№ 33
гр. Пловдив, 20.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Величка П. Белева
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20215001000728 по описа за 2021 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260304/04.07.2021г., постановено по търг. д. №619/2019г.
по описа на Окръжен съд П., „О.-З.“ АД с ЕИК ********** е осъдено да
заплати на АШК. М. СЮЛ., ЕГН **********, от с. Б., махала Б.*, община К.,
област К., със съд. адрес: гр. С., бул. Х.Б.*, полуетаж *, офис *, чрез адв. Н.Д.,
на основание чл.432 ал.1 от КЗ, вр. чл.52 и чл.51, ал.2 от ЗЗД, сумата 120
000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди – интензивни
душевни болки и страдания, изразяващи се в посттравматичен стрес с
нарушение на съня, скръб, тъга, мъка, жал и емоционална болезненост,
вследствие смъртта на неговия баща М. С. С., ЕГН **********, при ПТП на
27.03.2019г., за което виновният водач на лек автомобил „БМВ“, рег.№
********* - А.Х.О., ЕГН **********, е осъден с влязла в сила Присъда
№12/10.02.2020г. по н.о.х.д.№ 2314/2019г., ПОС, ведно със законната лихва,
считано от 25.04.2019г. до окончателното плащане, като до пълния предявен
размер на обезщетението за неимуществени вреди от 200 000лв. искът е
отхвърлен. „О.-З.“ е осъдено да заплати на адв. Н. Н. Д. от АК – Ш., на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК и
1
Наредба № 1/2004 г. адвокатско възнаграждение в размер на 4 716лв. с ДДС,
съразмерно с уважената част от иска. АШК. М. СЮЛ. е осъден да заплати на
„О.-З.“ АД – С. сумата 2 348лв. – съдебни разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. „О.-З.“ АД е осъдено да заплати на Д. по сметка на
Окръжен съд – П. на основание такси и разноски по съдебното производство в
размер на общ 5 552лв.
Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство
- АШК. М. СЮЛ.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която
исковата претенция е отхвърлена до пълния предявен размер от 200 000лв.
Жалбоподателят счита, че решението в обжалваната част е неправилно,
поради нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД и е необосновано.
Изложени са подробни съображения в насока, че определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетението е занижен и не отговаря на
принципите на справедливостта. Иска се решението в обжалваната част да
бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен в пълен
размер.
Ответник – ЗАД „О.-З.“ АД, в представения отговор на въззивната
жалба в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло същата.
Решението е обжалвано и от ответника в първоинстанционното
производство – ЗАД „О.-З.“ АД. Въззивната жалба е срещу тази част от
решението, с която искът е уважен за разликата над 90 000лв. до 120 000 лв.
Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е необосновано,
постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон.
Като нарушение на материалния закон се сочи неспазване принципите на
справедливостта, визирани в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Изложени са
подробни съображения в тази насока. Следващото оплакване се свежда до
несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване
от страна на пострадалия. На самостоятелно основание са изложени доводи за
неправилност на решението в частта, с която е уважена акцесорната
претенция за присъждане на компенсаторна лихва. Счита, че такава не се
дължи, тъй като застрахователят не е изпаднал в забава, изискал е
допълнителни документи от ищеца с писмо изх. №1404/04.04.2019г., които не
са представени. Отделно от това ищецът не бил посочил и банкова сметка, по
която да се извършат плащанията от застрахователя, евентуално се твърди, че
2
законната лихва се дължи от датата, на която е представена банкова сметка –
10.03.2021г. При условието на евентуалност, счита, че началният момент, от
който е присъдена законната лихва е неправилно определен. В тази насока се
позовава на разпоредбата на чл.496 ал.1, т.2 от КЗ, при което е налице забава
след изтичането на три месеца от предявяване на претенцията пред
застрахователя – т.е. – три месеца след 04.04.2019г., когато е бил представен
констативен протокол за ПТП. Иска се първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваната част, като се постанови друго, с което се
отхвърли искът за разликата над 90 000лв. до 120 000лв., както и за законната
лихва върху сумата, считано от 25.04.2019г.
Ответник – жалбата АШК. М. СЮЛ., в представения отговор на
въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло същата.
С въззивните жалби и постъпилите отговори на същите не се
предявяват доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Въззивните жалби са допустими, като депозирани в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1
от КЗ.
