителен лист за
присъдената издръжка № 73/07.02.2020 г..
По молба на С. Д. С. от 19.02.2020 г., в качеството й на законен представител на
децата Д. и К., на 20.02.2020 г. било образувано изп.д. № 18/2020 г. по описа на ДСИ при
ВПРС за принудително събиране на вземанията за издръжка, за които са издадени
изпълнителен лист № 287/22.08.2019 г. по гр.д. № 492/2017 г. на ВПРС и изпълнителен лист
№ 73/07.02.2020 г. по гр.д. № 261/2019 г. на ВПРС. В поканата за доброволно изпълнение по
изпълнителното дело задължението на длъжника към 20.02.2020 г. е определено в общ
размер на 2 824.72 лева, от които 2 161.00 лева – главница, 117.44 лева – лихви, 300.00 лева
– допълнителни разноски и 20.00 лева – разноски по изп.д., както и такса по чл.53 от
ТДТССГПК в размер на 226.28 лева. На 09.03.2020 г. ищецът превел по сметка на ВПРС
сумата от 2 147.54 лева, като между страните не се спори, че тя е платена като погашение на
задълженията му за издръжка на двете деца по посоченото изпълнително дело.
Във въззивното производство е представен протокол от съдебно заседание от
26.07.2021 г. по гр.д. № 383/2021 г. по описа на ВПРС, видно от който с определение от
същата дата е одобрена съдебна спогодба между ищеца и бившата му съпруга, по силата на
която страните са постигнали съгласие упражняването на родителските права върху детето
Д. да се предостави на баща, при когото ще живее, а майката да заплаща на същото месечна
издръжка в размер на 162.50 лева месечно, считано от влизане в сила на решението, с което
се утвърждава споразумението.
От показанията на разпитаните по делото свидетели Б.Х.Г., С.С.Д. и Р.С.К. / баба по
майчина линия на ответника / се изяснява, че действително през периода м. май 2018 г. – м.
октомври 2019 г. детето Д. е живяло в дома на баща си и той е полагал ежедневните грижи
по отглеждането и възпитанието му и му е осигурявал средства за издръжка. Същевременно,
детето често посещавало и дома на майка си / намиращ се по данни от социалния доклад в
същия град и на същата улица /, като идвало да види близките си и да се нахрани, през
4
седмицата след училище или събота и неделя. През процесния период майка му му
помагала при нужда, купувала му разни неща, заплащала телефона му. От разпита на свид.
К. се установява също, че заплатената от ищеца сума по изп.д. № 18/2020 г. на ВПРС е била
изразходва изцяло за покриване нужди на децата Д. и К., а именно за закупуване на облекло
и лаптоп.
По делото е приложен социален доклад от ДСП – Велики Преслав, от който се
установява, че след прекратяване на брака им родителите на детето Д. са в конфликтни
отношения по повод упражняването на родителските права и режима на лични контакти
досежно двете им деца, във връзка с което често постъпват сигнали в ОЗД – Велики Преслав
и др. институции. Конфликтните отношения между родителите се отразяват негативно на
стабилността на емоционалното състояние на малолетния Д., който въпреки това има
положителна нагласа и към двамата. Детето активно общува с всички роднини по майчина и
по бащина линия, за което не е възпрепятстван от родителите си. Между роднините му по
майчина и бащина линия липсва напрежение, което да рефлектира негативно върху него.
Като съобрази горното, съдът достига до следните правни изводи:
Предмет на разглеждане са отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК и
осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. І от ЗЗД. В тази връзка дадената от първоинстанционния
съд правна квалификация на втория от исковете се явява некоректна, тъй като след ищецът
твърди, че сумите, с които ответникът се е обогатил са били събрани в изпълнителното
производство при вече надлежно погасено задължение за издръжка от негова страна, то се
позовава на липса на основание за повторна престация на едно и също задължение, с оглед
на което правата му относно принудително събраната сума се квалифицират по чл.55, ал.1,
пр. І, а не по чл.55, ал.1, пр. ІІ от ЗЗД. Визираната неточност в обжалваното решение обаче
не е порок, водещ до неговата недопустимост, доколкото при постановяването му съдът е
взел предвид всички релевантни за спора факти и обстоятелства, по отношение на които
правилно е разпределил доказателствената тежест между страните и е обсъдил относимите
към тях писмени и гласни доказателства, събрани в хода на процеса.
