Р Е Ш Е Н И Е
гр.
Плевен 11.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски
Окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, в открито заседание на четиринадесети
февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря Дафинка Борисова като разгледа докладваното от съдията Димитрова в.гр.д. № 797 по описа за 2018 г. и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
С
решение №1231 от 30.07.2018 г. по гр.д. №1178/2018 г. Плевенски Районен съд е:
ОСЪДИЛ на
основание чл. 405, ал.1 от КЗ във вр. с чл. 386, ал.1 от КЗ ЗД „E.****“ АД-гр. София, с ЕИК *****да
заплати на И.С.Л., с ЕГН **********
сумата от 1 250 лв., част от 7 857 лв., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 16.02.2018 г. до окончателното и изплащане.
ОСЪДИЛ на основание чл. 78, ал.1 от ГПК
ЗД „E.****“ АД-гр. София, с ЕИК *****да заплати на И.С.Л., с ЕГН ********** деловодни
разноски в размер на 800 лв.
Недоволно
от решението е останало ЗД „E.****“ АД и е
подало въззивна жалба срещу него, в която моли да бъде отменено като неправилно
и вместо него да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен предявения
иск като неоснователен.
Въззивното
дружество счита, че в процеса не е доказано от ищеца настъпването на застрахователното
събитие. Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението му, че част
от вредите са били налични преди датата на застрахователното събитие. В
решението няма и произнасяне относно възражението за прихващане, направено с
отговора на исковата молба.
Според ЗД „E.****“
АД, неправилно Плевенски Районен съд е приел, че чл.10 от приложимите в
процесния случай ОУ противоречи на чл.386, ал.2 от КЗ, което прави клаузата
нищожна и изключва приложението и. В жалбата са развити подробно аргументи защо
въззивникът счита чл.10 от ОУ за действителна клауза, имаща за цел да балансира
задълженията и на двете страни в застрахователното правоотношение.
Препис
от въззивната жалба е връчен на 23.10.2018 г. на И.С.Л.
чрез адв. К.М. и в указания срок не е депозиран отговор.
Съдът, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Между страните не е спорно и е видно
от застрахователна полица №00500010022****, че към 06.11.2017 г. помежду им е
налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка КАСКО на лек
автомобил Ф**** **** с ДКН №*****. Не е спорно също, че към 06.11.2017 г. е
била платена само първата вноска от общо четири, всяка от които по 224.78 лв.
Не е спорно, че неразделна част от
договора са ОБЩИ УСЛОВИЯ /ОУ/, представени от ответника и вложени в делото на
стр.63-72 от делото.
Не е спорно, че покритите рискове са
по клауза А – ПЪЛНО КАСКО, в т.ч. и злоумишлени действия на трети лица /виж
чл.4, т.3 във вр. с т.2, б.“в“ от ОУ/.
И.С.Л. твърди, че на 05.11.2017 г.
вечерта е паркирал застрахования автомобил пред блока, в който живее, а на
другия ден по обед установил следните повреди по автомобила: нарушено покритие на боята на заден ляв калник, задна
лява врата, предна лява врата; счупени стъкла на предните два фара и на задните
два стопа; счупени странични огледала; счупено предно ляво странично стъкло. Ищецът
е представил удостоверение от 10.11.2017 г., издадено от Второ РУ на ОД на МВР –
Варна, което е доказателство по смисъла на чл.21, ал.1, т.4, б.“б“ от ОУ за регистриране на злоумишлените
действия на трети лица. Удостоверението не е доказателство за настъпването на покрития риск, а именно – кой, кога и как е
повредил застрахованото МПС.
Настъпването
на застрахователното събитие е съобщено
от И.С.Л.
на застрахователя с нарочна декларация на стр.22 и 23 от делото.
В отговора на исковата молба ЗД „E.****“
АД не оспорва настъпването на застрахователното събитие. Нещо повече –
признава, че във връзка се него е определено обезщетение в размер на
2 572.70 лв., от която сума след прихващане на дължимите втора и трета вноска
от застрахователната премия – двете общо 449.55 лв., са изплатени на 11.12.2017
г. 2 123.15 лв. Тук е мястото да се акцентира върху несъстоятелността на
аргумента на въззивника, че И.С.Л. не е доказал
настъпването на застрахователното събитие. След като този факт не е бил спорен
между страните, няма как приемането му от съда за такъв да бъде порок на
обжалваното решение.
