РЕШЕНИЕ
№
гр.София,10.11.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16 състав,
в публичното съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и
седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието на секретаря Таня
Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 3198 по описа за 2016 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 143 ЗЗП и чл. 55, ал. 1,
пр. първо от ЗЗД, вр. чл. 86 от ЗЗД.
Ищците П.М.П. и В.Б.Д. твърдят, че на
05.06.2008 г. са сключили с ответника договор за кредит № 275 за покупка на
право на строеж за изграждане на недвижим имот, в общ размер на 97 600 евро,
която сума са се задължили да върнат на равни анюитетни вноски за срок от 25 години,
с краен срок за погасяване 05.06.2033 г. Сочат, че към договора е подписан
погасителен план, в който дължимите анюитетни вноски са определени на база
сбора от Eurobor в размер на 4,465%, плюс надбавка в размер на 1,915 %, както е
първоначално определено в договора съгласно чл. 4.1. Съгласно 9.1. от Общите
условия на „У.Б.“ АД годишният лихвен процент се формира от сбора на Eurobor,
приложим за съответния период на олихвяване (един месец) плюс надбавка за
редовен дълг, определена в договора. Независимо от това, към датата на
сключването на договора размерът на едномесечния EUROBOR (валиден от 02.06.2008
г.) е 4,464%, а в договора им първоначално е заложен съгласно чл. 4 от него
лихвен процент в размер на 4,465% или по-висок с 0,01%. Поддържат, че съгласно
чл. 4 от така подписания договор, годишният лихвен процент по договора за
кредит се формира въз основа на сбора от два компонента: базов лихвен процент
на банката на база едномесечен Eurobor - посочен като променлив компонент,
както и непроменлив компонент под формата на фиксирана надбавка в размер на
1,915%. Твърдят, че при така приетата методика за изчисляване на лихвения
процент, при всяка промяна на променливата компонента (едномесечния Eurobor),
кредитът е следвало да бъде преизчисляван (преанюитиран) всеки месец в
съответствие с извършената промяна, което обаче се твърди, че не е било
извършвано от страна на банката. Сочат, че от датата на подписване на договора
стойността на променливата компонента на договорения годишен лихвен процент, а
именно едномесечния EURIBOR, се променя всеки месец и като тенденция постоянно
намалява, като към момента на завеждане на исковата молба същият е с
отрицателна стойност, което е следвало да доведе до поредица от съответни
намалявания на размера на анюитетната им вноска, респективно с всяко намаляване
на Eurobor анюитетната вноска да става все по-малка. Излагат, че въпреки че
банката е следвало всеки месец да преизчислява и съответно да намалява
анюитетната им вноска, то считано от 15.05.2011 г. ответникът на основание т.
11.2. от договора за кредит фиксира лихвеният процент в размер на 6,380%, като
с това си действие едностранно променя договорената лихва съгласно чл. 4.1. от
договора и от този момент досега така определената и получавана от банката
лихва вече не е определена в съответствие с уговореното между страните, а
представлява едностранно увеличение на лихвения процент. Сочат, че в резултат
на тези неправомерни действия на банката, изразяващи се в едностранно
увеличаване на договорения лихвен процент в противоречие с договора, и/или в
резултат на неясна методика, и/или в резултат на незаконни решения и/или
действащи Общи условия на банката, то банката към 16.03.2016г. се е обогатила
неоснователно за сметка на ищците със сумата от 18 426,10 евро.
Предвид изложеното, молят ответника да
бъде осъден да им заплати сумата от 18 426,10 евро, представляваща недължима
и надплатена възнаградителна лихва за периода от 15.03.2011 г. до 15.03.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба до
окончателното изпълнение на задължението. Отделно от това се иска и
прогласяване нищожността на чл. 11.2 от договора за кредит, в частта му
„кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно
размера на годишния лихвен процент по чл. 4.1.а“, както и на чл. 9.4 от Общите
условия на банката, приложими към договора за кредит (в сила от 27.05.2008 г.),
в частта “при кредити, погасявани на анюитетни вноски, при всяко нарастване на
базовия лихвен индекс, с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към
момента на промяната размер, банката променя ГЛП в същия размер, като промяната
влиза в сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен
индекс и без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение
между страните.“ Излагат, че са налице основанията на чл. 143, т. 3 и т. 10 от
ЗЗП, като същевременно клаузите не са индивидуално уговорени. Претендират
разноски по делото.
