Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр. София, 17.06.2021год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на втори февруари през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Нина Светославова,
като разгледа докладваното от младши съдия Костадинова – Младенова в.гр.дело
№6420 по
описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 56980 от 04.03.2020г., постановено по гр. д. № 67485/2018г. по описа на СРС 157 състав е признато за установено по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, че ответникът М.С.Б., ЕГН ********** дължи на „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.
79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД сумата от 1421.21 лв., представляваща главница по договор
за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ с пакет за допълнителни услуги Бонус, сключен на
04.05.2017г., ведно със законната лихва
от 11.04.2018г. до погасяване, като отхвърля иска за сумата над 1421.21лв.
до пълния предявен размер от 1458.73 лв.; на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, във
вр. с чл. 79, ал. 1 предл. 1 ЗЗД сумата от 636.54 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит, като отхвърля иска за
сумата над 636.54 лв. до пълния предявен размер от 674.06 лв, за които суми по
ч. гр. д. 23150/2018г. по описа на СРС, 157 състав е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК.С посоченото решение е отхвърлен
иска на ищеца срещу ответника М.С.Б. с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с
чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за плащане на
сумата 1725.68 лв., представляваща възнаграждение за допълнителни услуги по
договора за кредит. Ответникът М.С.Б. е съден да заплати на ищеца „П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 612.97 лв. –разноски за исковото производство и сумата от 68.26 лв.
разноски за заповедното производство по ч. гр. д.№ 23150/2018г. по описа на
СРС, 157 състав.
Решението е
обжалвано с въззивна жалба от ответника М.С.Б., ЕГН **********, чрез назначения
му особен представител адвокат Т. Ч. от САК, в частта, в която исковете на ищеца са уважени. Твърди, че съдът неправилно е приел, че задължението да
предаване на сумата по кредита е изпълнено чрез рефинансиране на друг кредит по
сметка на ответника. Излага доводи, срещу извода, че възнаграждението за
ползване на заетия ресурс под формата на възнаградителна лихва, възлизаща в
размер на 41,47 % годишен лихвен
процент/ГЛП/ са уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на
изискванията за добросъвестност, тъй като размерът им е съответен на заетия
ресурс и като елемент от общия процент на
разходите по заема е в рамките на допустимата граница по чл.19, ал.4 ЗПК, както и предизвиква неравновесие на правата на търговеца и потребителя. Твърди,
че не установено по делото за кредитора
да е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. И че длъжникът бил уведомен с връчване
преписа на исковата молба. Твърди,ч е същият не е надлежно уведомен, доколкото
особения представител няма правомощието да получава известието за предсрочна
изискуемост. Предвид гореизложеното счита, че кредитното правоотношение между
страните се явява недействително на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
и като такова не е в състояние да породи присъщите на този тип сделка правни
последици. Моли съда да постанови
решение, с което да отмени процесното в обжалваната част и реши спора по същество,
като отхвърли исковите претенци, като разноските да бъдат възложени в тежест на
насрещната страна.
Въззиваемото
дружество „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК******, , чрез пълномощника по делото юрисконсулт Г.Г.оспорва
въззивната жалба. Твърди, че възраженията на ответника не са направени с
отговора на исковата молба и са преклудирани. Намира постановеното решение за
правилно в обжалваната част и моли за неговото потвърждаване. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Съдът, след като
обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и
становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в двуседмичния преклузивен срок по чл.259, ал.1 ГПК, отговаря
на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от страна с правен интерес, срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Предявен е иск
с правно основание 422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.240 ЗЗД, ал.1 и ал.2 и чл.86 от ЗЗД.
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че ответникът е кандидатствал за отпускането на
потребителски кредит и за целта му е бил предоставен „Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит“ относно
потребителски кредит “ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ с пакет от допълнителни услуги. На
04.05.2017 год. между „П.К.Б.“ ЕООД, от
една страна, като кредитор и ответника М.С.Б., от друга страна, като
кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит – Профи Кредит Стандарт по смисъла на чл. 9 ЗПК
/представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/. По
силата на сключения договор ищецът се е задължил да предостави на ответника
сумата от 1500 лв., а последният се е задължил да я върне, ведно с уговорената
възнаградителна лихва /лихвен процент на ден от 0.11/, или общо 2252.52лв.. Ответникът
е закупил и пакет от допълнителни услуги, включващ приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, при цена на закупения пакет от допълнителни
услуги: 1800.72 лв., Плащането на тази
сума е разсрочено за срок от 24 месеца, при размер на вноската по закупен пакет
от допълнителни услуги: 75.03 лв., дължима ведно с дължимата месечна вноска по
кредита, при което общото задължение по кредита и размера на вноската за
закупения пакет допълнителни услуги е 167.76 лв. /92.73 лв. + 75.03 лв./
съгласно погасителен план – първата от които с падеж 18.06.2017 год., а
последната – 18.05.2019 год., при общ размер на задължението от 4 026.24
лв. и при уговорен годишен процент на разходите от 41.17 %.
Договорът бил
подписан при Общи условия/ОУ/, които са неразделна част от Договора, подписани
са от ответника и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. В чл. 12.3 от
Общите условия към Договор за потребителски кредит, е уговорено ,,....В случай,
че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30 (тридесет) календарни дни,
настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост... “.
Страните не
спорят, че ответникът не е изпълнявал задълженията си и не е върнал дължимите
по договора за заем парични суми.
При така
установеното от правна страна съдът прави следните изводи:
По делото е
несъмнено установено, че на 04.05.2017 год. между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение, произтичащо от ДПК, сключен при действието на
Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от
12.05.2010 год. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10,
ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК. Договорът
бил подписан при Общи условия/ОУ/, които са неразделна част от него. В чл. 12.3
от Общите условия към Договор за потребителски кредит, е уговорено в случай, че
клиентът/солидарният длъжник просрочи една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски
кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на клиента/солидарния длъжник уведомление, покана,
предизвестие или други.
Жалбоподателят излага съображения, че към момента на завеждане на делото кредитът
не е обявен за предсрочно изискуем от ищеца. Това обстоятелство не се отразява
на размера на задължението на ответника, тъй като към момента на провеждане на
устните състезания уговореният между страните срок за погасяването му е
изтекъл. (ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, т.1).
Един от спорните въпроси между страните е
дали ответникът е усвоил отпуснатата му с кредита сума. По делото е представен
процесния договор за кредит, от който е видно, е частта от 610.29 лв. от целия
кредит е предназначена за рефинансиране на задължение към кредитора – „П.к. Б.“ ЕООД. Остатъкът от 889.71 лв. е преведена
от ищеца по посочена от ответника банкова сметка ***.05.2017г. /л. 29/ от
делото/. С оглед събраните по делото
писмени доказателства съдът намира това твърдение за неоснователно.
Регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в Търговския закон и в
Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Съгласно легалното определение в чл.430
, ал.1 ТЗ с този договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична
сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава
да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По
своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен,
възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата
по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на
вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за
отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена
разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване
на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки /чл.305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на
сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита както е в
конкретния случай, или чрез изплащане в
наличност сумата на задължението на кредитора.
Настоящият състав намира за доказано
при условията на пълно и главно доказване, проведено от ищеца, изпълнението на
задължението на банката за отпускане на сумата по кредита. Установено е
безспорно надлежно заверяване на сметката с титуляр ответника М.С.Б. съгласно
съответните записвания в електронната система на банката от 17.10.2018г./л.
30/. Именно със заверяване на
разплащателната сметка с цялата сума по кредита, последната следва да се счита
за усвоена/предоставена на кредитополучателя. В действащата към момента
нормативна уредба, вкл.и в Закона за платежните услуги и платежните системи
/ЗПУПС/, липсва изискване за предоставяне, от страна на банката, на нарочен
писмен документ/разписка/, доказващ осъществяването на банковата операция,
съответно изпълнението на поетото с договора задължение на банката.
С оглед на изложеното твърдението на въззивника-ответник, че не е получавал
претендираната от ищеца сума е неоснователно.
Вторият според въпрос е относно действителността на възнаградителната лихва, уговорен между страните. Според въззивника не е правилен извода на първоинстанционния съд, че възнаграждението за ползване на заетия ресурс под формата на възнаградителна лихва, възлизаща в размер на 41,47 % годишен лихвен процент/ГЛП/ не са уговорени във вреда на потребителя, е отговарят на изискванията за добросъвестност, тъй като размерът им е съответен на заетия ресурс и като елемент от общия процент на разходите по заема е в рамките на допустимата граница по чл.19, ал.4 ЗПК, както и предизвиква неравновесие на правата на търговеца и потребителя.
При преценка
съответствието на спорната договорна клауза с императивните правила в закона,
следва да се вземат предвид мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които се приема, че автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по
отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях.
Разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на
разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от
него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна,
когато надхвърля петкратния размер на законната лихва – арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната
стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична
законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери
съответствието ѝ с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството,
че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към
възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се
предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде
високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При
нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да
се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието ѝ с
добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този
смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до
несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от
30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от
10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че
възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която
се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото
парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки
(уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с
ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва.
В случая
посоченият в раздел VІ от договора лихвен процент от 41.17 % е над четири пъти
размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10,00%, и през годините не е отбелязал повишаване. С така уговореното
възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е
по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и
по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „П.К.Б.“
ЕООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански
риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез
предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото
състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК
предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена
от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 41.47 %, съдът намира за противоречащ на добрите
нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което
клаузата на VІ от договора в частта за лихвата се явява нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
С
оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е уважен искът за възнаградителна лихва в размер на 636.54 лв. за периода
18.07.2017г.-18.05.2019г. и исковата претенция в тази част следва да бъде
отхвърлена като неоснователна. С оглед основателността на въззивната жалба
обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, в която ответникът М.С.Б.
осъден да заплати на ищеца за разликата
над 306.49 лв. до присъдения размер от 612.97 лв. разноски за първоинстанционно
производство и за разликата над 34.13 лв. до присъдения размер от 34.13 лв.-
разноски в заповедното производство по
ч. гр. д. № 23150/2018г. по описа на СРС, 157 състав.
В останалата обжалвана част решението на СРС
следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските във въззивното
производство:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК отговорност
за разноските в настоящото производство носи въззиваемата страна - ищец. Поради обстоятелството, че въззивникът е
представляван от особен представител, който не е задължен да внесе държавна
такса с депозираната въззивна жалб, която се явава частично основателна, то
въззиваемата страна – ищец следва да бъде осъден да заплати да заплати по
сметка на СГС държавна такса в размер на 41.15 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ
решение № 56980 от 04.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 67485/2018г. по описа на СРС 157 състав в частта, в която е уважен предявения по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК от „П.к.Б.“ ЕООД,
ЕИК******, със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу М.С.Б., ЕГН **********, с адрес *** за сумата
от 636.54 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит за периода 18.07.2017г. - 18.05.2019г., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 23150/2018г. по описа на СРС, 157 състав както за разликата над 306.49 лв. до присъдения
размер от 612.97 лв. разноски за първоинстанзционно производство и за разликата
над 34.13 лв. до присъдения размер от 34.13 лв.- разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 23150/2018г.
по описа на СРС, 157 състав. като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „П.к.Б.“
ЕООД, ЕИК******, със седалище и адрес на управление *** срещу М.С.Б., ЕГН **********, с адрес *** иск с
правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за сумата 636.54
лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит за
периода 18.07.2017г. - 18.05.2019г. за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 23150/2018г. по описа на СРС, 157 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 56980 от 04.03.2020г., постановено по гр. д. № 67485/2018г. по описа на СРС 157 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК******, със седалище и адрес на
управление *** да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 41.15 лв.
държавна такса за въззивно производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/