Застрахователят
оспорва причинната връзка между застрахователното събитие и някои от вредите по
автомобила, като твърди, че заден ляв калник е бил увреден още при сключване на
договора. Това възражение не е обсъдено в обжалваното решение.
Според ищеца, за процесните вреди по
автомобила се следва обезщетение в размер на 10 838.80 лв. Тази сума
надвишава 70 % от застрахователната сума, т.е. 10 430 лв. При това
положение ищецът счита, че е налице тотална щета на МПС по смисъла на чл.390,
ал.2 от КЗ. Приспадайки от 10 430 лв. платените му 2 572.70 лв.,
ищецът претендира разликата от 7 857 лв.
В отговора на исковата молба ЗД „E.****“
АД се позовава на чл.10, ал.3 във вр. с ал.2, т.2 и т.3 от ОУ, съгласно които
счита, че дължи застрахователно обезщетение не повече от 1 490 лв.,
колкото са 10 % от застрахователната сума по процесния договор. Както в
първата, така и в настоящата инстанция обаче, остава неизяснен въпросът защо
тогава застрахователят е определил и изплатил обезщетение в размер на
2 572.70 лв.
Ищецът възразява, че клаузата на
чл.10, ал.3 във вр. с ал.2, т.2 и т.3 от ОУ е неравноправна по смисъла на ЗЗП и
като такава е нищожна. Това възражение не е
обсъдено в обжалваното решение.
Видно от приложимите ОУ, в чл.10,
ал.2, т.2 и т.3 от ОУ е предвидено, че когато е договорено покритието да
бъде съгласно клауза А – ПЪЛНО КАСКО,
застраховката се смята за сключена с уговорка застрахователят да покрива за
всеки застрахователен период, включен в нейния срок, до две застрахователни
събития общо, които са настъпили докато застрахованото МПС е било в паркирано
състояние /т.2/ и/или са установени само с декларация на застрахования или
лице, което го представлява /т.3/. Съгласно чл.10, ал.3 от ОУ, за всяко от
двете събития по ал.2 отговорността на застрахователя е ограничена до 10 % от
застрахователната сума, но не повече от 3 000 лв.
Във връзка с твърдението за тотална
щета на процесното МПС, ответникът се позовава на чл.26, ал.1 от ОУ, според
която разпоредба, обезщетението при тотална щета е до действителната стойност
на МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие, намалена със
стойността на запазените части и вторичните суровини.
В отговора ответникът прави
възражение за прихващане между обезщетението, което евентуално съдът ще определи и четвъртата вноска от
застрахователната премия. Това възражение не е
обсъдено в обжалваното решение.
Видно от заключението на ВЛ инж. Веселин
Иванов, за възстановяване на процесните вреди с нови части без овехтяване в
специализиран сервиз са необходими 5 976.89 лв. Към ноември 2017 г.
пазарната стойност на процесния автомобил е 15 261 лв. Според ВЛ, не е
налице тотална щета на МПС по смисъла на чл.390, ал.2 от КЗ.
В допълнително заключение ВЛ е дало
варианти на сумата за възстановяване на процесните вреди в случай, че бъдат
закупени от магазините на „Е****“АД предни фарове ксенон или предни фарове Би
ксенон.
При така установената фактическа
обстановка, Плевенски Районен съд е приел, че към процесния момент е бил налице
валиден застрахователен договор; че е настъпило застрахователното събитие и че
от него са произлезли вредите, за които се търси обезщетение.
Застрахователят
оспорва причинната връзка между застрахователното събитие и някои от вредите по
автомобила, като твърди, че заден ляв калник е бил увреден още при сключване на
договора. Видно от протокола за оглед от 24.10.2017 г., във връзка със заден ляв
калник е отбелязано само, че липсва противоударната му лайсна. Според Плевенски
Окръжен съд, процесното увреждане се изразява в нарушено покритие на боята на заден ляв калник, т.е. липсва съвпадение,
което да изключва отговорността на застрахователя.
В обжалваното решение Плевенски Районен съд е
приел, че застрахователят не е доказал,
че се е възползвал от възможността да ограничи отговорността си съгласно чл.10,
ал.3 от ОУ в хипотезите на чл.10, ал.2, т.2 и т.3 от ОУ и не се е произнесъл
относно неравноправността на тази клауза. Действително преди делото
застрахователят е определил и платил обезщетение, по-голямо от 10 % от
14 900 лв. Едва в настоящото производство се позовава на клаузата,
ограничаваща отговорността му и така мотивира застрахования да възрази, че тя е
неравноправна по смисъла на ЗЗП.
Според въззивната инстанция, няма
ограничение кога застрахователят може да се позове на чл.10, ал.3 във вр.
с чл.10, ал.2, т.2 и т.3 от ОУ. Това
налага произнасяне по бланкетното възражение за неравноправност на клаузата на
ОУ. Съгласно решение № 237 от 20.01.2017
г. на ВКС по т. д. № 2927/2015 г., I т. о., ТК, „потребителят, който въвежда в процеса възражение за неравноправен
характер на клауза от потребителски договор, следва единствено да изложи
фактически обстоятелства, които според него обуславят неравноправния характер
на договорната клауза… Потребителят може и да не сочи конкретна хипотеза по чл. 143, т. 1-18 от ЗЗП“. По делото процесуалният
представител на ищеца – адв. М. е заявил в о.с.з. на 28.06.2018 г., че
предвиденото в чл.10, ал.3 във вр. с
чл.10, ал.2, т.2 и т.3 от ОУ намаляване на застрахователното обезщетение
не кореспондира с неизпълнение на задължение на застрахования, т.е. не се явява
санкция за такова неизпълнение.
По смисъла на чл.
143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. От това определение следва, че
неравноправието не следва да е свързано с определяне предмета на договора, а да
произтича от упражняването/неупражняването на права и/или от изпълнението/
неизпълнението на задължения на страните по договора.
Във връзка с основателността на възражението
за неравноправност на процесната клауза на ОУ на първо място следва да се каже,
че според Плевенски Окръжен съд, са налице хипотезите на чл.10, ал.2, т.2 и т.3
от ОУ, защото както вече беше отбелязано по-горе, застрахователното събитие е
настъпило докато застрахованото МПС е
било в паркирано състояние и защото е установено само с декларация на
застрахования.
При застраховката КАСКО въпросите
кои са покритите и изключените рискове, както и кои са рисковете, при които се
ограничава отговорността на застрахователя, касаят предмета на договора и
страните са свободни при договарянето им. Оспорената от застрахования клауза е
ясна, разбираема и предварително известна му, което му позволява да прецени
дали да сключи договора при предложените от застрахователя параметри и
ограничения.
Дори и да се приеме, че твърдяното
неравноправие не е свързано с предмета на договора, а произтича от
упражняването/неупражняването на права и/или от изпълнението/ неизпълнението на
задължения на страните по договора, въззивната инстанция намира възражението за
неоснователно.
В хипотезата на чл.10, ал.2, т.2 от
ОУ МПС не е в непосредствената фактическа власт на застрахования. Направена е
благоразумна преценка, че при това положение съществуват правни и фактически
пречки застрахования да изпълни задължението си да докаже кой, кога и как е
увредил застрахованото МПС. Поради това застрахованият е облекчен – той само
декларира настъпването на застрахователното събитие. Реципрочно на това
облекчение за застрахования е намаляването на отговорността на застрахователя.
Ето защо въззивната инстанция намира, че
клаузата не води до неравнопоставеност в отношенията между страните.
Ищецът черпи основание за
претенцията си от чл.386, ал.2 от КЗ, според която разпоредба при
настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение, което е равно
на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен
в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна
стойност.
Ответникът се защитава, като се
позовава на чл.10, ал.3 във вр. с чл.10,
ал.2, т.2 и т.3 от ОУ.
Така релевантен става въпросът за
съотношението между законовата разпоредба и договорната клауза, макар и ищецът
да не се е позовал директно на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Плевенски Районен съд е приел, че разпоредбата
на чл.386, ал.2 от КЗ е императивна и
че оспорената клауза на ОУ е нищожна като
противоречаща на чл.386, ал.2 от КЗ.
Според
въззивната инстанция, разпоредбата на
чл.386, ал.2 от КЗ предвижда две
изключения – в хипотезата на чл.387 от КЗ при застраховане по договорена
застрахователна стойност и в хипотезата на чл.389 от КЗ при подзастраховане.
Плевенски Районен съд неправилно е приел, че не е налице нито едно от тях.
Съгласно
чл.387, ал.1, изр.1 от КЗ, страните по
застрахователния договор могат да определят договорена
застрахователна стойност, която е фиксирана парична сума, като в този
случай чл. 386, ал. 2 не се прилага.
Фактът, че се допуска неприложението на чл.386, ал.2 от КЗ и то по
волята на страните, означава, че тази разпоредба не е императивна. Щом не е такава, няма как оспорената клауза на ОУ да е нищожна, защото и противоречи.
Приемайки обратното, Плевенски Районен съд е стигнал до неправилен извод.
Според
въззивната инстанция, в оспорената клауза на ОУ страните са определили
договорена застрахователна стойност за един от застрахователните рискове по
чл.4, ал.2, т.2, б.“в“ /клауза „В“ – ЧАСТИЧНО КАСКО/ – злоумишлени действия на
трети лица при паркирано положение на МПС и/или установени само с декларация, каквато възможност е предвидена в чл.387,
ал.2 от КЗ. Касае се до частично каско, при което се покриват част от
вредите – обезщетението е до 10 % от застрахователната сума, т.е. до 1 490
лв. Така определената договорена застрахователна стойност е различна от
застрахователната стойност по другите застрахователни рискове по договора,
която е 14 900 лв. При тях се касае до пълно каско, доколкото застрахователната
стойност е равна на застрахователната сума.
Според
чл.387, ал.1, изр.2 от КЗ, договорената
застрахователна стойност се смята и за стойност на застрахователния интерес при
настъпване на застрахователното събитие и не може да бъде оспорвана от
страните. В случая като се позовава на чл.386, ал.2 от КЗ, ищецът без
основание оспорва определената с оспорената клауза на ОУ договорена
застрахователна стойност. Претенцията му да получи обезщетение, равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на застрахователното
събитие, е неоснователна.
В заключение – разглеждайки като
допустимо и относимо позоваването на ЗД „E.****“ АД на чл.10, ал.3 във вр.
с чл.10, ал.2, т.2 и т.3 от ОУ и
приемайки, че тази договорна клауза не е нищожна нито като неравноправна, нито
като противоречаща на закона, въззивната инстанция намира обжалваното решение
за неправилно. Така е, защото по силата на обсъжданата договорна клауза И.С.Л.
има право на застрахователно обезщетение до 1 490 лв., а още преди да
заведе делото е получил такова в по-голям размер. Предявеният иск следва да
бъде отхвърлен. При това положение не се дължи произнасяне по възражението за
прихващане.
При този изход на спора по същество И.С.Л.
следва да бъде осъден да заплати в полза на ЗД „E.****“ АД сумата от 270 лв.,
явяваща се разноски в първата инстанция за ВЛ /120 лв./ и за
юриск.възнаграждение /150 лв./, както и сумата от 175 лв., явяваща се разноски
в настоящата инстанция за ДТ /25 лв./ и за юриск.възнаграждение /150 лв./
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ като НЕПРАВИЛНО решение
№1231 от 30.07.2018 г. по гр.д. №1178/2018 г. по описа на Плевенски Районен съд
и вместо него ПОСТАНОВИ следното:
ОТХВЪРЛЯ
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН предявения от И.С.Л., с ЕГН **********
срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО E.****“ АД-гр. София, с ЕИК *****иск по
чл.405, ал.1 във вр. с чл. 386, ал.2 от КЗ, предявен като частичен – за сумата
от 1 250 лв., явяваща се част от 7 857 лв., претендирана като застрахователно
обезщетение по застрахователна полица по застраховка КАСКО на МПС №00500010022****,
във връзка с установено на 06.11.2017 г. с декларация застрахователно събитие –
злоумишлени действия на трети лица по отношение на застрахования лек автомобил Ф****
**** с ДКН №*****, при паркирано положение, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 16.02.2018 г. до окончателното и изплащане.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК И.С.Л., с ЕГН ********** да заплати в полза на
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО E.****“ АД-гр. София, с ЕИК *****сумата от 270 лв., явяваща се разноски в първата
инстанция за ВЛ /120 лв./ и за юриск.възнаграждение /150 лв./, както и сумата
от 175 лв., явяваща се разноски в
настоящата инстанция за ДТ /25 лв./ и за юриск.възнаграждение /150 лв./
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: