№ 272
гр. Кюстендил, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, II СЪСТАВ, в публично заседание
на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Въззивно гражданско дело
№ 20221500500590 по описа за 2022 година
Образувано е по въззивна жалба от адв. Т., процесуален представител на
М. И., срещу решение № 607/19.08.2022 г. по гр.д. № 220/2022 г. на КРС, в
частта относно уважаването на иска за издръжка за минало време, по-
конкретно за размера му, както и размера на дължимите разноски за
адвокатско възнаграждение и определените държавни такси.
Въззивникът не оспорва основателността на претенцията за заплащане
на издръжка за минало време, а размерът, който съдът определил. Сочи, че
неправилно КРС не е приел, че плащанията, които И. е извършил за м. март и
април 2021 г. не представляват заплащане на издръжка. Според въззивника
съдът е следвало да приспадне и заплатените 600 лв. от така присъдения
размер на издръжка за минало време. Навежда доводи за неправилност на
решението в частта за разноските. Излага, че не е станал причина за
завеждане на делото и в негова тежест не следва да се присъждат разноски за
държавна такса или адвокатско възнаграждение. Твърди, че адвокатското
възнаграждение на процесуалният представител на ищците е прекомерно и
неправилно изчислено, следва да бъде намалено до 600 лв. Моли при
уважаване на въззивната жалба – държавната такса по иска да бъде намалена
съобразно определения от съда размер на издръжка за минало време.
В срок е получен отговор на въззивна жалба от адв. А. И., процесуален
представител на Н. М. – майка и законен представител на Н.и М. И.и, в който
сочи, че жалбата е недопустима на основание чл. 260, т. 1 и т. 4, чл. 261, т. 2
ГПК. Излага, че жалбата е неоснователна, моли да бъде оставена без
уважение и решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
1
КОС намира, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на
въззивна проверка съдебен акт. Не са налице изложените в отговора на
въззивната жалба пороци на жалбата, посочени са името и адреса на страната,
която я подава, както и в какво се състои искането, представено е
пълномощно от М. И. към адв. Т.. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу
подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението в обжалваните му части е и допустимо.
По правилността на решението в обжалваните части, като прецени
относимите доказателства и доводи, въззивният съд приема следното:
Производството пред КРС е образувано по искова молба, депозирана от
Н. Б. М., лично и като майка и законен представител на малолетните си деца,
против М. В. И., като предмет на обсъждане от въззивния съд е предявения
иск за издръжка за минало време, в размер на 500,00 лв. (петстотин лева) – по
250,00 лв. месечно за всяко от децата за периода 07.02.2021 г. до 07.02.2022 г.,
чийто общ размер възлиза на 6000,00 лв. (шест хиляди лева).
С решението, постановено по гр. д. № 220/2022 г., КРС е осъдил М. В.
И. да заплати издръжка за минало време, а именно – за периода 07.02.2021 г.
до 07.02.2022 г. вкл. на малолетните си деца Н.М. И. и М.М. И., чрез тяхната
майка и законен представител – Н. Б. М., в размер на 1600,00 лв., като е
отхвърлил като неоснователен и недоказан иска за горницата до пълно
претендирания размер от 6000,00 лв.
Съображенията на РС за частичното уважаване на иска за издръжка за
минало време са следните - ответникът е имал задължение за даване на
издръжка на децата си през този период. Съдът е взел предвид
икономическата конюнктура в страната за периода от време една година
назад, считано от завеждането на исковата молба в съда, и е намерил, че
дължимата от ответника спрямо непълнолетните му деца издръжка за
конкретния период възлиза на 190,00 лв. за М. и 210,00 лв. за Н. – или
издръжка в общ размер на 4800,00 лв. за двете деца за процесната една
година. Приел е, че ответникът е доказал частично изпълнение на
задължението си, чрез представените по делото платежни бележки за
заплатени от ответника 3800,00 лв. Въпреки това РС не е приел като
доказващи плащане на задължението за издръжка платежните бележки за
сума в размер на 600,00 лв. (300,00 лв. за м. март 2021г. и 300,00 лв. за м.
април 2021г.) тъй като в тях липсва изрично посочване на основанието за
превода, за разлика в другите платежни бележки, в които е посочено нарочно
2
основание, а именно – издръжка за съответните месеци.
