Р Е Ш Е Н И
Е № 3588
гр. Пловдив, 30.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на дванадесети септември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 4821 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Л.Т. против „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 100 лв. – недължимо платена по клауза за
възнаградителна лихва съгласно чл.3, ал.7 от индивидуален договор за
потребителски кредит № ***от 25.02.2014 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба в съда – 28.03.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е
сключен договор за заем № ***. Ищцата счита, че договорът бил недействителен на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК). Твърди, че в
договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен
процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Не бил посочен
и размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с
изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. Твърди
и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване
на общата сума, дължима от потребителя. Нарушен бил и чл.11, ал.1, т.11 ЗПК,
тъй като в погасителния план не било посочено разпределението на вноските
измежду дължимите по договора суми. Поддържа, че уговорената договорна лихва била
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Счита, че платената сума в
размер на 100 лв. по договора за договорна лихва била недължимо платени, при
начална липса на основание. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет
Мениджмънт” АД е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на
предявения иск. Оспорва да са налице сочените от ищеца основания за
недействителност на договора за кредит. По отношение на твърдяното основание по
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, посочва, че в чл.3, ал.1 от договора било уговорено
вноските да са седмични, не месечни, а размерът на договорения лихвен процент
бил ясно посочен в чл.3, ал.1, т.6 от договора, като същият бил фиксиран, определен
на годишна база. Твърди, че в чл.3, ал.1 от Общите условия към договора, били
посочени параметрите на дължимите от ищеца – заемател суми по процесния кредит,
а именно – главница и договорна лихва, заедно с договорения ГПР, с което били
изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Намира, че били спазени и
изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като на страната бил предоставен
погасителен план с разпределение на седмичните вноски по начин, по който ищцата
сама е заявила при сключването на договора за кредит. Поддържа, че уговорената
възнаградителна лихва не била нищожна поради противоречие с добрите нрави,
предвид законоустановения принцип на свобода на договарянето. Сочи, че в случая
сключеният договор за заем бил необезпечен, високорисков, отпуснат от небанкова
финансова институция, поради което и уговорената лихва съответствала на
зададените критерии за добросъвестност на търговеца. Твърди, че уговорената в
договора лихва била възнаградителна, а не за забава, поради което не било
приложимо правилото размерът й да не надвишава трикратния размер на законната
лихва. Счита, че договорната клауза, с която е определен размерът на
възнаградителната лихва, не била неравноправна по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП. Прави
възражение за изтекла погасителна давност за претендираните вземания, чиято
изискуемост била настъпила в периода от 25.02.2014 г. до 28.03.2016 г.
Възразява за ищцата да са налице предпоставките на чл.38 ЗАдв. Моли за
отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.
В
откритото съдебно заседание, проведено на 12.09.2019 г. ищцата, чрез
процесуалния си представител адв. Д.Б. е направила изменение на размера на иска, на основание чл.214, ал.1 ГПК.
В протоколно определение от 12.09.2019 г. така заявеното изменение е прието от
съда, след вземане на становище на насрещната страна, като искът се счита
предявен за сумата от 623,52 лв., представляваща платена от ищцата договорна
лихва по процесния договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда, до окончателното изплащане на вземането.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За
основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се
проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем,
който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта
на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено
на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между
страните не е спорно, че на 25.02.2014 г. е сключен процесният договор за
паричен заем № ***, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на
ищцата заемател, сумата в размер от 2200 лв., която следвало да се върне на 14
равни седмични вноски, всяка в размер на 201,68 лв., последната с падеж –
03.06.2014 г.
Установява
се по делото, по отношение на факта на плащане, че ищцата е заплатила на
ответното дружество по договор за паричен заем № ***от 25.02.2014 г. за лихви,
сумата от общо 623,52 лв., както следва: на дата 12.03.2014 г. – сумата от 156,99
лв., на дата 31.03.2014 г. – 128,89 лв., на дата 14.04.2014 г. – 124,48 лв., на
дата 29.04.2014 г. – 88,70 лв., на дата 13.05.2014 г. – 76,42 лв., на дата
27.05.2014 г. – 41,17 лв., на дата 06.06.2014 г. – 6,87 лв., съгласно
представена от ответното дружество справка за извършени плащания – лист 45 от
делото. Посочената справка не се оспорва от ищцовата страна, поради което съдът
приема за установено, че извършените от заемополучателя плащания са в посочения
размер и дати на погасяване. С това, фактът на плащането на процесната сума, се
установи по делото. За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се
установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание,
поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на
договора по чл.22 ЗПК или защото уговорената договорна лихва е нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната
съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по
предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е
обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1)
при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на
ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о,
решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2)
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23
от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017
г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по
т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3)
при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова
с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия
правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност
на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание
за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод
по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно. Следва да се
отбележи, че доколкото договорът за кредит е сключен на 25.02.2014 г., то
приложените по отношение на него ще имат разпоредбите на ЗПК, действали към
този момент (момента на сключването), а именно – ЗПК в редакцията, преди
измененията и допълненията, ДВ бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г.
По отношение на твърденията за нарушение
на разпоредбите на чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010
г., приложима към процесния договор), във вр. чл. 11, ал.2 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ,
бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във
вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не
са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В процесния договор в чл.3, ал.1, т.6 е
посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 104,11 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва
уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху
целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още
по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да
се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата
на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. Съдът
не възприема доводите на ответната страна, че за спазване на законовото
изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК е достатъчно да е посочен цифров израз в
проценти. Напротив, за да се обезпечат правата на потребителя по сключения
договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да
е описаното визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на
някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на
специалните основания по чл.22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), последица от което е
връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по
кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя
(банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява
сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната
страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация,
води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
На следващо място, ищецът
се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на
разходите е 506,27 % - чл.3, ал.1,
т.8. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се
включват в този процент. Посочената годишна фиксирана лихва от 104,11 % не е
ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този
начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Бланкетното
посочване в чл.3, т.1 от Общите условия, че заемателят се задължава да върне на
заемодателя изцяло и в срок заемната сума заедно с договорения годишен процент
на разходите (ГПР), които заедно представляват общия размер на всички плащания,
също не изпълнява законовото изискване.
От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в
себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени
при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение
№ 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по
гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни постановки и доколкото, както вече се
констатира в процесния договор липсва уточнение кои разходи включва посоченият
процент на ГПР, то следва да се приеме, че договорът е нищожен и на това
самостоятелно основание.
Съгласно
чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в
сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.
11, ал.1, т.11 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако
същият не съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В представения от
ответника погасителен план (л.26 от делото) е посочена само общата сума на
дължимата месечна вноска. Липсва обаче разпределение на вноските във времето между
отделните компоненти - главница, лихва и други разходи. Не е ясно месечната
вноска в размер на 201,68 лв. какви компоненти включва, каква част от нея е
главница, каква част е лихва. Това създава затруднение за потребителя да
разбере заплащаните от него вноски по погасителния плана какви компоненти
включват. Неяснота съществува и досежно това кои суми по кредита се погасяват и
какъв е техният остатъчен размер. Още повече, визираната неяснота се
потвърждава от представената справка за извършени плащания, от която се
установява, че с извършваните от ищцата плащания, всеки път са погасявани
главница и лихва в различни размери. Тази информация не е била предварително
известна на потребителя, както се прие по-горе. Посоченото се явява още едно
самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски
кредит. В този смисъл е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение
№ 526 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 393 /2017 г. на VIII
състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 1435 от 20.11.2017 г. по гр.
д. № 2283 / 2017 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив.
Съдът не споделя доводите на
ответника, че не било необходимо извършването на разбива с месечната вноска от 201,68
лв. кои компоненти по кредита се погасявали. Фактът, че ищцата сама е избрала
размер на вноската и период за погасяване, а именно – седмични погасителни
вноски, не освобождава кредитора от задължението му предостави ясна информация
с погасителна вноски кои компоненти от задължението се погасяват. Такава яснота
не само че липсва към датата на
сключване на кредита, но се и потвърждава от начина, по който са извършвани
погашенията, както по изясни по-горе. Тоест, така твърдяната яснота по
извършване на погашенията, която била налице при сключване на договора, не се
проявява при реалното разпределение на сумите. За длъжника не е едно и също как
ще се погасява кредита – дали равномерно ще се изплаща главницата, както и на
каква база ще се определя дължимата лихва. Затова законът поставя тези строги
изисквания към съдържанието на погасителния план, които в случай, че не са
спазени, поставят потребителя в положение да не знае при извършване на плащане
какви компоненти погасява. Ето такъв е и настоящият случай.
По
изложените по-горе съображения, съдът намира, че процесният договор за паричен
заем № ***от 25.02.2014 г. е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила
от 12.05.2010 г.), във
вр. чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от представената от
ответната страна справка за извършени плащания по процесния договор, ищцата е
заплатила сумата от общо 2823,52 лв. Предоставената в заем сума е размер на 2200
лв., поради което всички платено над нея се явява недължимо платено. Затова
предявеният осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 623,52 лв. е доказан по своето основание.
За пълнота на изложението, съдът намира за необходимо
да разгледа и наведения от ищцата довод за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, поради противоречието й с добрите нрави. Накърняване на
добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Съдът намира, че с оглед размера на
уговорената възнаградителна лихва от 104,11 % е налице визираното основание. В
действителност, в случая се касае за необезпечен заем, предоставен от небанкова
финансова институция, с висок риск за кредитора дали ще получи предоставената
сума. Тези обстоятелства обаче не дават пълна договорна свобода, в полза на
кредитодателя, да определя възнаградителна лихва в посочения размер от 104,11
%. Последната противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна.
Предвид приетата основателност на предявения осъдителен
иск, съдът дължи да разгледа наведеното от ответната страна възражение за
погасителна давност. Безспорно е в съдебната практика, че при иск за връщане на
даденото при начална липса на основание – чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД,
погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията,
както и че давностният срок е общият петгодишен срок, съгласно чл.110 ЗЗД -
така т.7 от ППВС № 1/1979 г. Затова ищцата има право на всички суми за
възнаградителна лихва, платени до 5
години преди подаване на исковата молба, т.е. платените след 28.03.2014 г.
Видно от справката за извършени плащания, която не се оспори от ищцовата
страна, ищцата е заплатила на ответното дружество по договора за паричен заем №
***от 25.02.2014 г. за лихви, сумата от общо 623,52 лв., както следва: на дата
12.03.2014 г. – сумата от 156,99 лв., на дата 31.03.2014 г. – 128,89 лв., на
дата 14.04.2014 г. – 124,48 лв., на дата 29.04.2014 г. – 88,70 лв., на дата
13.05.2014 г. – 76,42 лв., на дата 27.05.2014 г. – 41,17 лв., на дата 06.06.2014
г. – 6,87 лв. Релевираното от ответника възражение за погасителна давност е
частично основателно. Погасена по давност е претенцията за връщането на платена
лихва на дата 12.03.2014 г. в размер на 156,99 лв. Затова и предявеният иск е
основателен до размера на сумата от 466,53 лв. За разликата до пълния предявен
размер от 623,52 лв. искът следва да се отхвърли като погасен по давност. Като
законна последица от уважаването на иска в посочения размер е присъждането на
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.03.2019 г.,
до окончателното изплащане на вземането.
