№ 14908
гр. София, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. П.
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20221110169856 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявен отрицателен установителен с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК на Ю. С. С. срещу „АСВ ЕАД и „С. Г. Г*“ ЕАД, с който се иска
да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответниците сумата от 1066,09 лв.,
представляваща главница, 104 лв. – адвокатско възнаграждение и 25 лв. – разноски, като
погасена по давност. За вземането е издаден изпълнителен лист в полза на „Кредибул“ АД
по гр. д. № 7315/2009 г., СРС, 43 състав, и е образувано изпълнително дело № 3195/2012 г. по
описа на ЧСИ Мариян Петков, рег. № 851 на КЧСИ.
Ищецът твърди, че не уведомяван за образуваното заповедно производство, нито за
исковото такова. Счита, че изпълнителното дело е прекратено на 28.01.2018 г. на основание
чл. 433, ал. 1, т. 6 и т. 8. Поддържа, че последното изпълнително действие е извършено на
07.12.2016 г., поради което давността по отношение на вземането на ответника е изтекла.
Твърди, че не са представени доказателства за извършените цесии. Претендира разноски.
Ответникът „АСВ ЕАД е подал отговор на исковата молба в срок, с който прави
искане за прекратяване на производството като недопустимо спрямо него, тъй като не се
явява носител на спорното право. В условията на евентуалност оспорва иска като
неоснователен и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Претендира направени разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът „С. Г. Г*“ ЕАД е депозирал отговор на исковата молба в
законоустановения срок по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск. Сочи, че на
10.11.2017 г. давността е прекъсната, тъй като взискателят към онзи момент е депозирал
молба с вх. № 92259, с която е поискано извършване на справка за наличие на банкови
сметки и налагане на запор, а на 09.07.2018 г., е депозирана молба с вх. № 31496, с която е
поискано извършването на пълно имуществено проучване на длъжника. Моли за отхвърляне
на иска.
ПО ДОПУСТИМОСТТА на иска срещу цеданата и цесиноера съдът приема, че
длъжникът има правен интерес да предяви иска си и срещу цедента, като постановеното
решение ще обвърже всички последващи цесионери, които за да защитят правата си,
разполагат с възможност да встъпят в производството като подпомагаща страна. В този
1
смисъл Определение № 339 от 31.08.2020 г. по ч. гр. дело № 1375/2020 г.,III г.о., ВКС и
Определение № 538 от 17.06.2016 г. по гр. д. № 2367/2016 г., III г. о. на ВКС.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение има
действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. В този смисъл
субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното по чл. 439 ГПК
решение обхващат и частните правоприемници на взискателя. Подобно разрешение в
максимална степен гарантира и правната сигурност, предвид възможността вземането,
предмет на образуваното изпълнително дело, да бъде многократно прехвърляно в хода на
изпълнителния процес, което би осуетило възможността за ефективна и своевременна
защита интересите на длъжника. Не се накърнява и интересът на последващите цесионери,
доколкото същите могат да вземат участие в процеса по реда на чл. 218 и сл. ГПК.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в
тежест на ответника е в условията на пълно и главно доказване да установи онези факти и
обстоятелства, с които законът свързва прекъсването или спирането на погасителната
давност.
Спорният по делото въпрос е дали вземането на ищеца е погасено по давност,
ако изпълнителното производство е образувано от цесионера и длъжникът не е
уведомен за прехвърлянето.
Вземанията на ответниците са установени по гр. д. № 7315/2009 г., 43 състав, СРС, по
което Ю. С. е осъден да заплати на „Кредибул“ АД сумата от 1066,09 лв., представляваща
главница, 104 лв. – адвокатско възнаграждение и 25 лв. – разноски. Съгласно чл. 114, ал. 1
ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изпълнителният титул в
настоящото дело е издаден по реда заповедното производство в хипотезата на чл. 416 ГПК,
когато заповедта за изпълнение е влязла в сила, след като не е подадено в срок възражение
от длъжника. Давността се прекъсва и започва да тече отново от датата на влизане в сила на
заповедта за изпълнение – 05.04.2009 г. В мотивите на т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е застъпено становището, че
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно основание
за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. При влязла в сила заповед за
изпълнение обаче и поради липса на възражение в срока по чл. 414 ГПК, то давността се
смята за прекъсната по отношение на заявеното вземане по аргумент от чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Липсата на действия на длъжника може да се сметнат за конклудентно признаване на
вземането – в този смисъл виж Решение № 5674 от 27.08.2018 г. на СГС по в. гр. д. №
479/2018 г. По настоящото дело приложима е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Поради това, считано от 05.04.2009 г. започва да тече петгодишна давност.