Ищецът в първоинстанционното производство – АШК. М. СЮЛ., е
изложил фактически твърдения за наличие на предпоставките по 432 ал.1 от
КЗ, а именно: На 27.03.2019г. около 21ч. на източно обходния път II-56 край
ж.п. надлеза за с. С., област П., настъпило ПТП между лек автомобил „БМВ“
с рег.№ *********, управляван от водача А.О., и лек автомобил „С.“ с рег.№
*********, управляван от водача М.С. С., в който, като пътник на предната
седалка, пътувал бащата на ищеца - М. С.. В резултат на движението на лекия
3
автомобил „БМВ“ с несъобразена скорост от 109 км./ч., същият навлязъл в
насрещното платно за движение и ударил челно насрещно движещия се лек
автомобил „С.“, като пътниците в последния, включително и бащата на
ищеца, починали на място. По случая е образувано ДП №**/2019 г. на Сектор
„РПТ“ при ОД на МВР – П., пр.пр.№ 11758/2019 г. на РП – П..
Изложени са подробни факти относно съществувалите отношения
между ищеца и починалия му баща. Между баща и син съществувала силна
връзка, уважение и взаимна обич. Вследствие смъртта на бащата в живота на
ищеца настъпили негативни промени. Същият е в изключително тежки
психическо, душевно и емоционално състояние, изолирал се от околния свят,
станал неуравновесен. Негативните промени в психологичен аспект са
засилени и поради обстоятелствата, при които е настъпил трагичният
инцидент – по време на ПТП-то ищецът също е бил пътник в лекия
автомобил.
Отговорността на ответника се ангажира с наличие на валиден договор
по застраховка Гражданска отговорност, обективиран в застрахователна
полица със срок на валидност 13.09.2018г. – 12.09.2019г.
На 02.04.2019г. ищецът предявил застрахователна претенция пред
ответника, като е образувана щета №****************. След разменена
кореспонденция между страните и изисквана допълнителна документация от
застрахователя, ищецът твърди, че е представил всички необходими
документи, но не е получил отговор, което счита за отказ да му бъде
изплатено застрахователно обезщетение. Искането, с което е сезиран съдът, е
да се постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000лв.,
причинени вследствие смъртта при ПТП на 27.03.2019г. на неговия баща М.
С. С., ведно със законната лихва върху сумата, която счита, че, съгласно
чл.497 ал.1, т.1 от КЗ, се дължи 15 дни след уведомяването с извънсъдебна
претенция –от 25.04.2019г. до окончателното изплащане.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба
ответникът ЗАД „О.-З.“ АД е оспорил така предявения иск за неимуществени
вреди. Относимите към въззивното производство възражения по
основателността на иска се поддържат са въззивната жалба, посочени по-
горе.
4
От събраните по делото доказателства се установи следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в чл.432
ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо
което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на
изискванията на чл.380. В чл.432 ал.1 от КЗ е признато право в полза на
увреденото лице, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на
дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя
по чл.432 ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да
съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор
за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на
вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и останалите
предпоставки, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител –
застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а
именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, наличие на
причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.
Установени в първоинстанционното производство и неспорни пред
настоящата инстанция са елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 от
КЗ: Ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се психически
болки и страдания от настъпила смърт на М. С. С. – негов баща. Вредите са
причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на виновния
водач на лек автомобил „БМВ“ с рег.№ ********* - А.О., който е нарушил
правилата за движение по пътищата и е причинил ПТП на 27.03.2019г., в
резултат на което е починал М. С.. Извършването на деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и
обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК предвид влязла
в сила на 23.06.2020г. присъда №12/10.02.2020г. по НОХД №2314/2019г. по
описа на Окръжен съд – П.. Безспорно за настоящето производство е и
наличието на причинна връзка между противоправното поведение на водача
на л.а. „БМВ“ и причинената вреда. Не е спорен и специфичният елемент на
визираната в чл.432 ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1 от КЗ функционална
отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” – със застрахователна полица
5
№BG/23/118002712998, със срок на валидност 13.09.2018г. – 12.09.2019г.
С оглед съдържащите се оплаквания и в двете въззивни жалби първият
спорен във въззивното производство въпрос е въпросът относно
справедливото обезщетение за репариране на понесените от ищеца
неимуществени вреди.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение,
дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в
хипотезата на упражнено по реда на чл.432 от КЗ пряко право е приложим
въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. Справедливото
обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в
ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не
само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и
на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически
сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на
обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва
да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна
и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД
такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта
на увредения, общественото му положение и в случай на смърт – връзката
между пострадалия и претендиращия обезщетение. При определяне размера
на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният
характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на
този, който понася вредите.
Релевантни в тази насока са депозираните по делото гласни
доказателства. От показанията на свидетеля Х. С. – чичо на ищеца /и брат на
починалия М. С./, по безспорен начин се установява, че ищецът и починалият
му баща са били в изключително близки отношения, обусловени не само от
роднинската им връзка, че вследствие смъртта на баща си ищецът е
претърпяла силни душевни болки и страдания. Между син и баща, които
живеели в едно домакинство, съществувала изключително силна връзка,
уважение и разбирателство. Бащата /заедно с другия си син, починал при
същото ПТП/ осигурявал издръжката на семейството, включително и на сина
6
си А., който имал здравословни проблеми. Свидетелят е този, който съобщил
на ищеца трагичната новина и притежава непосредствени впечатления от
първоначалния стрес и негативни психически изживявания при узнаване
едновременно на новината за смъртта на баща си и на брат си. А. и
понастоящем трудно понася загубата на баща си. Доколкото
неимуществените вреди представляват негативни емоционални изживявания
в психологичен аспект, от значение е и приетото при първоинстанционното
разглеждане на делото заключение от съдебнопсихологична експертиза.
Сгласно заключението на вещото лице след случилото се ищецът е
преживявал психотравмиращото се събитие, като е ограничил обичайните си
занимания и ангажименти. Нарушено е обичайното ежедневно
функциониране, поради мисловно ангажиране със случилото се, повишена
тревожност, доминиращи нежелани и неприятни емоции. Смъртта на
неговите роднини – баща и брат, като внезапно и неочаквано събитие,
нарушава неговия нормален жизнен цикъл зае период от време. Негативното
емоционално състояние има принудителен характер. То може да избледнее с
времето по своя интензитет, но остава следа в емоционалната сфера. Липсват
данни за тежка дезадаптация като последица от разстройството в
адаптацията. Събитието се преживява поетапно, но продължително във
времето. Понастоящем ищецът е адаптиран в сложилата се принудена
ситуация, но усещането за загуба е налице. Съгласно допълнителното
заключение от съдебнопсихологичната експертиза актуалното психологично
състояние на А.С. е в рамките на нормалпсихологичното. Няма данни за
тежка житейска дезадаптация вследствие преживяната психотравма. Не се
установява влошено психологично състояние. Настъпили са нови житейски
събития, към които се адаптира успешно и желателно.
При преценка на изложените обстоятелства, характеризиращи от
субективна страна преките последици от емоционален и психически характер
по отношение на ищеца от смъртта на баща му, както и от обективна страна –
че починалият М. С. е бил в трудоспособна възраст – на 50 години и преди
всичко обстоятелството, че смъртта на родственик от първа възходяща права
линия, независимо от неговата възраст, е едно от най-тежките негативни
изживявания и съобразно разпоредбите на чл.52 от ЗЗД, въззивната инстанция
намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от
120 000лв. е справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца
7
психически болки и страдания. При определяне еквивалентното парично
изражение на претърпените неимуществени вреди се съобразява от една
страна трудоспособната възраст на пострадалия, както и обстоятелството, че
се касае за най-близката родствена връзка между пострадал и претендиращ
обезщетение – тази между дете и родител, вследствие на която връзка
претърпените вреди, имащи силно изразен морален и емоционален аспект, са
от непреодолим характер. Първоинстанционният съд е оценил всички
релевантни за спора факти и житейския смисъл на понятието справедливост
при определяне размера на обезщетението, като е съобразил действителното
съдържание на съществувалата между пострадалия и ищеца житейска и
емоционална връзка, както и всички общи и специфични обстоятелства,
отразяващи характера и тежестта на претърпените неимуществени вреди. Ето
защо оплакването на жалбоподателя – ответник за прекомерност на
определеното от първоинстанционния съд обезщетение се явява
неоснователно.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя – ищец, че
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е занижено.
Доколкото оплакванията и на дете страни се свеждат до неправилна
преценка на общественоикономическата обстановка в страната като критерий
при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,
съобразно нивата на застрахователно покритие, следва да се посочи:
Конкретните икономически условия в страната и нормативно определените
нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от
възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при
определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата
на пряк иск по чл.432 от КЗ, но те нямат самостоятелно и водещо значение за
прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Като критерий,
наред с всички останали критерии, включени в понятието справедливост,
общественоикономическите условия на живот са правилно преценени от
първоинстанцинния съд съпоставимо с конкретиката на случая.
По отношение въззивната жалба на жалбоподателя - ищец не може да се
пренебрегне обективният факт, че самият ищец е в зряла пълнолетна възраст
и макар и живеещ в едно домакинство с родителите си, е установил свой
независим начин на живот. Както се посочи, съгласно заключението от
8
съдебнопсихологическата експертиза, липсват данни за тежка дезадаптация
като последица от разстройството в адаптацията. Понастоящем ищецът е
адаптиран в сложилата се принудена ситуация и актуалното психологично
състояние на А.С. е в рамките на нормалпсихологичното. Няма данни за
тежка житейска дезадаптация вследствие преживяната психотравма. Не се
установява влошено психологично състояние. Настъпили са нови житейски
събития, към които се адаптира успешно и желателно, като съгласно
показанията на свидетеля Х. С., понастоящем ищецът е семеен и е очаквал
дете. Т.е. – същият има свое собствено семейство и самостоятелен начин на
живот. Ето защо обезщетението от 120 000лв., дори и да не е заместващо от
житейска гледна точка претърпяната загуба на родител, с оглед конкретиката
на случая и проведеното доказване, съответства на предписаните от правната
норма – чл.52 от ЗЗД критерии.
По изложените съображения, както въззивната жалба на жалбоподателя
- ищец, така и въззивната жалба на жалбоподателя – ответник досежно
размера на присъденото обезщетение се явяват неоснователни.
Неоснователно е и опласването на жалбоподателя – ответник, касаещо
изводите на първоинстанционния съд относно липса на съпричиняване от
страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Като конкретна
проява на такъв тип поведение от страна на пострадалия в отговора на
исковата молба се сочи и се поддържа във въззивната жалба, че М. С. не е бил
с поставен обезопасителен колан като пътник в МПС, в нарушение на чл.137а
от ЗДвП.
Съгласно заключението от комплексната съдебномедицинска и
автотехническа експертиза при настъпилото ПТП М. С. е бил пътник на
предна дясна седалка на л.а. „С. Т.“. Анализирайки материалите по делото,
включително и тези – в наказателното производство вещите лица дават
заключение, че към момента на ПТП-то липсват данни пострадалият да е бил
с правилно поставен предпазен колан. Ако е бил с правилно поставен
предпазен колан, то тялото му не би достигнало до предното арматурно табло
9
и не би настъпил тежкият удар между арматурното табло и предната гръдна
половина. Според получените травматични увреждания обаче, които са:
тежка гръдна травма, представена от разкъсвания на сърцето и перикардната
торбичка, излив на кръв в лявата гръдна половина и счупване на 4-то и 5-то
ребро вдясно; черепно-мозъчна травма; коремна травма, представена от
разкъсване на слезката и наличие на кръв в коремната кухина, то правилно
поставеният предпазен колан би намалил травматичните увреждания, но
предвид високо енергийния удар между автомобилите не може да се даде
еднозначен и категоричен отговор дали М. С. би останал жив след настъпване
на ПТП-то. В съдебно заседание категорично вещите лица са пояснили, че
инерционните травми, които са причина за леталния изход, не биха могли да
бъдат намалени по някакъв начин или игнорирани чрез поставянето на
предпазен колан. Следователно липсва категорично заключение, че в случай
на поставен предпазен колан, като се има предвид и механизма на ПТП –
конкретно - навлизане на водача на л.а. „БМВ“ в лентата на платното за
движение на насрещно движещия се л.а. „С. Т.“ и последвалия челен
сблъсък, леталният изход би бил предотвратен. Съпричиняването на вредата
изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на
увредения – обективен елемент на съпричиняването, може да се изрази в
действие или бездействие, но всякога поведението следва да води
категорично до настъпването на вредоносния резултат, като го обуславя в
някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП
правила за движение по пътищата /дори и по категоричен начин да е
установено, че пострадалият не е бил с поставен предпазен колан/ не е
основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение,
тъй като е необходимо да се докаже по категоричен начин, че нарушението е
в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. – последният
да е негово следствие. От заключението на комплексната съдебномедицинска
и автотехническата експертиза не може да се направи еднозначен извод по
въпроса – дали би настъпил леталният изход при използван предпазен колан.
По-скоро извод се прави, че леталният изход би настъпил и при правилно
поставен обезопасителен колан. За да бъде успешно проведен процесуалният
способ за защита на пасивно легитимираната страна по иск за репариране на
10
вреди от непозволено увреждане посредством възражение за съпричиняване,
следва да се установи по пътя на пълно и главно доказване, че категорично
крайният вредоносен резултат би бил предотвратен при липса на
поведението, сочено като съпричиняване – и само при установяването на този
факт биха били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД. Като страна,
черпеща изгодни последици от установяването на този факт,
доказателствената тежест за установяването му носи жалбоподателят –
ответник. Не е доказано обаче, че и при евентуално ползване на посоченото
обезопасително средство от страна на пострадалия, крайният вредоносен
резултат – леталният изход би бил предотвратен – само при установяването
на който факт биха били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД.
Приносът на пострадалия трябва да е конкретен, както и да е доказан, а не
хипотетично предполагаем. С оглед на изложеното възражението за наличие
на съпричиняване е неоснователно и недоказано и не обосновава намаление
на горепосочената сума.
По отношение оплакването на жалбоподателя – ответник за
недължимост на акцесорната претенция, евентуално – относно началния
момент за присъждане на законната лихва: Действащата правна уредба
изрично регламентира, че застрахователното покритие включва и лихвите по
чл.429 ал.2, т.2 от КЗ, тоест застрахователят отговаря за лихвата за забава,
когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице. В чл.429 ал.3 от
КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2, за
които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в
рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/. В този случай от
застрахователя се плащат лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване
на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-
ранна. Следователно отговорността на прекия причинител за лихви, считано
от датата на непозволеното увреждане съществува, но същата - по силата на
самия кодекс, се поема от застрахователя от един по-късен момент, в който
му е станало известно настъпването на застрахователното събитие. Нормата
на чл.497 ал.1, т.2 от КЗ визира последиците при „собствена“ забава от
страна на застрахователя. Неоснователно е възражението на жалбоподателя –
ответник за недължимост на лихвите за забава, поради по-късно представена
11
банкова сметка и други, изискани от него документи. Непосочването на
сметката и непредставяне със заявлението за щета на всички документи не е
пречка застрахователят да определи обезщетението. Тези обстоятелства са
ирелевантни и не са от естество да освободят ответника от заплащане на
лихви. Непосочването на банковата сметка, видно от самата разпоредба на
чл.380 ал.3 от КЗ, не касае дължимостта на обезщетението и не може да бъде
основание за отказ за образуване на щета по застрахователната претенция и
за определяне на размера на застрахователното обезщетение. Непосочването
на банковата сметка от увреденото лице като кредитор възпрепятства
единствено изплащането на застрахователното обезщетение и то в хипотезата,
когато то е определено по размер от застрахователя или с влязло в сила
съдебно решение. Когато произнасянето по застрахователната претенция по
чл.498 ал.1 от КЗ е отказ на застрахователя да заплати обезщетение,
мотивирано с недължимост или недоказаност на същото по основание или
размер, въпреки представяне на изисканите от застрахователя по реда на
чл.106 ал.3 от КЗ доказателства или в хипотеза на неизискани от
застрахователя доказателства, неизпълнението на длъжника не е поради
непосочване на банкова сметка от увреденото лице. В този случай не е налице
причинна връзка между неизпълнение на задължението за посочването й и
неизплащането на застрахователното обезщетение. Забавата на кредитора по
смисъла на чл.95 ал.1 от ЗЗД е хипотеза, в която поведението на кредитора е в
причинна връзка с неизпълнението на длъжника. Забава на кредитора по
чл.380 ал.3 от КЗ е налице само, ако неплащането на обезщетението се дължи
единствено и само на непосочване от увредения на банкова сметка, явяващо
се дължимо по чл.380 ал.1, във вр. с ал.3 от КЗ съдействие от страна на
кредитора за изпълнение на задължението на застрахователя за плащане на
обезщетението. Когато длъжникът отказва изпълнение, защото счита същото
за недължимо, не може да се приеме, че причина за неизпълнението е
неоказано от кредитора съдействие, като в този случай е неоправдано за
длъжника да отпадат негативните последици на собствената му забава.
Първоинстанционният съд е присъдил законната лихва при хипотезата на
чл.497 ал.1, т.1 от КЗ - изтичането на срока от 15 работни дни от
представянето на всички доказателства по чл.106 ал.3 от КЗ – от 25.04.2019г.
В тази част няма жалба от страна на жалбоподателя – ищец. Въззивната
инстанция не може да присъди и законната лихва съобразно правилното
12
правило на чл.429 ал.3 от КЗ – от датата на предявяване на извънсъдебната
претенция, тъй като не може да се влошава положението нае жалбоподателя –
ответник. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено и в частта, с която за начален момент на законната лихва е
определена датата 25.04.2019г.
По изложените съображения въззивните жалби се явяват
неоснователни, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
изцяло в обжалваните части.
По разноските:
От страна на жалбоподателя – ищец се претендира адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Такова се дължи съобразно
отхвърлената въззивна жалба на жалбоподателя – ответник. Определено
съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, същото е в размер на 1 730лв.
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК
жалбоподателят - ответник е направил разноски за въззивното производство
600лв. – заплатена ДТ /който разноски не се дължат с оглед
неоснователността на подадената от страната въззивна жалба/ и за адвокатско
възнаграждение – 5 232лв., с ДДС, като са представени и доказателства за
извършено плащане. Доколкото не е упоменато друго следва да се приеме, че
адвокатското възнаграждение е заплатено за осъществяване на процесуално
представителство и по двете въззивни жалби – по равно или по 2 616лв. С
оглед изхода от спора и неоснователността на подадената от жалбоподателя –
ищец въззивна жалба, последният следва да заплати на жалбоподателя -
ответник разноски в размер на 2 616лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260304/04.07.2021г., постановено по
търг. д. №619/2019г. по описа на Окръжен съд П., в обжалваната част, с която
„О.-З.“ АД с ЕИК ********** е осъдено да заплати на АШК. М. СЮЛ., ЕГН
**********, от с. Б., махала Б.*, община К., област К., със съд. адрес: гр. С.,
13
бул. Х.Б.*, полуетаж *, офис *, чрез адв. Н.Д., на основание чл.432 ал.1 от КЗ,
вр. чл.52 от ЗЗД, сумата над 90 000лв. до 120 000лв., представляващи
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговия баща
М. С. С., ЕГН **********, при ПТП на 27.03.2019г., за което виновният
водач на лек автомобил „БМВ“, рег.№ ********* - А.Х.О., ЕГН **********, е
осъден с влязла в сила Присъда №12/10.02.2020г. по н.о.х.д.№ 2314/2019г.,
ПОС, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2019г. до окончателното
плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260304/04.07.2021г., постановено по
търг. д. №619/2019г. по описа на Окръжен съд П., в обжалваната част, с която
е отхвърлен искът, предявен от АШК. М. СЮЛ., ЕГН ********** срещу „О.-
З.“ АД с ЕИК ********** за сумата над 120 000лв. до 200 000лв.,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на
неговия баща М. С. С., ЕГН **********, при ПТП на 27.03.2019г., за което
виновният водач на лек автомобил „БМВ“, рег.№ ********* - А.Х.О., ЕГН
**********, е осъден с влязла в сила Присъда №12/10.02.2020г. по н.о.х.д.№
2314/2019г., ПОС, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2019г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА АШК. М. СЮЛ., ЕГН ********** да заплати на „О.-З.“ АД с
ЕИК ********** разноски за въззивното производство в размер на 2 616лв.
ОСЪЖДА „О.-З.“ АД с ЕИК ********** да заплати на адв. Ж.В.Т.
адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА в размер на
1 730лв. за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на
АШК. М. СЮЛ., ЕГН ********** във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14
15