Освен всичко гореизложено, съдът намира за необходимо
да отбележи и следното: С постъпила от ответника молба от 24.09.2019 г., след
приключване на съдебното дирено и даване ход на устните състезания, се иска от
съда да отмени посочените определения, с твърдение, за допуснато процесуално нарушение
при допускане на изменението на иска на ищеца досежно неговия размер. Страната
намира, че следва да й се даде възможност в писмен вид да вземе отношение по
така направеното изменение на размера на иска, а също така твърди, че съдът не
е извършил проверка дали процесуалния представител на ищцата разполага с
представителна власт да извърши направеното изменение, и дали се дължи допълнителна
ДТ. Така изложените доводи съдът намира за неоснователни. На първо място, в
откритото съдебно заседание, проведено на 12.09.2019 г., в което е прието
исканото изменение на иска, е присъствал процесуален представител на ответното
дружество, на който е предоставена възможност да вземе отношение по искането на
ищеца. Освен това, така направеното изменение касае единствено размера на
исковата молба. Съдебната практика е последователна, че нов срок за писмен
отговор се дава на ответника само когато изменението касае основанието или
петитума, но не и при изменение на размера. Съдът няма задължението да дава
възможност на страната да изложи писмено своето становище при изменение на
размер на иска, още повече и когато процесуален представител на насрещната
страна е присъствал в откритото съдебно заседание и е взел отношение по
направеното искане. На следващо място, съдът е съобразил, което е отразено и в
мотивите на протоколното определение за допускане на изменението на иска, че
ищецът не дължи допълнително заплащане на ДТ, доколкото размерът на иска е
увеличен от 100 лв. на 623,52 лв., т.е. дължимата ДТ и в двата случая е една и
съща – минималната ДТ в размер на 50 лв., която е внесена от ищцата по делото.
На последно място, законът в чл.34, ал.3 ГПК не изисква за изменение на иск
чрез увеличаване на размера му, процесуалният представител на ищеца да
разполага с изрично пълномощно. Адвокат Б. разполага с пълномощно да
представлява ищцата по делото, поради което и направеното изменение на иска
изхожда от оправомощено лице.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страните. На основание чл.
78, ал.1 ГПК, на ищцата се дължат разноски съразмерно с уважената част от иска.
По делото се доказа ищцата да е заплатила разноски в размер на 50 лв. за
държавна такса, от които следва да й се присъди сумата от 37,41 лв. На
основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът също има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. По делото се доказаха да са сторени разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС, съгласно договор за правна
защита и съдействие от 30.04.2019 г., от които следва да се присъди сумата от
90,64 лв. Претендира се от процесуалния представител на ищцата – адв. Б. и
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв. Преценката за
наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., следва да бъде
направена с оглед на конкретните данни по делото, като при липса на спор между
страните, достатъчно доказателство за осъществяването на основанията по чл.38,
ал.1, т.1-3 ЗАдв. за безплатна правна помощ представляват съвпадащите
волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението
на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв
договор не е представен. Ако насрещната страна твърди, че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните по
договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ
без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38
ЗАдв., тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в
производството по чл.248 ГПК, като опровергае наличието на поддържаното
основание. В този смисъл – определение № 163/ 13.06.2016 г., постановено по
ч.гр.д. № 2266 по описа за 2016 г. на ВКС, I г.о. В този смисъл, с оглед така изложените принципни
постановки, по повод присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38
ЗАдв., съдът намира, че в полза на адвокат Д.Б. следва да се присъди адвокатски
хонорар съразмерно с уважената част от иска, а именно – сумата от 224,47 лв.,
на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. гр. София, ул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
Център”, ет.2, офис 40-46 да заплати на Л.Т., ЕГН: **********, адрес: *** по
предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 466,53 лв. (четиристотин шестдесет и шест лева и петдесет и три
стотинки) – недължимо платена по
клауза за възнаградителна лихва съгласно чл.3, ал.7 от индивидуален договор за
потребителски кредит № ***от 25.02.2014 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
в съда – 28.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 37,41
лв. (тридесет и седем лева и четиридесет и една стотинки) – разноски пред
районния съд за заплатена държавна такса съразмерно с уважената част от иска, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от
присъдената сума от 466,53 лв. до пълния предявен размер от 623,52 лв., като погасен по давност.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* да заплати на Адвокат Д.Г.Б., с личен
номер ***, адрес: гр. *** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 224,47 лева (двеста двадесет и четири
лева и четиридесет и седем стотинки), представляваща адвокатски хонорар за
процесуално представителство в производството по делото.
ОСЪЖДА Л.Т., ЕГН: **********, адрес: *** на основание чл.78,
ал.3 ГПК да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. гр. София, ул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
Център”, ет.2, офис 40-46 сумата от 90,64
лв. (деветдесет лева и шестдесет и четири стотинки) – разноски пред
районния съд за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от
иска.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/П/
Вярно с оригинала!
ДГ