С договор за цесия от 25.10.2012 г. „АСВ ЕАД (тогава ООД) е придобила вземането
срещу длъжника. На 27.12.2012 г. е образувано изпълнително производство при ЧСИ
Мариян Петков, рег. № 851 на КЧСИ, като взискателят е представил само издадения на
цедента изпълнителен лист от 08.04.2010 г., но не и договора за цесия. На първо място
следва да се разгледа въпросът дали цесионерът по договор за цесия може да образува
изпълнително производство срещу длъжник преди да му е надлежно съобщена цесията.
В исковата си молба Ю. С. твърди, че не е бил уведомен за извършени цесии, както и за
образуваното изпълнително производство до 13.04.2022 г. – датата, на която е подадена
молба от длъжника до ЧСИ за прекратяване на изпълнителното производство. Това е
първият момент, в който се установява
Съгласно приетото в т. 10.б. в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, при частно правоприемство при прехвърляне на вземането
чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до
предявяване на иска реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в
2
производството по установителния иск е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1
ГПК. В тази връзка разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК предвижда, че частните
правоприемници на взискателя могат да искат изпълнение въз основа на издадения в негова
полза изпълнителен лист. Поради това и с оглед аргумента на по-силното основание (per
argumentum a fortiori) цесионерът следва да има правото да образува изпълнително
производство и да събере вземането по принудителен ред, доколкото има правото и да
предявява иска по реда на чл. 422 ГПК. От друга страна по настоящото дело договорът за
цесия не е представен при образуване на изпълнителното производство, нито в настоящото с
отговора на исковата молба, като за този факт ищецът не е навел възражение.
На 20.06.2018 г. процесното вземане е прехвърлено с втора цесия между ответниците
по настоящото дело – „АСВ ЕАД, в качеството на цедент, и „С. Г. Г*“ ООД, в качеството на
цесионер. Договорът е приложен по изпълнителното дело и взискателят е конституиран от
ЧСИ Мариян Петков. Вследствие от сключения договор за цесия (чл. 99 ЗЗД) цесионерът
придобива вземането, както и всички акцесорни права, лихви и обезпечения, освен ако не е
уговорено друго. Действието на цесията се поражда с постигането на съгласие между
цедента и цесионера, като това е моментът, в който вземането сменя своя титуляр. Поради
това от тази дата „С. Г. Г*“ ООД се явява кредитор на лицето по изпълнителния лист, което е
доказано надлежно с представения договор пред ЧСИ Мариян Петков съобразно чл. 429, ал.
1 ГПК. Уведомяването на длъжника за извършената цесия не е част от фактическия състав
на договора, а има значение само по въпроса за противопоставимостта спрямо него.
Направените искания за изпълнителни действия от взискателя „С. Г. Г*“ ООД в рамките на
изпълнителното производство са законосъобразни и ще прекъснат давността за вземането,
тъй като той е титуляр на правото и е конституиран като такъв в процеса.
Съгласно приетото по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, действия по принудително изпълнение, които ще прекъснат
вземането на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД са насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. В изпълнително дело № 3195/2012 г. по описа
на ЧСИ Мариян Петков, са предприети и извършени следните действия, които прекъсват
давността: на 27.12.2012 г. са наложени запори на банкови сметки на длъжника; на
28.12.2012 г. и 04.02.2013 г. са наложени запори на трудови възнаграждения на длъжника; на
04.01.2013 г. е наложен запор на банкова сметка; на 07.01.2014 г. е постъпило молба от
взискателя с искане за предприемане на конкретни изпълнителни действия; на 02.09.2014 г.
са наложени запори на леки автомобили на длъжника; на 07.12.2015 г. са наложени нови
запори на банкови сметки; на 28.01.2016 г. и на 10.11.2017 г. са постъпили молби с искане за
конкретни изпълнителни действия от страна на взискателя; на 09.07.2018 г. е конституиран
новият взискател (цесионерът „С.Г. Г*“ ООД) и на 24.04.2019 г. е постъпила молба с искане
за предприемане на изпълнителни действия от него; на 18.08.2020 г. е наложен запор на
трудово възнаграждение; на 05.11.2021 г. е наложен запор на всички банкови сметки. Тези
действия на взискателя и съдебния изпълнител отговарят на съдържателните изисквания,
изброени от ВКС, поради което прекъсват давността.