І. По иска с правно основание чл.439 от ГПК.
Чл.439 от ГПК предвижда, че длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението,
като искът му може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът
е отрицателен установителен и страни по него са длъжникът и взискателят по изпълнението.
За успешно провеждане на исковата си защита ищецът следва да докаже
правоизключващите или правопогасяващите възраженията за дължимост на вземанието, на
които се позовава, като те следва да са възникнали след приключване на съдебното дирене в
производството, в което е присъдено вземането и е издаден изпълнител лист за него.
В конкретния случай, ищецът твърди, че е длъжник по висящо изпълнително дело и,
че е изпълнил задължението си за издръжка на детето Д., предмет на принудително
изпълнение по същото, посредством полагане на грижи и осигуряване на средства за
5
задоволяване потребностите на му след влизане в сила на съдебното решение, с което е
присъдена издръжката, което налага извод, че предявеният иск е допустим.
Досежно основателността му, от събраните по делото писмени и гласни доказателства
се установи, че ищецът е длъжник по изп.д. № 18/2020 г. по описа на ДСИ при ВПРС за
принудително събиране на вземания за издръжка на децата му Д. и К., за които са издадени
изпълнителен лист № 287/22.08.2019 г. по гр.д. № 492/2017 г. на ВПРС и изпълнителен лист
№ 73/07.02.2020 г. по гр.д. № 261/2019 г. на ВПРС, като към датата на образуване на
производството - 20.02.2020 г. задължението му е възлизало в общ размер на 2 824.72 лева,
от които 2 161.00 лева – главница / 1 510.00 лева – издръжка за детето Д. за месеците
януари - октомври 2019 г. и януари и февруари 2020 г. и 651 лева – издръжка за детето К. за
месеците януари, февруари, септември 2019 г. и януари и февруари 2019 г. /, 117.44 лева –
лихви, 300.00 лева – допълнителни разноски и 20.00 лева – разноски по изп.д., както и такса
по чл.53 от ТДТССГПК в размер на 226.28 лева. На 09.03.2020 г. ищецът превел по сметка
на ВПРС сумата от 2 147.54 лева за заплащане на посочените задължения, без от платежния
документ и данните по делото да се установява кои точно от тях и до какъв размер са били
погасени с нея, като между страните не се спори, че сумата е получена от двете деца като
издръжка.
Независимо от извършеното плащане, ищецът твърди, че не дължи сумата от 1 150.00
лева – издръжка за детето Д. за периода м. януари – м. октомври 2019 г., тъй като в този
интервал от време синът му е живял при него и единствено той е полагал грижи и
предоставял средства за отглеждането му. Ответникът не оспорва факта на съвместно
живеене на страните и на полагане на грижи за него от страна на ищеца – негов баща, но
твърди, че те са предоставени в изпълнение на негов нравствен дълг като родител, както и,
че едновременно с ищеца, за него са били полагани грижи и предоставени средства и от
майка му.
С оглед на застъпените от страните становища и събраните по делото доказателства,
съдът приема за установено, че независимо от факта, че през процесния период ответникът е
живял в дома на баща си, грижи и средства за отглеждането и възпитанието му са
предоставяли и двамата му родители, потвърждение за което са показанията на разпитаните
свидетели, преценени поотделно и в тяхната съвкупност.
Съгласно чл.143, ал.1 от СК всеки родител е длъжен да осигурява необходимите
условия за живот и развитие на детето си, съобразно своите възможности и материално
състояние. Определящ за точното изпълнение на това задължение е интересът на детето,
като изпълнението е пълно, когато задоволява изцяло потребностите на детето, обусловени
от възрастта, пола, здравословното му състояние и индивидуалните му интереси и
занимания. Престацията се изразява в полагане на грижи за отглеждане и възпитание на
детето и предоставяне на средства за покриване на нуждите му от храна, облекло,
отопление, здравни грижи, социални и културни изяви и развлечения и др.. Съгласно чл.143,
ал.2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца
независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.
6
Задължението е безусловно и е на двамата родители, които са длъжни да го изпълняват
съвместно съобразно възможностите на всеки от тях поотделно. Издръжката е част от
задължението на родителите, вменено им с разпоредбата на чл.143, ал.1 от СК и може да
бъде предоставяна както в натура, така и в пари, според възможностите на всеки от двамата
да дава едното или другото. Когато родителите живеят разделно и само единият от тях
упражнява родителските права спрямо детето, другият родител не се освобождава от
задължението си по чл.143, ал.1 от СК и следва да продължи да го изпълнява. Размерът на
издръжката следва да съдейства за правилното развитие, възпитание и отглеждане на детето,
за покриване на нуждите му така, както те биха били задоволени, ако родителите живеят
заедно. При съдебно присъждане на издръжка за детето от родителя, който не упражнява
родителските права, съдът му възлага такава в парично изражение, като при определяне на
размера й, съблюдавайки принципа за равнопоставеност на престациите взема предвид, че
другият родител, освен, че също дължи издръжка, полага и непосредствените грижи по
отглеждане и възпитание на детето. В този случай за родителя възниква безусловно
задължение за заплащане на определения размер издръжка, което обаче не означава, че не
би могъл да предоставя средства за детето си в по-голям размер или да полага грижи за него.
С решение № 134/25.06.2012 г. по гр.д. № 90/2011 г., І. г.о. на ВКС е прието, че в случаите,
когато детето е живяло с родителя, на когото със съдебното решение не е предоставено
упражняването на родителските права и е осъден да заплаща на същото издръжка, и този
родител е полагал за него дължимите грижи, включително като му е предоставял
необходимите средства за задоволяване на потребностите му, задължението му за издръжка
следва да се счита изпълнено, респ. правото на детето на такава следва да се счита за
погасено чрез предоставянето й. Постановеното обаче касае хипотеза, в която детето е
живяло само при баща си и той му е осигурявал изцяло необходимите средства за издръжка.
От изложеното следва, че за да се приеме, че родителят, при когото детето живее, въпреки,
че не му е предоставено упражняването на родителските права върху него е изпълнил
точно задължението си за присъдена издръжка, същият следва да докаже, че ежемесечно е
престирал такава в натура и пари, равняваща се минимум на съдебно определената. В
случая обаче, от доказателствата по делото не се установи с категоричност, че ищецът
единствен е полагал грижи и е предоставял средства за издръжка на детето Д., респ., че е
престирал издръжка повече от дължимата по силата на одобрената съдебна спогодба. Не се
установи конкретно и обема на полаганите от него грижи и предоставяните средства, което
би могло да послужи при определяне на изпълнената част от задължението. Наред с това,
видно от събраните доказателства, като е заплатил сумата от 2 147.54 лева ищецът е
изпълнил само част от задълженията си за издръжка на двете деца, в размер общо на
2 278.44 лева / главница и лихви /, като липсват данни конкретно каква част дължимата за
детето Д. издръжка е била погасена с плащането и каква остава дължима, което препятства
възможността за определяне на изпълнената и неизпълнена част от задължението.
Предвид горното и тежестта на ищеца по чл.439 от ГПК да докаже, при условията на
пълно и главно доказване, че не е длъжник за вземанията, предмет на принудително
изпълнение, поради наличие на конкретни правоизключващи или правопогасяващи факти,
7
настоящата инстанция приема предявения отрицателен установителен иск за недоказан по
размер, което налага отхвърлянето му.
ІІ. По иска с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, съдът съобрази следното:
Ищецът по иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД дължи да установи наличието
на имуществено разместване между страните, т.е., че е престирал нещо, което е постъпило в
патримониума на ответника и го е увеличило, както и, че не е имало основание за
получаване на престацията от ответника. От своя страна, ответникът дължи да докаже, че
има основание да задържи получената облага.
С ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г., което е задължително за съда е прието,
че в чл. от 55, ал.1 ЗЗД са уредени три различни фактически състава. Първият изисква
предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на благата. Според втория състав
на чл.55 от ЗЗД, подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е
могло да бъде осъществено. Според третия подлежи на връщане даденото с основание,
което е отпаднало с обратна сила. Правилото на чл.55, ал.2 ЗЗД е приложимо само при
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл.55, ал.2 от ЗЗД, не може да иска връщане на даденото онзи, който
съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг.
Според трайната съдебна практика, ако престацията е извършена съзнателно и в
съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. Съзнателното изпълнение
на нравствения дълг представлява в случая основание. При приложението на чл. 55, ал. 2
ЗЗД следва да се има предвид, че обществото се развива стремително не само в областта на
икономиката. Променят се и се развиват в прогресивна насока и взаимните отношения
между хората. В тези отношения се утвърждават началата на хуманност и отзивчивост.
Съдебният акт трябва да помага за възпитание на гражданите в същия дух. Затова, когато се
поддържа, че е дадено нещо без основание, необходимо е да се изясни дали не е налице
съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият
престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да
се присъжда обратно. Тези положения не намират място в случая, когато за едно лице
съществува законно задължение да изпълни нещо, а изпълнението се извършва от друго
незадължено или само съзадължено лице. Така, когато установеното със закон задължение за
даване на издръжка бъде изпълнено от лице, което не е задължено да я дава напълно или
частично, то има основание да иска от другите законно задължени лица заплащане на
даденото.
В конкретната хипотеза, както бе посочено по-горе не се установи, че ищецът е
престирал в полза на ответника повече от дължимата му за процесния период издръжка,
респ., че платената по изп.д. № 18/2020 г. по описа на ВПРС е дадена при начална липса на
основание, поради пълно изпълнение на задължението чрез престиране на грижи и средства
за отглеждане на детето Д., докато то е живяло с баща си във времето от м. май 2018 до м.
8
октомври 2019 г.. Ето защо, настоящата инстанция достига до извод, че по отношение на
исковата сума не е настъпило имуществено разместване, което да е довело до обогатяване
без основание на ответника за сметка имущественото обедняване на ищеца. Независимо от
горното, доколкото се касае за задължение на родител за издръжка на невършило
пълнолетие дете и ищецът съзнателно е превел сумата по изпълнителното дело именно като
погашение на това задължение за период от време, през който детето е живяло при него и му
е осигурявал грижи и средства, счита, че, ако е било дадено нещо в повече то е извършено с
оглед изпълнение задължението на родителя по чл.143, ал.1 от СК и в съгласие с морала,
поради което е изпълнение на нравствен дълг и не е лишено от основание. В тази връзка,
ако ищецът счита, че е дал на детето си и вместо другите задължени за издръжката му лица,
негово право е да претендира надплатеното от тях, а не от ответника по настоящия иск като
недължимо дадено.
Поради изложените доводи, съдът намира, че осъдителният иск по чл.55, ал.1, пр.І от
ЗЗД е изцяло неоснователен и подлежи на отхвърляне.
В съответствие с навадените мотиви и поради пълно съвпадане с изводите на
първоинстанционния съд, заключава, че обжалваното решение е правилно и следва да се
потвърди.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
деловодни разноски във въззивното производство в размер на 400.00 лева – платен
адвокатски хонорар.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 260044/18.06.2021 г. по гр.д. № 183/2020 г. по
описа на Районен съд – Велики Преслав.
ОСЪЖДА С. Д. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В.П., обл. Ш.,ул.№ да
заплати на Д. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. В.П., обл. Ш.,ул.№, деловодни разноски
във въззивното производство в размер на 400.00 лева – платен адвокатски хонорар.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10