Пред въззивният съд е спорен въпроса дали преводите на суми от
ответника М. Й. към Н. М. - законен представител и майка на децата, за които
има платежни бележки от 15.08.2021 г. за сумата от 300 лв. и от 16.04.2021 г.
за 300 лв., представляват изпълнение от страна на първия на задължението му
да плаща издръжка на М. и Н..
С оглед на направеното в отговора на искова молба от страна на
ответника възражение за недължимост на задължението му за заплащане на
издръжка за минало време на децата му, поради погасяването му преди
завеждане на иска - въззивният съд намира, че установяването на горното
обстоятелство е в тежест на ответника. Възлагането доказателствената тежест
за установяване факта на плащане на издръжка означава, че трябва да бъде
доказано категорично и еднозначно, че задълженията за издръжка са
заплатени.
С оглед на това, нито в хода на първоинстанционното, нито във
въззивното производство, ответникът не е установил несъмнено, че описаната
по-горе сума от 600 лв. е преведена на майката на децата, в изпълнение на
задължението му да им предоставя издръжка.
Представените писмени доказателства, а именно – разписка за прием на
паричен превод от „Еконт“, без посочено основание на плащането и вноска
бележка от банка „ДСК“, в която като основание за плащането е посочено
“захранване на сметка”, не са достатъчни за непротиворечиво обосноваване
на извода, че са дадени от ответника именно за издръжка на децата му.
Горепосочените вноски бележки не представляват доказателство, че тези
парични суми представляват изпълнение на задължение за заплащане на
издръжка, тъй като липсата на посочено основание за плащане и или
основанието – захранване на сметка, не позволяват да бъде възприето по
несъмнен начин, че тези парични преводи представляват заплащане на
издръжка. Възможно е тези преводи да засягат други отношения между
страните. Ответникът не е поискал събиране или представил други
доказателства за твърдението си.
Противно на изложеното във въззивната жалба в нито един съдебен
протокол от проведените открити съдебни заседания пред районният съд -
процесуалният представител на ищците, майка им Н. М. не е отговорила
положително на въпрос на съдията-докладчик, че е получила сумите или, че
именно тези пари за които ответника представя вносни бележки, са и
заплатени за издръжка за децата.
В настоящият случай ответникът не е доказал възражението си, че е
заплатил издръжка за децата за м. 03 и 04.2021 г., не е установил, че сумата от
600 лв. категорично представлява заплатена издръжка. Разсъжденията на КРС
по отношение на това обстоятелство за правилни и настоящият състав ги
споделя.
2. Оплакването на въззивника, че районният съд неправилно не е приел,
че задълженият за издръжка е доказал плащане на допълнителни суми -
давани на ръка от св. Д.С. от името на ответника, е неоснователно.
3
Следва да бъде отбелязано, че въззивният съд не споделя извода на
КРС, че изпълнението на задължението за издръжка не може да бъде
доказвано чрез свидетелски показания, тъй като произтича от писмен акт -
Семейният кодекс и е налице разпоредба сочеща недопустимост на
свидетелските показания за установяване на погасяване на парични
задължения, дължимостта на които е установена с писмен акт по чл. 164, ал.
1, т. 4 ГПК.
Независимо от последното, при преценка на събраните по делото
доказателства и твърдения на страните, въззивният съд стигна до извод за
недоказаност на възражението на ответника, че е заплащал и други суми за
издръжка на децата.
На първо място, възражението че ответникът или негов пълномощник,
по-конкретно лицето Д.С., е давал на ръка пари на майката на децата за
издръжката им, не е направено в отговора на исковата молба и въвеждането
му е било преклудирано към момента, когато е направено по делото, а именно
при устните състезания в последното по делото заседание.
