РЕШЕНИЕ
гр. София, 04.08.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично открито заседание на деветнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗЛАТИНА РУБИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия ДЕСИСЛАВА
ТОШЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 38/2015 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 02.07.2014 г.,
постановено по гр. д. № 53451/2011 г. по описа на СРС, I Г.О., 36-ти състав е отхвърлен
предявения от ищеца Н.М.Н. срещу ответника И.Г.Г. осъдителен иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД,за заплащане на сумата от 5100,00 лева, съставляващаа
част от обща претенция в размер на 2 000 000,00 лева, представляваща
обезщетение за нанасени неимуществени вреди, причинени в резултат от изявление
на И.Г.Г., че „адв. Н.Н. получил пари от циганката Р.В.и я въвел в
заблуждение”, направено в съдебно заседание, проведено на 01.11.2010 г. по НОХД
№ 8157/ 2010 г. по описа на СРС, 6 с-в, както и в периода от 05.11.2010 г. до
15.05.2011 г. в коридорите на сградата на Софийски районен съд и на съдебната
палата.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищеца, с оплаквания за неправилност на същото поради
нарушение на материалния закон и процесуалния закон и необоснованост. Във
въззивната жалба се поддържа, че решението на било постановено от
безпристрастен и независим съд, което аргументира подробно, вкл. с практика на
ЕСПЧ и съображения от чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 от ХОП. Твърди, че е неправилен
изводът на районния съд, че претенцията не била доказа, тъй като от
доказателствата по делото се установявало, че процесният деликт е извършен от
ответника. Навежда доводи за допуснати съществени процесуални нарушения във
връзка със събирането на доказателства по делото – в частност недопускане на
доказателства, с които ищецът е щял да докаже претенцията си, както и за
основните принципи на ГПК, като по този начин ответникът черпел права от
собственото си недобросъвестно поведение. Твърди, че въззиваемият-ответник е
знаел, че твърденията му не отговарят на истината и че единствената цел е била
опозоряване на доброто име на ищеца. Сочи, че доказателствата по делото са
тълкувани превратно – били игнорирани свидетелските показания и писмените
доказателства по делото, освен това бил налице избирателен подход от страна на
съда при оценката на доказателствата. Излага доводи с оглед чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ и
практиката на ЕСПЧ за минималните стандарти за справедливи процес, с оглед
задължението на правораздавателния орган за задълбочено и надлежно проучване на
всички доводи на страните и доказателствата релевантни за решаване на делото по
същество. Развива съображения по отношение нанесените му вреди – опозоряване на
доброто име, провалено кариерно развитие и загубена работоспособност, накърнени
чест и достойнство, изживени негативни емоции. Изтъква, че деликтът предмет на
делото е доказан по несъмнен и безспорен начин най-вече от протокол от съдебно
заседание от 01.11.2010 г. по н. о. х. д. № 8157/2010 г. на СРС. Аргументира,
че са налице всички обективни и субективни признаци от фактическия състав на
деликта, като излага съображения и по отношение релевантната правна уредба,
така и по отношение на събраните по делото доказателства, като достига до
заключение за неправилност на изводите на районния съд. Поддържа, че в случая
не се касаело за хипотеза, която представлява правото на изразяване на свободни
мнение, съобразно Конституцията и ЕКПЧ, като навежда доводи за наличието на
ограничения на свободата на словото свързано с разпространението на неверни и
клеветнически твърдения. Сочи, че първоинстанционното решение е голословно и
немотивирано и е било постановено от незаконен състав, поради което било
нищожно. Иска прогласяването на обжалваното решение за нищожно, евентуално иска
последното да бъде отменено и да бъде уважен предявеният иск. Претендира и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемият е подал отговор на въззивна жалба, с който оспорва същата по
подробно изложените съображения. Претендира разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено от съд в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
За
да възникне за ответника извъндоговорна гражданска отговорност за непозволено
увреждане, от обективна страна е необходимо безспорно да са осъществени в
съвкупност следните материални предпоставки (юридически факти) – противоправно
деяние, респ. авторство на деянието, вреда и
причинно-следствена връзка между противоправното деяние – действи и/или бездействие и вредоносния резултат.