На 13.04.2022 г. е постъпила молба от длъжника по изпълнителното дело за
прекратяването му на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 и т. 8 ГПК, която е отказана от ЧСИ
Мариян Петков. Отказът е връчен на 31.08.2022 г. и не е обжалван. В настоящото дело
ищецът твърди, че последното законно изпълнително действие е извършено на 07.12.2016 г.
и давността за вземането е изтекла. Това твърдение е оборено с установените по делото
факти, като настоящият състав смята, че давността не е прекъсната, нито е настъпила
перемпция по изпълнителното дело.
По отношение на възраженията за недействителност на договора съдът намира
следното:
Основателно в тази връзка касаторът-ищец се позовава на практиката на СЕС –
решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19,
3
решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. В
тази практика на СЕС се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби,
уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с
принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила
на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална
неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването
на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС
не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо
и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния
характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е
постановил, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална
правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството
по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в
договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за
издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С
решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива
93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която
поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на
съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на
договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на
възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в
последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството
за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда
относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска
принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид,
свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че
преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не
е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22
СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда,
че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато
упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение,
с което се постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази
правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане,
или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу
съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не
подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел,
било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера
на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда
задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да
може той да определи обхвата на правата си. В същия смисъл и в ново доразвитие на
горната практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил
следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се
тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не
позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане
на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в
договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава
проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига
въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил,
макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е
посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право
способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се
позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от
4
Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на
заповед за плащане, да предприеме служебно действия по събиране на доказателства, за да
установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална
неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач
или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата
на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що
се отнася до тази директива.
В този смисъл Решение № 491 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767 / 2023 г. ВКС,
Определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1304/2023 г. II т.о. ВКС.
Предвид посочената практика и на СЕС и на ВКС по поставения въпрос е налице
постоянна практика и не е необходимо да се отправя преюдициално запитване.
По делото е видно, че заповед за изпълнение влязла в сила, но в заповедното
производство не са разгледан неравноправни клаузи и не приложен служебно ЗПК отм,
поради което по тези въпроси не се е формула сила на присъдено нещо и съдът по
настоящото дело следва да ги разгледа, за да осигури ефективно приложение на правото на
ЕС и потребителската защита да бъде приложена.
С Решение от 4 октомври 2007 г. по дело C-429/05 Rampion and Godard,
ECLI:EU:C:2007:575, т. 59, 60 и 63 Съдът на ЕС се дава ясен ориентир за отговор на
поставените въпроси, където изрично се посочва, че съображенията и възможността съдията
служебно да следи за неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕИО са валидни
и по отношение на защитата на потребителите, предвидена в член 11, параграф 2 от
Директива 87/102.
„59 Съдът обаче нееднократно е приемал, че както е видно от съображенията на
Директива 87/102, същата е приета за постигане на двойна цел — да гарантира, от една
страна, изграждането на общия пазар на потребителски кредити (трето и четвърто
съображение), и от друга страна, да се защитят потребителите, вземащи подобни кредити
(шесто, седмо и девето съображение) (Решение от 23 март 2000 г. по дело Berliner Kindl
Brauerei, C-208/98, Recueil, стр. I-1741, точка 20 и Решение от 4 март 2004 г. по дело
Cofinoga, C-264/02, Recueil, стр. I-2157, точка 25).
60 Първоначално препращащият съд пита дали практиката на Съда във връзка
с възможността съдията служебно да посочи разпоредби от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L
95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), следваща
по-специално от Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores
(C-240/98 до C-244/98, Recueil, стр. I-4941) и Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis
(C-473/00, Recueil, стр. I-10875), може да бъде отнесена към Директива 87/102.
. 63 Както изтъкват правителствата на Испания и на Италия, както и
Комисията, и както е посочено в точка 102 и следващите от заключението на генералния
адвокат, тези съображения са валидни и по отношение на защитата на потребителите,
предвидена в член 11, параграф 2 от Директива 87/102.“
5
Този извод се потвърждава и с Определение от 16.11.2010г. по дело С – 76/10,
ECLI:EU:C:2010:685, с което се приема, че Директива 87/102 за потребителския кредит,
изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че
позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във
вътрешното право чл. 4 от последната директива и предвиждат, че при непосочване на ГПР
в договор за потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и
разноски.
Този извод е потвърден с Решение от 9 ноември 2016 година по дело C-42/15,
ECLI:EU:C:2016:842, т. 68.
Практиката е доразвита и с Решение на Съда (втори състав) от 5 март 2020 г. по Дело
C-679/18, ECLI:EU:C:2020:167,в т. 23 на което се посочва: [..] както Съдът е постановил във
връзка със спазването на задължението за предоставяне на информация, предвидено в член
10, параграф 2 от Директива 2008/48, което също допринася за осъществяването на целта на
тази директива, припомнена в точка 21 от настоящото решение, че на потребителя не би
могло да се предостави ефективна защита, ако националният съд не е длъжен, след като
разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, да проверява
служебно дали е изпълнено задължението на кредитора, посочено в член 8 от посочената
директива (вж. по аналогия решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 66 и 70).
В т. 24 продължава „освен това, когато националният съд е установил
служебно неизпълнението на това задължение, той е длъжен, без да чака потребителят да
направи искане в този смисъл, да приложи всички правни последици, произтичащи от
националното право в случай на такова неизпълнение, стига да се спази принципът на
състезателност и установените в това право санкции да отговарят на изискванията на член
23 от Директива 2008/48, както са тълкувани от Съда (вж. в този смисъл решение от 21
април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 71, 73 и 74). В това
отношение следва да се припомни, че член 23 от тази директива предвижда, от една страна,
че системата от санкции, приложими в случай на нарушение на националните разпоредби,
приети съгласно член 8 от същата директива, трябва да бъде определена по такъв начин, че
санкциите да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, и от друга страна, че
държавите членки вземат всички необходими мерки, за да гарантират тяхното прилагане. В
тези граници изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки (вж. в този смисъл
решение от 27 март 2014 г., LCL Le Crédit Lyonnais, C‑565/12, EU:C:2014:190, т. 43).“
Следователно изводът е че съдът следи служебно за чл. 14 ЗПК отм. и ако не се
разгледа тези въпроси и не изложи мотиви в тях решението му в тази част не се ползва със
сила на пресъдено нещо и съдът може да го преразгледа в последяващо производство,
каквото е настоящото.
В случая не е посочено в процесния договор как се формира ГПР.
Като съдържание ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
6
или бъдещи, които на свой ред в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК
законодателят е дефинирал като „всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит…“.
Във връзка с горепосочените разпоредби съдът е изследвал и практиката на
Съда на Европейския съюз по отношение на прилагането на Директива 2008/48 (отменила
Директива 87/102) относно договорите за потребителски кредити. Осигуряването на
предварителна информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единна математическа формула, е от основно значение за потребителя. Това е така,
защото от една страна потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо кредитора,
както от гледна точка на способността му да преговаря, така и от степента му на
информираност. Това го принуждава да приеме условия, установени предварително от
кредитора, без да може да повлиява на съдържанието им (в този смисъл решения по дела С-
377/14, С-32/14, С-34/13 и С-226/12).
Съгласно чл. 14 ЗПК отм., когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14,
чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен.“. В
посочената разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се съдържа гаранцията за определяне на
годишния процент на разходите по кредита като част от договора, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, което е
нарушение на чл.14 ЗПК, поради което договра е недействителен и се дължи само чиста
главница.
Съгласно РЕШЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)21 март 2024 г. По дело C‑714/22 на
СЕС Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17
66 Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва
да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа
само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни.
67 Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е
напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента
на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му.
7
В случая в договора не е посочено как се формира ГПР, поради което договора е
недействителен и следва да се дължи чистата главница само 800 лв., като за сумата над
тази стойност длъжникът не дължи и искът следва да се уважи.
Съответно пропорционално не се дължат и разноските в заповедното и искът
следва да се уважи за сумата над 96, 80 лв.
С оглед гореизложеното съдът
Съдия при Софийски районен съд: ______________________
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените отрицателни установителни искове
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че Ю. С. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.
к. Люлин, бл. 958, вх. 1, ап. 33, НЕ ДЪЛЖИ НА АСВ ЕАД, ЕИК *** и С. Г. Г*“ ЕАД с ***
сумата над 800 лева до 1066,09 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит, както и сумата над 96, 80 лв. до 129 лв., разноски , за които е
издаден изпълнителен лист по гр. д. 7315/2009 г., СРС, 43 състав и за които е образувано
изпълнително дело № 3195/2012 г. по описа на ЧСИ Мариян Петков, рег. № 851 на КЧСИ,
като ОТХВЪРЛЯ ИСКА в останала му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ю. С. С., ЕГН **********, с адрес
гр. София, ж. к. Люлин, бл. 958, вх. 1, ап. 33, да заплати на „АСВ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 75 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
по настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8