На второ място, разгледано по същество възражението е неоснователно
и недоказано от ответника. Показания на св. С. съдържат доводи, че
ответникът и е изпращал пари, които тя е давала на ръка на майката на децата
- а именно 100 лв., 150 лв., по 300 лв., 400 лв. По-нататък свидетелката сочи,
че е давала пари за дърва, дрехи, училище, състезания, море, екскурзии, от
името на ответника, но в хода на делото не се установява кога са били
предавани или какъв е бил размера им. В случая показанията на свидетелката
не са достатъчно ясни, от тях не може да бъдат установени датите или
времето в и за което са давани паричните суми, както и какво е било
основанието им - издръжка или обичайно дарение. С оглед на изложеното,
според въззивния съд възражението на ответника, че е давал пари на ръка на
Н. М. за издръжка на децата му е недоказано и неоснователно, както е приел и
районният съд.
3. По отношение на доводите за неправилност на решението в частта за
разноските:
3.1. В случая не може да бъде приложена нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК,
предвиждаща освобождаване на ответника от задължението за разноски,
поради неосъществяване на посочените в разпоредбата предпоставки. Според
съществуващата съдебна практика на ВКС, ако ответникът с поведението си
не е станал причина за завеждане на делото и ако признае иска, сторените
съдебни разноски се възлагат върху ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК и за
целта двете предпоставки трябва да са налице едновременно /в този смисъл -
определение № 163/25.05.2011 г. по гр. д. № 1070/2009 г. на ВКС, I г. о.,
Определение № 50226 от 18.10.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2535/2022 г., II г.
о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова/.
3.2. Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е допуснал
грешка при изчисляването на минималното адвокатско възнаграждение, което
ответникът трябва да плати, съобразно уважения размер исковете, на
процесуалния представител на ищците.
4
Видно е по делото, че адв. И. е предоставил безплатна правна помощ на
ицщите на основание чл. 38 от ЗА. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 6 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията на бр. 68 ДВ от 2020 г., минималното възнаграждение по дело за
издръжка е 300 лв., като съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредбата за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от
тях поотделно. Предвид последното, в случая всеки ищец, чрез законния си
представител, е предявил два иска за издръжка (издръжка за минало време и
за издръжка), като общо са предявени четири иска, за всеки от които на осн.
чл. 7, ал. 1, т. 6 от Наредбата минималното адвокатско възнаграждение е 300
лв. Исковете за минала издръжка са уважени в 26,66 % от и изчислено въз
основа на това мин. адвокатско възнаграждение е по 79,98 лв. за всеки от тях
или общо 159,96 лв. Искът за текуща издръжка на Н. е уважен за 88 % и
съответното мин. адвокатско възнаграждение е 264 лв. Искът на М. е уважен
за 80 % и съответното мин. Адвокатско възнаграждение е 240 лв. Предвид
гореизложеното, възнаграждението, което следва да се присъди в полза на
адвокат И. за предоставената от него безплатна адвокатска помощ на осн. Чл.
38, ал. 2 от ЗА е в размер на 663,96 лв., вместо определения от КРС 1327.99
лв. Решението трябва да бъде изменено в тази му част. Възражението на
въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение и твърдението
му за липса на правна и фактическа сложност на делото е преклудирано към
момента на релевирането му във въззивната жалба.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, не са налице
предпоставки за промяна на определения от КРС размер на държавна такса за
разглеждане на исковете.
4. По разноските във въззивното производство:
Съобразно изхода на делото и неоснователността на въззивната жалба
по съществото на спора, въззивникът няма право да му бъдат присъдени
разноски. Процесуалният представител на въззиваемите адв. И. е направил
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.
3 ЗА за предоставена безплатна адвокатска помощ, съгласно договор за
правна защита и съдействие от 29.11.2022 г. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 6 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минималният размер на адвокатското
възнаграждение по дела за издръжка е 500 лв., в случая е осъществено
процесуално представителство на две малолетни деца, следователно по
Наредбата се дължи сума в размер на 1000 лв.
Предвид изричното овластяване на съда именно той да определи
размера за адвокатско възнаграждение в хипотезата на предоставена
безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА, съставът намира, че в
конкретния случай следва да се присъди възнаграждение под минималния
размер по чл. 7, ал. 1, т. 6 от Наредба № 1/2004 г., който е по 500 лв. за всеки
представляван въззиваем или общо 1000 лв.
Съдът приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл.
7, ал. 1, т. 6 от Наредба № 1/ 2004 г., на основание задължителното за
5
съдилищата Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела № С-
427/2016 г. и С-428/2016 г. – в този смисъл е Определение № 199 от
11.05.2022 г. по ч.т.д. № 659/2022 г. ВКС докладчик съдия К.Е.. Цитираното
решение на СЕС дава аргумент за извода, че националната юрисдикция
/съдът/ не е задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение /с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че това
ограничаване би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В същото решение се сочи, че съдът следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането на такава правна уредба и дали тя
действително отговаря на легитимни цели, и дали така наложените
ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели. Като такива легитимни цели би могло
да се считат посочените в чл. 36, ал. 2 от ЗА - справедливостта и
обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в
Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015
г. на ВАС, потвърдено с решение Решение № 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403/2017 г. ВАС (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.), а
именно: гарантиране от държавата на правото на всеки гражданин на защита
при нарушаване на техни права и законни интереси, вкл. и във всички стадии
на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република България, и на
достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна
помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване
на качеството на предоставяните услуги.
За конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер
на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и
критерии - фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да
понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени
за защита по делото.
С оглед на легитимните цели на тежестта за разноски, нормата на чл. 7,
ал. 1, ал. 6 от Наредбата в приложимата редакция, в конкретния случай води
до определяне на несправедлив, неоснователно висок размер на
възнаграждение, което накърнява неправомерно сферата на осъдения да
заплати разноските и не обезпечава постигането на легитимни цели.
При преценката за размера настоящият съдебен състав отчита
фактическа и правна сложност на делото, както и извършените от
пълномощника на страната процесуални действия. В случая не може да се
приеме, че делото, в рамките на въззивното произвоство, се отличава с
каквато и да било фактическа и правна сложност, а и материалният интерес е
вземане в размер на 600 лв., което е почти двойно по-малко от определения на
основание Наредба № 1/2004 г. хонорар. Настоящият съдебен състав отчита,
че освен подадения и кратък отговор по въззивната жалба на ответника, с
които не са представени доказателства и не са заявени доказателствени
6
искания и проведеното първо и единствено по делото съдебно заседание, в
което процесуалният представител на ищеца е присъствал и в което от не са
събирани доказателства, представена е кратка защита в устните състезания,
от пълномощника на въззивника не са извършвани други процесуални
действия във въззивното производство. Доколкото целият правен спор е
пренесен за разрешаване във въззивното производство, от пълномощника на
въззивника е поддържана същата защита и аргументи, както и в първата
инстанция, като не е налице хипотеза на разширяване на приложното поле, на
тази защита, предвид липсата на събрани нови доказателства.
В Наредбата не е предвидена възможност съдът да може да се отклони
от нормите сочещи минимален размер, дори когато с оглед спецификата на
делото справедливостта го налага. Въпреки това, минималният размер
определен по Наредбата № 1 от 9 юли 2004 г. в случая не може да намери
приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за
справедлив процес утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, което е недопустим резултат.
Съдът трябва да е независим в преценката си какъв е размера на адвокатско
възнаграждение, определен от самия него при предоставяне на безплатна
адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА.
При аргументите изложени по-горе, настоящият съдебен състав е
приема, че адвокатското възнаграждение, във връзка със защитата по
въззивната жалба на ответника по чл. 38, ал. 2 ЗА, следва да бъде определен в
размер от 300,00 лв.
Воден от горните мотиви, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ решение № 607/19.08.2022 г. по гр.д. № 220/2022 г. на КРС, в
частта в разноските, като
ОСЪЖДА М. В. И., ЕГН **********, адрес:
************************, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. И.- Адвокатска
колегия Кюстендил, с адрес: гр. Кюстендил, ул. „Гороцветна“ № 35, сумата в
размер на 663,96 лв. (шестстотин шестдесет и три лева и деветдесет и шест
стотинки), представляваща определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ, вместо присъдените с първоинстанционното решение 1327,99 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 607/19.08.2022 г. по гр. д. № 220/2022 г.
на КРС в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М. В. И., ЕГН **********, адрес:
************************, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. И.- Адвокатска
колегия Кюстендил, с адрес: гр. Кюстендил, ул. „Гороцветна“ № 35, сумата в
размер на 300 лв. (триста лева), представляваща определено на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ за процесуално представителство пред
7
въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8