Последният юридически факт, завършващ фактическия състав, обуславящ
възникването на правото на увредения да претендира обезщетение за причинените
му вреди, е от субективно естество, а именно вина на делинквента, която
съгласно оборимата презумпция, уредена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД, се предполага до
доказване на противното.
В
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар.
ограничен въззив, като с оглед на това и при преценка на процесуалното
поведение на страните настоящата инстанция намира, че не се спори, че въззивника
и въззиваемия са били страна и процесуален представител на страна по н. о. х.
д. № 8157/2010 г. по описа на СРС, по което е проведено открито съдебно
заседание на 01.11.2010 г.
Представен
е протокол от открито съдебно заседание от 01.11.2010 г. по н. о. х. д. № 8157/2010
г. по описа на СРС, в които са
обективирани изявленията, които съдът и страните са направили в рамките на
откритото съдебно заседание. По същността си, досежно обективирани
обстоятелства, протоколът от отритото съдебно заседание представлява официален
удостоверителен документ, като при липсва на доказателства за неговата
неавтентичност или невярност, последният се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила – арг. чл. 179, ал. 1 ГПК.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свиделя С.Б., свидетеля Н.
Г. и свидетеля Б.К..
От
разпита на св. Б. се установява, че той се познава с въззивника-ищец от близо
12 години, като и двамата са адвокати и работят по много дела, като свидетелят
го представлява и защитава по наказателни дела. Изяснява, че е присъствал на
01.11.2010 г. в съдебно заседание по н. о. х. д. № 8157/2010 г. по описа на СРС, като по делото повереник на
другата страна бил адв. Г.. Свидетелства, че в съдебното заседание в качеството
си на повереник адв. Г. бил заявил, че адв. Н. е получил от една жена на име
Войдилизер, като не си спомнял точно името й, която според обвинителния акт
била пострадала, което обстоятелство се било възприело от всички в залата. Установява,
че адв. Н. реагирал, тъй като смятал че е засегната честта и достойнството му,
тъй като не се признавал за виновен, като в залата имало и други лице, които
чули казаното. Освен това адв. Н. се възмутил и смутил, а скоро след това
кариерата му рухнала, тъй като го били напуснали клиенти, сътрудници и
адвокати, с които заедно работил. Свидетелства, че след това провел разговор с
адв. Н., който много тежко преживял тези твърдения, като свидетелят не бил сигурен
дали адв. Г. чете обвинителния акт и повтаря изречения от него. Сочи, че от
това съдебно заседание се били разпространили тези неверни факти, включително и
майката на ищеца узнала. Подробно изяснява отношенията в адвокатската гилдия,
като твърденията, че адв. Н. е измамник тръгнали от адвокат на адвокат.
Изяснява, че това изказване на ответника повлияло и на политическата кариера на
адв. Н., тъй като същия не бил избран на ръководна длъжност и му попречило при
кандидатирането му за кмет на Шумен. Дава показания, че в следствие на всичко
това сринало адв. Н., засегнало дълбоко
честта и достойнството му, не бил същия човек, станал мнителен, изолирал се и
станал разсеян.
При
разпита на св. Г. се изяснява, че се познава с ищеца от 1989 г., и същия му
помогнал след завършване на юридическия факултет да овладее юридическата
професия. Сочи, че на първи ноември малко преди делото , в присъствието на
ищеца и други сътрудни пристигнал ответника Г., който в приповдигнато
настроение и дъхаш на алкохол, казал на адв. Н. да не се занимава с това дело,
защото бил въвел в заблуждение г-жа В., бил вземал пари, което обаче не било
вярно, тъй като от 1998 г. именно той се занимавал с парите в кантората. Дава
показания, че тези думи били чути от всички в залата, което впоследствие довело
до подмятания по отношение на адв. Н., а в последствие това послужило като
начин за уронване на престижа в кампанията за местните избори, бил поместен и
материал в интернет. Сочи още, че тези изказвания са повлияли на работата на
адвокатската кантора, която спаднала, а клиентите се отказвали, тъй като се
разпространило че адв. Н. е некоректен с тях и ги въвежда в заблуждение. .
Всичко това се отразило изключително негативно на адв. Н., засегнало дълбоко
честта и достойнството му, бил шокиран, загубил работоспособност и бил разсеян,
станал мнителен и цялостно го увредило.
От
показанията на св. К. се изяснява, че познава Н. от огнените дни на борбата за
демокрация., като свидетелят последователно излага политическата дейност, която
двамата са извършвали. Установява, че Н. е бил отличник по право, като бил
изпратен да е прокурор в Златоград, но не бил сигурен дали е точно там.
Свидетелят по това време бил полицаи – директор на РДВР-Ловеч. Свидетелства за
това, че само Н. се бил излязъл срещу Държавна сигурност и БКП, преди да излезе
законът, като бил образувал различни наказателни дело. По-късно го искали за
окръжен прокурор, като на свидетелят възложили да го проучи, като Н. бил чист „като
планинска вода“ от всяка гледна точка. Установява, че бил впечатлен от
качествата на ищеца, че Н. ръководи независимо дружество за защита правата на
човека в България, което било създадено още по времето на тоталитаризма, освен
това бил впечатлен от неговата честност. Изяснява, че познава
въззиваемия-ответник от службите срещу които имало закон, като понастоящем
работел като адвокат. Свидетелства, че знае, че въззиваемия-ответник се е
явявал като адвокат по делото на Н., по което последният бил обвинен.
Свидетелят бил присъствал на това дело, което било в сградата на стария СРС.
Присъствала също така г-жа Т. и Г.В.. Това се случило в деня на будителите в
сградата на СРС, преди обяд – тъй като Н. бил подсъдим, а той бил техен
юридически съветник, който работел отлично,и отишли да видят каква е тази работа и да го
подкрепят. Установява, че делото се гледало в зала на четвъртия етаж в дъното,
като двамата с Т. влезли на делото, но пред залата стояли дълго време.
Изяснява, че Г. бил малко пийнал, бил възбуден и направил трибуна срещу Н. –
казвал колко е подкупвал съдии, прокурори, за да печели делата, като това било
преди заседанието, в съдебно заседание също повтарял тези думи. Изяснява, че това
сринало Н., който след това събитие не можел да си гледа адвокатската работа,
че тези думи го съсипали, и се отразило изключително негативно и на политическата
му дейност. Свидетелства, че когато Г. разпространявал тези твърдения на първи
ноември, Н. бил там и чул всичко, тогава той оклюмал, а впоследствие се разболял,
тъй като думите че измамил Р.В.не били верни. Познавал Г., тъй като са били в
едно министерство – МВР, като Г. бил в Държавна сигурност и това било насочено
срещу Н..
Настоящата
съдебна инстанция приема показанията на свидетелите за достоверни, тъй като,
преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски логични,
като не се доказа свидетелите да са заинтересовани от изхода на правния спор,
предмет на делото. Въпреки наличието на противоречия в някой детайли, това не
може да доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на
показанията. Нещо повече, логично е с оглед изминалия период от време
свидетелите, да си спомнят детайлите по-общо, допускайки неточности в някои от
тях, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката памет.
Същественото е, че субективните им възприятия по отношение на
правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи
се. Необходимо е да се изясни, че с оглед непосредственото формиране на
субективните възприятия е нормално свидетелите да описва някои детайли по
различен начин, според собствената си гледна точка. Това обстоятелство се
обуславя от човешка перцепция, сугестия и контрасугестия, които са обусловени
от обективни, но и от субективни фактори.
При
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност въззивният съд намира, че изводите на първоинтанционния съд са
правилно и обосновани, поради което настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от
правните съждения в настоящия съдебен акт.
С
оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че ищецът не е установил при
условията на пълно и главно доказване, а негова съгласно разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК е доказателствената тежест, че е налице поведение от страна на
въззиваемия-ответник, което е да противоправно, респективно чрез което да бъдат
накърнени в причинно-следствена връзка материалните субективни неимуществени
блага на въззивника-ищец. От една страна разпитани по делото свидетели
установяват наличието на някакви твърдения, които въззиваемия е направил, но преди съдебното заседание. Тези
твърдения могат да бъде предмет на друго дело, респ. чрез тях да е нанесен
друго непозволено увреждане. Този извод на съда се обуславя от диспозитивното
начало, което е уредено в ГПК като основен принцип на българския гражданския
процес – арг. чл. 6 ГПК. Съдът се произнася само по предявеното спорно
материално право, което е очертано с неговите правопораждащи юридически факти и
предметно съдържание. Следователно, правният спор, предмет на делото, и обемът
на дължимата съдебна защита се определят от ищеца, т.е. волята на лицето, което
е сезирало съда, предпоставя обема на търсената от съда защита на твърдени
материални права – арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК. За да може обаче
съдът да разгледа и разреши повдигнат пред него материалноправен спор, следва
материалното право, което се твърди, че е накърнено, да е индивидуализирано
чрез очертаване на неговия правопораждащ юридически факт (основанието на иска),
вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на иска). Следователно,
исковата молба трябва да отговаря на нормативно установените в чл. 127, ал. 1,
т. 4 и т. 5 ГПК изисквания. Нещо повече, принципът на диспозитивното начало
очертава не само вида и обема на търсената защита, но и пределите на правосъдната
власт на съда - арг. чл. 2 ГПК. В случая още в исковата си молба и уточнението
към нея от 04.06.2012 г. ищецът е заявил, че твърденията които твърди да са го
увредили са отправени „…на 01.11.2010 г.
в съдебно заседание на СРС по НОХД № 8157/2010 г. на Софийски районен съд
ответникът публично заяви следните неверни, позорни, клеветнически, обидни
твърдения по отношение на ищеца:…“. Тоест, с оглед изяснено за принципа на
диспозитивното начало съдът не може да се произнесе по различни факти, които
ищецът не твърди, доколкото това би било
нарушение не само на посочения процесуалноправен принцип, но и би осуетило
защитата на въззиваемия-ответник, защото той се защитава срещу фактите, които
се твърдят в исковата молба.
Действително,
в представения по делото протокол от открито съдебно заседание от 01.11.2010 г.
по н. о. х. д. № 8157/2010 г. по описа
на СРС се установява, че въззиваемият е заявил, че „…Подсъдимият е получил парите и е въвел в заблуждение моята доверителка.
С оглед размера на вредата в нашия случай считам, че не следва делото да се
връща на СРП...“, но това изявление не може да не бъде ценено в общия
контекст, в който е казано, респ. да трябва да се вземе предвид фактът, че то е
направено от ответника, но в качеството
му на процесуален представител – повереник по н. о. х. д. № 8157/2010
г. по описа на СРС.
Свободата
на словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното
демократично общество. В практиката си ЕСПЧ е извеждал многократно, че
свободата на словото е в „основите на демократичното общество и едно от
базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens
v. Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Според
практиката на ЕСПЧ преценката дали ограничението на свободата на словото е
легитимно и правомерно се свежда до преценка ad hoc на следните три критерия (елемента): 1) да е предвидено в закон; 2) да преследва легитимни цели; 3) да е необходима в едно демократично
общество. Когато свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се
защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства
или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за
демократичното общество. В случая важното е, че посоченото изявление в
протокола от откритото съдебно заседание не може да се тълкува в общия контекст
(в този смисъл делот оделото Pedersen and
Baadsgaard v. Denmark, ж. 49017/99),
доколкото е взето като становище на повереник на лице, което е било призовано
като пострадал по делото. В тази насока следва да се акцентира, че свободата на
изразяването на мнение представлява една от основите на демократичното общество
и е едно от съществените условия за неговото развитие, както и за реализацията
на всеки отделен индивид. По смисъла на §
2 на чл. 10 ЕКПЧ, тя се прилага не само по отношение на „информация” или
„идеи”, които се възприемат благосклонно или които се разглеждат като безвредни
или са обект на безразличие, но също и по отношение на тези, които обиждат,
шокират или смущават – така делото Handyside v. the United Kingdom. Такива са
изискванията на плурализма, толерантността и либерализма, без които нито „едно
демократично общество” не би могло да съществува. По силата на чл. 10 ЕКПЧ, тази свобода е предмет на
изключения, които, обаче, трябва да бъдат тълкувани строго, а необходимостта от
каквито и да било ограничения трябва да бъде убедително доказана.
Прилагателното „необходими” по смисъла на член 10, § 2 предполага
съществуването на „належаща обществена нужда”.
Балансът между защитата на личните права и обществената нужда се постига
чрез преценка на пропорционалността на преследваната законна цел, както и дали
причините за ограничението са относими и достатъчни. Като преценката за това се
прави в светлината на цялото дело, включително съдържанието на конкретното
изявление – така делото Janowski v. Poland.
С
оглед на горното основният въпрос по делото се свежда до преценката дали и
доколко е пропорционално ограничението на свободата на словото на лицето, което
осъществява функциите си като процесуален представител спрямо другата страна по
делото, за да осъществява основните си функции в светлината на Конвенцията.
Твърденията и становищата, които се изразяват от страна по делото или нейния
адвокат в хода на наказателно производство, също могат да засегнат и правото на
справедлив процес, като разколебаят страната и адвоката – независимо дали е
защитник или повереник да използват активна защита. Правото на свободно
изразяване на мнение на страната или нейния адвокат, във връзка с такива
твърдения, да не е неограничено, то равнопоставеността и справедливостта като
цяло предполагат свободна и дори по-силна размяна на аргументи между страните
по делото, включително на такива, които в извънпроцесуална ситуация биха могли
хипотетично да се оценят като накърняващи честта и доброто име. В този смисъл,
чл. 10 ЕКПЧ предпазва не само същностно свободата на словото, но и формата под
която определено твърдение е направено. В рамките на едно гражданско или
наказателно производство, когато едно лице участва като процесуален
представител, с оглед правото на справедливи процес по чл. 6 ЕКПЧ, не може да
се вмени задължение на процесуалният представител да преценява дали всеки израз
няма да засегне някоя от страните, тъй като в противен случай би се ограничила
равнопоставеността на страните – т. нар. еднаквост на процесуалните възможности
– така делото З.С.срещу България, делото
Nikula v. Finland. Това не означава разбира се, че процесуалните
представители на страните имат безгранична свобода на словото и възможност да
обиждат или клеветят. Подобно тяхно поведение би било релевантно и за него те
могат да носят отговорност, но само когато с поведението си умишлено накъряват
добросъвестността, като е общо изискване за поведение, което е в разрез и с
общоприетите етични правила, определящи начина, по който следва да се постъпва при
постигане на целения резултат – добросъвестното и ефективно упражняване на
адвокатската професия – Решение № 85 от 23.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
780/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 473 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 1329/2009 г., III г. о., ГК. В случая в контекста на цялата процесуална
ситуация е очевидно, че изразите, с които се твърди, че е нанесен деликта са
изказани при вземане становище по искане за прекратяване на делото, като се
говори за факти, които повереникът – ответник по настоящото дело не твърди в
лично качество, а с оглед обстоятелствата по наказателното дело – посочени в
обвинителния акт на прокурора и като становище при упражняване на процесуално
представителство, за което при съвкупната оценка на ситуацията, липсват дори
индиции, че изразите са отправени умишлено при нарушването етичните стандарти
за добросъвестното упражняване на адвокатската професия – с единствената цел да
уязвят въззивника-ищец. Ето защо в конкретния случай не е налице противоправно
поведение от страна на ответника и не е налице фактическият състав на
непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Тъй като правните изводи
на въззивния съд съвпадата с правните доводи на първоинстанционния съд, то и
обжалваното решение трябва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на
правния спор пред настоящата инстанция, с правна възможност за присъждане на
разноски разполага само въззиваемия. Последният е поискал присъждането им и е
доказал, че е сторил такива в размер на 1000,00 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение. Въззивникът е направил своевременно възражение за
прекомерност на претендираните разноски, което се явява основателно. С оглед на
това и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, във вр. Чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ
дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 585,00 лева, която сума
следва да бъде присъдена на въззиваемия – на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл.
78, ал. 3 ГПК.
С оглед цената на иска,
решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението
пред ВКС, по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 02.07.2014 г., постановено по гр. д. № 53451/2011 г. по описа на СРС, I Г. О., 36-ти състав.
ОСЪЖДА Н.М.Н., ЕГН: ********** да заплати на И.Г.Г., ЕГН: **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 585,00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред ВКС по реда на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването на препис от същото на страните.
(
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.