Ответникът „У.Б.“ АД, оспорва исковата
молба, като поддържа, че договорените клаузи не са неравноправни и няма
противоречие със ЗЗП, като твърди че в договора не е предвидено намаляване на
договорената възнаградителна лихва от 6.38%. Поддържа, че съгласно т. 4.1.а от
договора, кредитът се изплаща чрез анюитетни вноски, като в т. 9.4 от ОУ е
предвидена възможност само за тяхното увеличаване. В т. 9.5 от ОУ, отнасящи се
до погасяване чрез равни погасителни вноски по главницата, е предвиден различен
способ за промени. Излага, че буквалното тълкуване на т. 9.4 и систематичното ѝ тълкуване с т. 9.5 води до извода, че
при погасяване на кредит чрез анюитетни вноски, първоначално договорения
процент на възнаградителната лихва е минимален. Разликата между двата вида
вноски се състои в обстоятелството, че анюитетните вноски са еднакви като сума.
В тази сума са изменяеми като съотношение и главницата и лихвата, при запазване
на договорения лихвен процент. Счита, че чрез иска ищците целят не само
изменение на договора чрез намаляване на дължимия лихвен процент, но и промяна
на способа за погасяване - не чрез анюитетни (равни) вноски, а чрез смесена
форма между анюитетни и равни вноски по главница, което страните не са
договорили, като действителната воля на страните, тълкувана по смисъла на чл.
20 от ЗЗД е била кредитът да се погасява с анюитетни (равни) вноски при
минимален лихвен процент от 6.38%. Претендира разноски по делото.
Съдът, след като взе предвид доводите
на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на
разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Видно от договор за банков ипотечен кредит на физическо
лице №275 от 05.06.2008г., сключен между „У.Б.“ АД и кредитополучателите П.М.П.
и В.Б.Д., банката им е предоставила кредит в размер 97 600 евро, усвоим на пет
транша, с краен срок на погасяване 05.6.2033 г., чрез анюитетни погасителни
вноски. Между страните не се спори, че сумата по кредита е усвоена от
кредитополучателя, както и че е погасяван редовно съгласно подписания
погасителен план, но е налице спор относно начина на определяне размера на
възнаградителната лихва. Предвид т. 11.1 от раздел „Лихви и комисиони“ от
договора за кредит, релевантни за изясняването на този въпрос са т. 4 от
договора и раздел III от Общите условия (ОУ) към него в редакцията им към 27.05.2008
г.
Съгласно т. 4 от договора годишния
лихвен процент (ГЛП) за съответния лихвен период на олихвяване се формира от
сбора на базов лихвен индекс (БЛИ) по раздел III от ОУ, който в случая е
едномесечния EURIBOR, плюс фиксирана надбавка към него, определени в размер по
т. 4.1а, като към датата на сключване на договора БЛИ е в размер на 4,465 %, а
надбавката е 1,915 %, респективно размерът на ГЛП е 6,38 %. Този начин на
формиране е в съответствие и с установеното в т. 9.1. от раздел III от ОУ.
Изрично в т. 9.2.2 от ОУ е посочено, че при кредити в евро БЛИ се формира от едномесечен
EURIBOR, който е равен на индекса, публикуван на страница „EURIBOR=“ на REUTERS
в 11:00 ч. централноевропейско време, два работни дни преди първия работен ден
от всеки месец, и се прилага от първия работен ден на месеца до деня,
предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. От съдържанието
на горепосочените клаузи се обосновава извод, че ГЛП е променлива величина, която
се влияе от изменението на нейната променлива компонента, а именно индекса „едномесечен
EURIBOR“, и предвид установеният в т. 9.2.2 от ОУ механизъм на ежемесечното
формиране на EURIBOR, то и възнаградителната лихва подлежи на промяна,
съобразно движението на този пазарен индекс. При липса на уговорка в обратен
смисъл, се налага извод и че лихвата се формира автоматично от сбора на
фиксираната надбавка и променлив БЛИ, определян по реда на раздел ІІІ от ОУ,
като за промените в ГЛП не е необходим изричен акт на самата банка. В тази
връзка неоснователни са доводите на ответника, че действителната воля на
страните, тълкувана по смисъла на чл. 20 от ЗЗД е била кредитът да се погасява
с анюитетни вноски при минимален лихвен процент от 6,38 %. Такъв извод не следва
както от съдържанието на договора и ОУ, така и от подписаните между страните погасителни
планове към договора за кредит. Следователно, за банката е било налице
договорно задължение да привежда актуалният размер на възнаградителната лихва,
съобразно ежемесечното движение на индекса едномесечен EURIBOR.
