Р Е Ш Е Н И Е
№150
гр.
Русе, 01.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на двадесет и пети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИСКРА БЛЪСКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Иванка Венкова, като разгледа докладваното от мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д. № 165 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от Д.Г.И., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез особения представител адв. В.Р., против Решение № 528 от 27.03.2019 г., постановено
по гр.д.№ 2473/2018 по описа на Русенски районен съд в частта, с която са
уважени исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* за установяване на вземането му срещу въззивника. В жалбата се
излагат съображения за неправилност на обжалваното решение поради допуснати
нарушения на материалния закон. Противно на изводите на първоинстанционния съд въззивникът счита, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен заем
неустойка за неизпълнение представлява неравноправна клауза и както такава е
нищожна на основание чл. 143 и чл. 146, ал. 2 ЗЗП и на основание чл. 26 от ЗЗД.
Твърди се, че уговорената неустойка не обезпечава паричното задължение по
договора за заем, а друго задължение, обективирано в
чл. 4, ал. 1 от договора – заемателят да предостави в
срок от три дни на заемодателя едно от двете обезпечения – двама поръчители,
които отговарят на точно определени изисквания, които трудно могат да бъдат
изпълнени или банкова гаранция, което също е трудно изпълнимо. Сочи се, че по
начина, по който е уговорено заплащането на неустойката се цели заобикаляне на
закона за уговаряне на по-голя лихвен процент при отпускането на кредита.
Твърди се също така, че така уговореният размер на неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция, тъй като с нея се цели получаването на доход, несъобразен с
евентуалните вреди. Излагат се съображения, че поради нищожността на неустоечната клауза плащанията, които са отнесени за
погасяването й следва да се считат за погасени вноски по кредита, които с оглед
установения по делото размер водят до погасяване на същия.
С въззивната жалба се иска
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
да се отхвърлят предявените искове като неоснователни.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се изразява становище за
неоснователност на същата и се излагат съображения относно правилността на
обжалваното решение. По-конкретно се излагат съображения, че уговорената
неустойка има характера на обезпечение, че договорът ще се изпълни в полза на
заемодателя, давайки му по-голяма сигурност, и че същата не излиза извън
пределите на присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
С обжалваното решение е признато за установено съществуването на вземането на “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД със седалище и адрес на управление в гр. С., ж.к. “Л.“
**, бул. “Д. П. Дертлиев” №**, офис-сграда “Л.“, ет.*,
офис *, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д., ЕИК *********,
към Д.Г.И. ***, ЕГН **********, за сумите 455.02 лв., главница, заедно със
законната лихва, считано от 27.10.2017г. до окончателното изплащане, 37.22 лв.
договорна лихва за периода от 16.04.2016г. до 14.08.2016г. и за сумата 444.96
лв. неустойка за периода от 16.05.2016г. до 14.08.2016г., като е отхвърлен искът
за сумата 66.67 лв. лихва за забава за периода от 17.04.2016г. до подаване на
заявлението.Със същото решение Д.Г.И. е осъден да заплати на “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД сумите 71.81 лв. разноски по ч. гр. дело №7767/2017г.
на Русенски районен съд, както и 778.71 лв. разноски по делото.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, чл.
86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
Настоящата въззивна инстанция като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. В този смисъл не са инвокирани
възражения от страните. Безспорно е между страните, че същите се намират в
договорно правоотношение във връзка със сключен между тях договор за паричен
заем № 2408444 от 19.10.2015 г., по силата на който „И. А. М..“ АД е
предоставило на Д.Г.И. сумата от 1000 лева, която последният се е задължил да
върне на 10 равни месечни вноски, с фиксиран лихвен процент от 40 %, или общият
размер на всички плащания е 1192.30 лв. Уговореният годишен процент на разходите
по заема е 49.01 %.
В чл. 4, ал. 1 от
договора страните са се договорили, заемателят в срок
до три дни от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя
едно от двете обезпечения: 1) две физически лица поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодателя
за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход
да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по договор за паричен заем, сключен
с „И. А. М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401
„Редовен“ или 2) банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя за общо дължимата сума по договора за заем, със срок на валидност –
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем.
В чл. 4, ал. 2 от
договора е уговорена неустойка в случай на неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 да предостави обезпечение, в
размер на 1112.40 лева, която неустойка заемателят
заплаща разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска, като към всяка вноска
се добавя сума в размер на 111.24 лева.
При
първоинстанционното разглеждане на делото е прието заключението на счетоводната
експертиза, вещото лице по която е установило, че след усвояване на сумата по
заема ответникът не е погасил изцяло задължението си по договора от 19.10.2015 г.
Размерът на непогасеното задължение възлиза на 1008.00 лв., от които главница
455.02 лв., договорна лихва за периода от 16.04.2016г. до 14.08.2016г. 37.22
лв., неустойка за периода от 16.05.2016г. до 14.08.2016г. 444.96 лв. и лихва за забава за периода от 17.04.2016г. до
27.10.2017г. - 70.80 лв.
По делото е прието
и допълнителното заключение на експертизата, базирано на проверка в
счетоводствата на “И. А. М.” АД и на “Агенцията за събиране на вземания” ЕАД, вещото
лице по което е установило, че след усвояване на сумата по заема ответникът е
извършил осем плащания за погасяване на задължението си по договора от
19.10.2015г. или общо 1367.50 лв. платени погасителни вноски. Последното
плащане е направил на 30.08.2016 г., след което е преустановил плащанията.
Експертизата заключава, че размерът на платените разходи за събиране на
вземането са 45 лв., при което общият размер на плащанията по заема са в размер
на 1412.50 лв. Непогасеното задължение на ответника по посочения договор е в
общ размер 1008.00 лв. Срокът на договора е изтекъл на 14.08.2016 г. и не е
обявяван за предсрочно изискуем.
Вземането по
процесния договор за заем е цедирано на „А. за
събиране на вземания“ ООД по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и Приложение № 1/01.03.2017 г. към него. Процедурата
по чл.99, ал.3 ЗЗД за съобщаване на цесията е изпълнена, тъй като предишният
кредитор е съобщил на длъжника прехвърлянето и е предал на новия кредитор
намиращите се у него документи, установяващи вземането, както и му е потвърдил
писмено станалото прехвърляне, видно от посочените по-горе доказателства, като
в обратния смисъл не са релевирани възражения с
въззивната жалба.
Въз основа на така установените правнорелевантни
за спора факти от първоинстанционния и въззивния съд по възраженията на страните, съдът приема следното от
правна страна:
Основното
възражение, инвокирано с въззивната жалба е досежно нищожността на уговорената в чл. 4, ал. 2 от
сключения между страните договор за паричен заем неустойка. Настоящата въззивна
инстанция намира, че така уговорената неустоечна
клауза, начислявана при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение от страна на заемателя е неравноправна по
своя характер на основание чл. 143, т. 5 от ЗЗП, противоречи на Закона за
потребителския кредит (чл. 19, ал. 4 от ЗПК), както и на добрите нрави и поради
това същата е нищожна. За да достигне до този извод съдът анализира детайлно,
както размера на неустойката, така и задължението, чието неизпълнение се
обезщетява с неустойката, включително вредите, които са настъпили или биха
могли да настъпят за заемодателя при неизпълнение на процесното задължение. На
първо място, видно от съдържанието на чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем,
исканите от заемодателя обезпечения са трудно изпълними. Това е така, защото
първото обезпечение предпоставя не един, а двама
поръчители, и при това те да отговарят на завишените изисквания за финансова
обезпеченост и положителен кредитен рейтинг. Същото задължение дори се явява
абсолютно неизпълнимо за краткия срок, определен в същата клауза на договора.
По отношение на второто обезпечение – банкова гаранция, настоящата инстанция
също намира, че е трудно изпълнимо и дори неизпълнимо като изходи от характера
на сделката. В практиката банковите гаранции се издават за да обезпечат
изпълнението на задължения по облигационни договори или участие в обществени
поръчки най-вече по търговски сделки, респективно същите се издават в полза на
юридически лица и еднолични търговци. Банковата гаранция също е обезпечена с
цена, която в случая заемателят следва да заплати на
банката за да гарантира изпълнение на задължението му по договора за заем.
Всичко това води до единствения възможен извод, че заемодателят е въвел едно
изискване за предоставяне на обезпечение, което е неизпълнимо от заемателя, още повече в краткия срок, определен в чл. 4,
ал. 1 от договора за заем – 3 дни.
От друга страна,
следва да се има предвид, че предоставянето на обезпечение (в случая поръчител
или банкова гаранция) само по себе си обезпечава изпълнението на главното
задължение на заемателя, а именно да върне заетата
сума в уговорените срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от
предоставеното обезпечение, заемодателят да може да предприеме принудително
изпълнение срещу поръчителите или да удовлетвори вземането си от банковата
гаранция. В общия случай, предоставянето на обезпечение е условие за сключване
на договора, респективно при непредоставянето му от страна на заемателя, заемодателят не би предоставил заемната сума или
ако я предостави, това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към
повишаването й. В случая обаче, задължението за предоставянето на обезпечение е
уговорено след сключването на договора за заем, след като заемната сума е
предоставена на заемателя. Това е така, защото заемодателят
при сключването на договора е бил наясно, че обезпечение няма да бъде
предоставено. Това личи и от уговорения в чл. 4, ал. 2 от договора за паричен
заем начин на плащане на неустойката – на 10 равни вноски, платими заедно с
всяка погасителна вноска.
От друга страна и
изхождайки от характера на неустойката – да обезщети изправната страна за
претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по размер, на
практика от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото
обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно парично
задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното задължение на
заемателя да върне заетата сума. Липсата на
обезпечение не представлява вреда, а е фактор свързан с кредитния риск. За това непредставянето на обезпечение не
може да се санкционира с неустойка. Увеличеният кредитен риск следва да намери
отражение във възнаграждението (лихвата) по кредита, като общото възнаграждение
(годишен процент на разходите) не може да надвишава петкратния размер на
законната лихва- чл. 19 ал.4 от ЗПК.
Всичко това –
уговарянето на задължение за предоставяне на обезпечение, което е на практика
неизпълнимо, и то след сключването на
договора за заем и предоставянето на заемната сума; санкционирането на това
неизпълнение с неустойка в размер, почти равен на размера на сумата по заема;
начисляването на неустойката преди да е налице неизпълнение на главното
задължение и дължимостта й, независимо дали длъжникът
е изправен навежда на извода, че тази неустойка има характера на лихва. С
процесната неустоечна клауза, кредиторът се е опитал
да заобиколи въведеното в Закона за потребителския
кредит ограничение на размера на годишния процент на разходите, като я е
охарактеризирал като разход свързан с кредитния риск при неизпълнение на едно акцесорно задължение - за предоставяне на обезпечение.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В същото решение като критерии при преценката на съда дали
дадена неустоечна клауза е нищожна, поради
противоречие на добрите нрави, са заложени: 1) естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4) съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като изброяването е примерно. В този смисъл, уговорената в
чл. 4, ал. 2 от договора неустойка не обезпечава парично задължение, а както бе
посочено по-горе представлява цената, която заемателят
следва да плати поради повишения кредитен риск за заемателя.
И по-горе бе изложено, че вреди от непредоставянето на обезпечението не може да
има, още повече към момента на сключване на договора (към този момент съда
дължи преценка на посочените критерии), когато заемателят
не е бил в неизпълнение на главното задължение на заемателя.
Размерът на уговорената неустойка е почти равен на общото задължение по
договора с включената лихва за срока на договора, което означава, че кредиторът
във всички случаи ще се обогати неоснователно с размера на уговорената
неустойка. Отделно от това, неизпълнението на главното задължение е обезпечено,
както с законната лихва за забава, така и с покриването на разходите за
събиране на просрочените задължения, предварително определени в договора като
стойност – 9 лева. Не може да се подмине и фактът, че съгласно приетите по
делото заключения на съдебно-счетоводната експертиза, заемателят
е погасил цялото си задължение по кредита, ако кредиторът не беше начислил
процесната неустойка и не беше отнасял платежите за погасяването й.
Предвид
изложеното, платените от заемателя суми, които са
отнесени от кредитора за погасяване на част от процесната неустойка, следва да
се отнесат за погасяване на дължимите вноски по заеми. Съгласно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, общо платени суми за погасяване на заема от
страна на въззивника са 1367.50 лева. Пак в експертизата е посочено, че
задължението на въззивника по договора за паричен заем е в общ размер на 1008
лева, от които 455,02 лева – главница, 37.22 лева – договорна лихва за периода
от 16.04.2016 г. – 14.08.2016 г., 444.96 лв. - неустойка за периода от
16.05.2016 г. – 14.08.2016 г. и 70.80 лева – лихва за забава за периода от
17.04.2016 г. – 27.10.2017 г. Това означава, че недължимо платената от
въззивника част от неустойката е в размер на 667.44 лева, която погасява
напълно претендираната от ищцовото
дружество главница в размер на 455.02 лева и 37.22 лева – договорна лихва. По
отношение на претенцията в размер на 66.67 лева – обезщетение за забава, същата
е отхвърлена с първоинстанционното решение, в тази част решението не е
обжалвано, поради което е влязло в сила и съдът не следва да я взима предвид.
Въз основа на
изложеното, исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД се явяват
неоснователни, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и
вместо него постановено друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
При този изход на
делото право на разноски има въззивникът. Същият е
представляван от особен представител в двете производства, като не е сторил
разноски за воденето на делата (държавни такси и депозити за вещи лица).
От друга страна,
неплатена е останала държавната такса за въззивното обжалване в размер на 87.50
лв., тъй като същата е депозирана от особения представител на въззивника, която
следва да бъде отсъдена в тежест на въззиваемото
дружество.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 528 от 27.03.2019 г., постановено по гр.д.№
2473/2018 по описа на Русенски районен съд в частта, с която са уважени
исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* за установяване на вземането му срещу въззивника, както и в частта за
разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ж.к. “Л.“ **, бул. “Д. П. Д.” №**, офис-сграда “Л.“, ет*, офис *, представлявано от Н. Т. С., ЕИК *********, за признато за установено съществуването на
вземането му срещу М. Д. Д., ЕИК*********, към Д.Г.И.
***, ЕГН **********, за сумите 455.02 лв, главница,
заедно със законната лихва, считано от 27.10.2017г. до окончателното изплащане,
37.22 лв. договорна лихва за периода от 16.04.2016г. до 14.08.2016г. и за
сумата 444.96 лв. неустойка за периода от 16.05.2016г. до 14.08.2016г.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, със
седалище и адрес на управление в гр. С., ж.к. “Л.“ **, бул. “Д. П. Д.” №**, офис-сграда
“Л.“, ет*, офис *, ЕИК *********, представлявано от Н.
Т. С., да заплати сумата от 87.50 лева по сметка на Русенски окръжен съд –
държавна такса за въззивното производство.
В останалата част решението като
необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.