С
оглед гореизложеното за начина на формиране на лихвата, съдът намира за основателен
иска за прогласяване на нищожност, като неравноправни по смисъла на чл. чл.
146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП на клаузите на т. 11.2 от договора за кредит, в
частта му „кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя
едностранно размера на годишния лихвен процент по чл. 4.1.а“, както и на т. 9.4
от ОУ на банката в сила от 27.05.2008 г., в частта “при кредити, погасявани на
анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс, с повече от
0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката
променя ГЛП в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с
публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е
необходимо сключване на допълнително споразумение между страните.“ Постигнатите
уговорки, представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, 10 ЗЗП, тъй като представляват уговорка във
вреда на потребителя , която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на
банкова услуга, доколкото е предвидено единствено увеличаване на годишния
лихвен процент, но не и съответно намаляване, при намаляване на променливата
компонента. (В този смисъл решение № 236 от 20.12.2016 г., постановено по т.д.
№ 3082/2015 г. по описа на ВКС ,ТК, ІІ ТО.; решение № 165 от 02.12.2016 г. ,
постановено по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО.) Доколкото същите не са
индивидуално уговорени – клаузата на т. 11.2 от договора препраща към т. 9.4 от
ОУ, същите се явяват нищожни.
Основателен
е иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за връщането на неоснователно
надвзети от ответника суми по заплатени възнаградителни лихви. Предвид приетото
по-горе относно начинът за изчисляване на
дължимата по договора възнаградителна лихва (ГЛП), същата е в размер на
сбора от фиксираната надбавка от 1,915 % и едномесечният пазарен индекс EURIBOR,
променян съобразно т. 9.2.2 от ОУ. Според приетата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, изчислен по този начин размерът на дължимата
лихва за претендирания от ищците период от 15.03.2011 г. до 15.03.2016 г. е в
размер на 10 077,89 евро. Не е спорно, а и се установява от заключението
на вещото лице, че общо платената от задължените по кредита лица сума за
възнаградителна лихва е в размер на 28 574,15 евро, като според
експертизата разликата между тази сума и действително дължимата възнаградителна
лихва е в размер от 18 469,26 евро, която сума се явява и получена без
основание от ответника. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес,
съдът следва да осъди банката да върне на ищците като неоснователно получена претендираната
в исковата молба сума в размер на 18 426,10
евро, с оглед на което и предявеният осъдителен иск
се явява изцяло основателен. Следва да бъде уважена и акцесорната претенцията
за законна лихва, считано от датата на исковата молба (15.03.2016г.) до
окончателното плащане.
При този изход на спора, на
ищците следва да бъдат присъдени разноски за държавна такса в размер на 1 441.53
лв. и 200 лв. за експертиза, както и разноски за адвокат в размер на 3 500
лв., по представения договор за правна защита и съдействие от 14.03.2016г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА
ЗА НИЩОЖНИ, клаузата на т.
11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо
лице №275 от 05.06.2008 г., сключен между П.М.П. с ЕГН ********** и В.Б.Д. с
ЕГН **********, като кредитополучатели и „У.Б.“ АД, ЕИК ********, като кредитодател, в частта „кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно
размера на годишния лихвен процент по т. 4.1.а“, както и клаузата на т. 9.4 от Общите условия на „У.Б.“ АД (в сила от 27.05.2008 г.), в частта
“при кредити, погасявани на анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия
лихвен индекс, с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента
на промяната размер, банката променя ГЛП в същия размер, като промяната влиза в
сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и
без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между
страните“, като неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП, вр. чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК ********, гр. София, район „В.“, пл. ********, да заплати на П.М.П. с
ЕГН ********** и В.Б.Д. с ЕГН **********, и двамата чрез адв. А.А.И***, на
основание чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата 18 426,10
евро (осемнадесет
хиляди четиристотин двадесет и шест евро и десет евроцента), представляваща
заплатена без основание сума за възнаградителни лихви по договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице №275 от 05.06.2008 г., за периода 15.03.2011
г. до 15.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от дата на
депозирането на исковата молба -15.03.2016 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
район „В.“, пл. „********да заплати на П.М.П. с ЕГН ********** и В.Б.Д. с ЕГН **********,
и двамата чрез адв. А.А.И.,****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 441.53 лв., представляваща разноски за държавна такса, сумата
от 200 лв., представляваща разноски за експертиза, както и сумата от 3 500 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: