Р Е Ш
Е Н И Е
№ 244
гр. Перник, 16.07.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пернишкият окръжен
съд, гражданска колегия, в
публичното заседание на
двадесети юни през две
хиляди и осемнадесета година, в
състав:
Председател: Милена Даскалова
при секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от
съдията, гр. дело № 6
по описа за
„АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, гр. Coфия,
моли да се признае за установено по отношение на Е.Г.Р., че дължи общо сумата
от 60 920,81 евро, от които 43 246,78 евро, представляващи главница
по договор за кредит „Жилище” от 15.12.2008г. и анекси към него от 22.08.2014г.
и 25.09.2015г., възнаградителна лихва в размер на 308,57 евро за периода
15.08.2017г.- 24.08.2017г., наказателна лихва за просрочена главница в размер
на 169,21 евро за периода 15.07.2016г.- 24.08.2017г., просрочена договорна
лихва в размер на 4 796,87 евро за периода 15.04.2016г.- 24.08.2017г.,
неустойка в размер на 5821,09 евро за периода 15.04.2016г.- 24.08.2017г. и
6578,29 евро – лихва за преструктуриран кредит за периода 15.07.2016г.-
24.08.2017г.
В исковата молба се твърди, че на
15.12.2008г. между страните е сключен договор за жилищен кредит за сумата от
47 000 евро. Страните са договорили краен срок за погасяване на кредита
14.12.2033г., като размерите на периодичните погасителни вноски са уговорени в
погасителния план. В последствие с два анекса към договора са предоговаряни
условията по него. Последното извършено от кредитополучателя плащане е от
29.08.2016г. в размер на 160 евро. Банката упражнила правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, след което е издадена заповед по чл. 417 ГПК,
против която е постъпило възражение от длъжника.
В срок е постъпил отговор на исковата
молба, с който ответницата е оспорила иска с твърдения, че не е получавала
сумите, посочени в договора и анексите към него, че кредитът не е обявен за
предсрочно изискуем, че нотариалната покана не е надлежно връчена. Твърди се,
че клаузите в договора са предварително и едностранно формулирани от кредитора
и не са индивидуално договорени и разпоредбите на чл. 5- чл.8 / вкл./ от
договора за кредит са нищожни. Направено е възражение за прихващане с внесените
суми погасяване на договорна лихва, наказателни лихви и неустойки с евентуално
дължимите суми от непогасената в срок главница по кредита и поради това е
неоснователна претенцията за установяване дължимост на сумата от 1 264,36
евро – сбор от просрочените вноски по главницата до датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение.
Третото лице помагач на страната на
ответника – И.П.И., е изразил становище за неоснователност на иска.
Пернишкият окръжен съд, преценявайки
събраните по делото доказателства и доводите на страните, по реда на чл. 12 и
чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа, и правна страна следното:
Исковете са с правно основание чл. 422
ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК.
От
приложените писмени доказателства, се установява, че по ч. гр.д. № 5556/2017 по
описа на ПРС по отношение на ответницата и на И.П.И. е издадена заповед за
изпълнение № 4632/29.08.2017г. по реда на чл. 417 от ГПК за сумите, които са
предмет на настоящия спор. Срещу заповедта е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от ответницата Е.Г.Р.. На 30.11.2017г. ищцовата страна е уведомена от съда,
че в срок е постъпило възражение против заповедта и на 02.01.2018г. по пощата е
предявен искът по настоящето дело.
Предвид така установеното, съдът
намира, че искът е предявен в установения от закона срок и е допустим.
На 15.12.2008 г. между ищеца от една
страна и ответницата и третото лице- помагач, от друга страна, е сключен договор
за кредит „Жилище” №*** По силата на договора банката е отпуснала на
кредитополучателите – ответницата и третото лице- помагач, сума в размер на 47
000 евро. Уговорен е срок за погасяване на кредита – до 14.12.2033 година.
С анекс от 22.08.2014 г. е постигнато
съгласие за преструктуриране на кредита, като се формира вземане за главница в
размер на 43 460.94 EUR, представляващо сбор между вземане за редовна
главница и вземане за просрочена главница, разсрочват се формираните вземания
за неустойка и просрочена възнаградителна лихва, изготвен е и нов погасителен
план.
С анекс № 2 от 25.09.2015 г. страните по
договора за кредит, са постигнали ново съгласие за преструктуриране на кредита,
като се формира вземане за главница в размер на 43 223,21 EUR,
представляващо сбор между вземане за редовна главница и вземане за просрочена
главница. Уговорен е 9- месечен гратисен период по плащането на главницата и за
промяна на лихвеното равнище през този период, както и са преструктурирани
непогасените задължения.
От приетата съдебно- икономическа
експертиза, се установява, че на 22.12.2008 г. по сметка на кредитополучателя е
постъпила сумата от 46 060 евро, като остатъка от 940 евро е използван за
административни такси по кредита. След сключване на договора, са извършвани
плащания за погасяване на кредита в общ размер на 29 927,39 евро, като
последното от тях е в размер на 150 евро и е извършено на 29.08.2016г. Към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК общият
размер на дълга / главница, лихва и неустойка/, формиран въз основа на договора
и анексите към него е 60 920,81 евро.
Предпоставка за уважаване на предявения
иск е наличието на валидно сключен договор между страните. В тази връзка ответната
страна поддържа, че договорът съдържа неравноправни клаузи. Твърденията за нищожност
са основани на нарушения на разпоредбите на чл. 143, вр. чл.144, вр. чл.146 и
чл.147 от ЗЗП. Наведени са доводи, че клаузите в договора и в частност тези на чл.
5- чл.8 / вкл./са предварително и едностранно формулирани от кредитора и не са
индивидуално договорени. Не се съдържа ясно формулирана методика при която ще
се определя базовия лихвен процент. Предвижда се едновременно начисляване на
наказателна и договорна лихва върху просрочената главница.
Имайки предвид, че банката като
търговец има като основен предмет на дейност приемане на депозити, финансов
лизинг, обмен на валута и кредитиране в това число отпускане на потребителски
кредити или такива, обезпечени с ипотека, то следва извод, че тя извършва
финансова услуга по смисъла на пар.13,
т.12,от ДР на ЗЗП. От друга страна ответницата е потребител на
финансова услуга по смисъла на пар.13, т.1
от ДР на ЗЗП. Следователно по отношение на процесния договор за
кредит намира приложение ЗЗП.
Според общата дефиниция на чл. 143 от
ЗЗП неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител,
която е в негова вреда, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика
и потребителя. Същата разпоредбата изброява клаузи, които са неравноправни.
В чл. 5.3 от договора е предвидено, че
при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, банката
начислява и събира в допълнение към лихвата по т.5.1 и наказателна надбавка над
нея в размер на 15 пункта годишно, начислявана върху просрочената сума.
Съдът намира, че тази уговорка не е неравноправна.
В нея по недвусмислен и ясен начин са формулирани обстоятелствата, при които се
начислява наказателна надбавка, която по същество представлява мораторна
неустойка. Изрично е посочено, че надбавката се дължи само при просрочие и се
дължи заедно с лихвата по т. 5.1., която по своята същност представлява
възнаградителна лихва. Съответно, обезщетението за забава се определя в
зависимост от размера на незаплатената на падежа главница годишно и като всяка
неустойка, освен предвидената в нея обезпечителна и обезщетителна функция,
съдържа и санкционна такава, която да гарантира интереса на длъжника да изпълни
в срок задължението си под страх да понесе последиците от забавата.
Съгласно чл. 5.4. от договора,
начислените, но неплатени в срок лихви се отнасят за отчитане по отделна
сметка, като в този случай кредитополучателят дължи на банката неустойка в
размер на 15% месечно, върху начислената, но неплатена лихва, до окончателното
й издължаване.
Съдът намира че тази клауза също не е
неравноправна. Касае се за мораторна неустойка, която се дължи при неизпълнение
в срок на задължението за заплащане на възнаградителна лихва, като размерът на
неустойката и основанията за начисляването й, са разписани по разбираем и ясен
начин.
Неоснователни са твърденията на
ответницата, че е предвидено едновременно начисляване за един и същ период на
лихва и наказателна лихва върху просрочена главница, както и че е налице
кумулиране на неустойка и лихва за забава.
Дължимите се по договора погасителни
вноски се формират от два компонента – разсрочена главница и възнаградителна
лихва, т. нар. анюитетни вноски, като изрично е постигнато съгласие, че при просрочие на главницата ще се дължи мораторна неустойка по
чл. 5.3., а при просрочие на лихвата ще се дължи мораторна неустойка по чл.
5.4., т.е. налице са самостоятелни уговорки относно отговорността за
неизпълнение на задълженията за главница и възнаградителна лихва. Обстоятелството,
че неустойката по чл.5.3 се определя, като върху договорната лихва се начислява
наказателна надбавка, не сочи на извода, че е налице едновременно начисляване
на договорна и наказателна лихва, защото последната само се формира като сбор
от договорната лихва и наказателната надбавка, но по съществото си съставлява мораторна
неустойка и се дължи при неизпълнение в срок на поетото задължение за заплащане
на главницата. Върху възнаградителната лихва също се дължи мораторна неустойка
по чл. 5.4, като такава се начислява отново при неизпълнение в срок на
задължението за заплащане на възнаградителната лихва и доколкото се касае за
различни по естеството си задължения, то не е налице кумулиране на неустойка и
лихва за забава.
Неоснователни са и доводите за
нищожност на горните клаузи поради накърняване на добрите нрави.
По правило неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В случая двете неустойки обезпечават
изпълнение на поетите с договора задължения за връщане на заетата сума и заплащане на
печалбата на банката /договорна лихва/, като с оглед на постигнатите доворености,
то при неизпълнение на задължението за заплащане на анюитетните вноски, кредитополучателят
би дължал неустойката по т.5.4 от договора в пълния й размер, а тази по т.5.3 е
в зависимост от периода на неизпълнението, тъй като се начислява на годишна
база. Само при забава от една година, той би дължал пълната неустойка върху
неизплатената главница по т.5.3. Налице е достатъчен период от една година, в
който длъжникът може да предприеме действия по изпълнение и да спре
възникването на условията за прилагането на клаузата по т.5.3, като
стимулирането на длъжника с месечна неустойка само върху малка част от главния
дълг е израз нейната обезпечителна функция. Размерът на неустойката по т.5.4 от
15% е насочен също и да обезщети вредите на банката от несвоевременно плащане
на целите анюитетни вноски, които могат да се изразят в невъзможността на
същата да предостави получената печалба под формата на нов кредит. Уговорените 15%
месечно, надхвърлят размера на законната лихва върху неплатените договорни
лихви, но съдът приема, че това е израз на санкциониращата функция на
неустойката. Освен това се касае договор за банков кредит, а при подобен вид
сделки е налице трайна търговска практика, при която се предвижда неустойка за
забава, която част от банковите институции наименоват „наказателни лихви”.
Действително претендираният от ищеца размер
за двете неустойки не е малък, но това не води до неравноправност на клаузите и
противоречие с добрите нрави. Размерът се е формирал поради продължителното
неизпълнение на длъжника и последиците от тази забава следва да се понесат от него.
Ответницата е разполагала с възможността да погаси напълно или частично задълженията
си, с което да бъде изключено начисляването на неустойката по т.5.3 в пълния й
размер.
Предвид горното, съдът намира, че размерът
на уговорената в чл.5.3 и чл. 5.4 от договора мораторна неустойка не е в разрез
с присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функции,
поради което не е нищожна.
По изложените по- горе съображения
съдът намира, че неустойката не е и прекомерна и не са налице и основания за
редуцирането й поради прекомерност.
В чл.5.1 от договора е предвидено, че
за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва,
формирана от сбора на базов лихвен процент (БЛП) за евро определян периодично
от Управителния съвет на банката, плюс надбавка от 0,90 пункта. Към деня на
подписване на този договор годишната лихва по предходното изречение е в размер
на 8.80.
Съдът намира, че клаузата на чл. 5.1
от договора не е неравноправна, защото е
посочен лихвеният процент към момента на сключване на договора и метода на
изчисляване на лихвата – БЛП плюс надбавка и са посочени условията, при които
се променя лихвата.
Съгласно чл. 6 от договора, банката си
запазва правото по своя преценка да променя по всяко време БЛП, ако
преобладаващите пазарни условия налагат това. При промяна на размера на БЛП,
новият БЛП е валиден от 1-во число на месеца, следващ месеца на решението на
Управителния съвет за промяната им. Кредитополучателят се счита за уведомен за
променения размер на БЛП с поставянето на уведомление за промяната в паричните
салони на банката.
Ответницата поддържа, че методологията
за промяна на лихвения процент е базирана на неясни критерии, които
обстоятелства не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора, което обуславя нищожността на клаузата като
неравноправна.
По силата на чл. 143, т.
10, 12
и 13 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като: позволява на търговеца да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание; позволява на търговеца
или доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката
или услугата; дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената
цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора; предоставя изключително право на търговеца да тълкува клаузите на
договора.
В чл. 144 ЗЗП
са предвидени изключения, при които клаузите не се считат за неравноправни, а
именно: доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на
основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от
потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи,
свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга
е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в
7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да
прекрати договора; Разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по
отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.
Въз основа на цитираните разпоредби
следва извод, че е допустима уговорка, предвиждаща възможност за увеличаване на
първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните изисквания :
обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са
изрично уговорени в договора или в общите условия; тези обстоятелства следва да
са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне
или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; методиката за
промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т. е. да е
ясен начинът на формиране на лихвата и при настъпването на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената
лихва.
В случая, част от тези условия не са
налице. В договора за кредит е посочено, че размерът на лихвата се влияе от БЛП
на банката и неговата промяна е задължителна за страните, но размерът на БЛП на
самата банка зависи от субективна преценка на кредитора. Размерът на БЛП е
опосреден от изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната; наред
с това липсва яснота относно начина на формиране на едностранно променената
лихва, както и липсва обвързаност на конкретния размер на лихвата с размера на
индекси, които се определят независимо от волята на кредитора. В този смисъл,
липсата на точна методика за определяне на БЛП и математическа формула за
изчисляване на дължимата договорна лихва, както и възможността за едностранна
субективна промяна от страна на банката, води до извода за уговаряне на
клаузата единствено в полза на търговеца. Начинът на формулирането на клаузата
на чл. 6 от договора е общ, без всякаква конкретика, и дава почти неограничена
субективна власт на банката едностранно да променя лихвата. Както се посочи
лисва ясна уговорка, че изменението ще се дължи на външни независещи от банката
причини, с оглед на което, клаузата е уговорена във вреда на длъжника и не
отговаря на изискването за добросъвестност. Такава яснота не е налице и в
приложената по делото Методика за изчисляване на БЛП на банката – ищец. Всичко
това води до извода за неравноправност поради противоречие с т. 10,
12
и 13 от чл. 143
ЗЗП.
По горните съображения неравноправна
се явява и клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща възможност за промяна на
тарифата за лихвите, таксите и комисионните, ако преобладаващите пазарни условия
налагат това.
Във връзка с изложеното, съдът намира
че при произнасяне относно размера на задължението следва да бъде взет предвид първоначално
уговореният между страните размер на възнаградителната лихва- 8,80, като не трябва да се вземат предвид сключените
анекси към договора, тъй като уговорките по тях касаят общ размер на вземането,
формирано при приложение на неравноправни клаузи. Без значение е, че по делото
е установено, че размерът на лихвения процент не е увеличаван през исковия
период, защото при констатирана неравноправност на дадена клауза, съдът не
следва да я прилага и в този смисъл е недопустимо в зависимост от конкретните
последици за длъжника да преценява дали да я приложи или не.
Ищцовата страна основава претенцията
си на обявена предсрочна изискуемост на кредита. Ответницата оспорва
твърденията, че волеизявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
е достигнало до нея и подържа, че са налице допуснати нарушения при
приложението на чл. 47 ГПК.
Видно от приложената нотариална
покана, същата е връчена при условията на чл. 47 ГПК, като е отбелязано, че са
извършени три посещения на адреса на ответницата в различно време в периода
03.07.2017г.- 27.07.2017г. и е констатирано, че входната врата се заключва и
няма достъп до апартаментите.
От показанията на разпитаните по
делото свидетели, се установява, че действително входната врата на блока се
заключва, но има външни звънци, които работят, както и е поставена обща
пощенска кутия, до която е възможен достъп, без да се влиза във входа.
На основание чл. 50 ЗННД общите
правила на ГПК се прилагат в нотариалното производство по връчване на книжа,
предвид на което и нотариусът лично като връчител или чрез свой служител може
да извършва връчване по реда н чл. 47 ГПК. Следователно при преценката дали
нотариалната покана е връчена надлежно и съответно дали кредитът е обявен за
предсрочно изискуем, съдът следва да се произнесе по въпроса дали връчването е
осъществено при спазване изискванията на чл. 47 ГПК. При произнасянето си по
този въпрос съдът е длъжен да вземе предвид, както доказателствата, представени
в заповедното производство, така и събраните такива в исковия процес.
Поставянето на уведомление по чл. 47,
ал.1 ГПК се извършва в случаите, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения
по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението. В
настоящия случай са извършени три посещения на адреса, при които е
констатирано, че няма достъп до апартамента, тъй като входната врата се
заключва и е залепено уведомление по чл. 47 ГПК. Само констатирането, че
входната врата се заключва не е достатъчно, за да обуслови приложение на
разпоредбата на чл. 47, ал.1 ГПК, тъй като заключването на входа не означава,
че лицето не пребивава на адреса и не може да бъде намерено. В този смисъл е и
приетото в решение № 246 от 21.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2016 г., IV
г. о. Връчителят е бил длъжен да положи усилия да разучи дали лицето пребивава
на адреса, като събере сведения в тази връзка, вкл. и по кое време лицето може
да бъде намерено, а данни, че е потърсена такава информация липсват, като
същевременно са налице доказателства, че връчителят е имал достъп до звънците
за отделните апартаменти, както и до общата пощенска кутия, но липсва надлежно
удостоверяване, че е направен опит да се събере информация от съседи, както и
да се пусне съобщение в тази пощенска кутия. Т.е. не е установено, че
връчителят е положил усилия да издири адресата, предвид на което и съдът намира,
че не са били налице условията за поставяне на уведомление по чл. 47, ал.1 ГПК.
В същия смисъл са и решение № 14 от 22.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4508/2016
г., решение № 26 от 18.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5598/2015 г., решение №
282 от 27.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2017 г. и др.
След като не са били налице
предпоставките за поставяне на уведомление по чл. 47 ГПК, то съдът намира, че
кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем и при това положение съдът
следва да се произнесе по дължимостта на вноските с настъпил падеж към датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, като в този
смисъл са и решение No 139 от 05.11.2013г. по т. д. No 57/2012г. на ВКС,
решение № 98/25.07.2017г., постановено по, т.д.№ 535 по описа за 2016г.по описа
на ВКС.
Видно от заключението на приетата
съдебно икономическа експертиза, задължението на ответницата към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, формирано на база
първоначално постигнатите уговорка между страните е, както следва: 3 126,54
евро, представляващи просрочена главница по вноски с падеж от 14.06.2014г. до
14.08.2017г. ; просрочена договорна лихва в размер на 11 415,50 евро за периода 14.08.2014г.- 26.08.2017г.,наказателна
лихва за просрочена главница в размер на 1071,73 евро за периода 14.08.2014г.-
26.08.2017г. и неустойка върху просрочена лихва в размер на 31 750,51 евро за периода 14.08.2014г.-
26.08.2017г.
Във връзка с горното, и като взе
предвид констатациите на вещото лице в таблица № 3, приложена към основното
заключение, съдът намира, че исковата претенция е основателна за сумата от 3 126,54
евро, представляващи просрочена главница по вноски с падеж до 14.08.2017г.,
дължими се по договор за кредит „Жилище” от 15.12.2008г. и анекси към него от
22.08.2014г. и 25.09.2015г., просрочена договорна лихва в размер на
4 796,87 евро за периода
15.04.2016г.- 24.08.2017г.,наказателна лихва за просрочена главница в размер на
169,21 евро за периода 15.07.2016г.- 24.08.2017г. и неустойка по т.5.4 от
договора в размер на 5 702,57 евро за периода 15.04.2016г.- 24.08.2017г.
Претенцията за установяване дължимост
на главница по договора за разликата до пълния предявен размер от
43 246,78 евро, като и за сумите 6578,29 евро – лихва за преструктуриран кредит
за периода 15.07.2016г.- 24.08.2017г. и 308,57 евро възнаградителна лихва за
периода 15.08.2017г.- 24.08.2017г., и за
присъждане на неустойка за разликата до пълния предявен размер от 5 821,09
евро следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана.
Ответницата дължи и законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
Неоснователно е направеното от ответницата
възражение за прихващане с надплатените от нея суми за лихви, наказателни лихви
и неустойки, защото видно от заключението на вещото лице през исковия период не
е начислявана и съответно заплащана лихва в размер по- висок от първоначално уговорения.
С оглед изхода на делото в полза на
ищеца следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски в
размер на общо 1682,17 лв., както и 539,62 лв. разноски в заповедното
производство.
Ищецът дължи на ответницата разноски в
размер на 116,03 лв.
Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на адв. Х. на основание чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата,
адвокатско възнаграждение в размер на 3295, 02 лв., изчислено върху
отхвърлената част от иска.
По изложените съображения, Пернишкият
окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
Е.Г.Р. с ЕГН ********** и адрес *** , че дължи на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД,
гр. Coфия,бул. „Мария Луиза”, № 79 ЕИК *********, сумите, както следва: 3 126,54
евро, представляващи просрочена главница по вноски с падеж до 14.08.2017г.,
дължими се по договор за кредит „Жилище” № ***; просрочена договорна лихва в
размер на 4 796,87 евро за периода 15.04.2016г.- 24.08.2017г.; наказателна
лихва за просрочена главница в размер на 169,21 евро за периода 15.07.2016г.- 24.08.2017г.
и неустойка по т.5.4 от договора в размер на 5 702,57 евро, начислена върху просрочената сума за
дължима договорна лихва за периода 15.04.2016г.- 24.08.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване за заявление за
издаване на заповед за изпълнение – 28.08.2017г. до окончателното изплащане на
сумите, като отхвърля иска за установяване дължимост на главница по договора за
разликата до пълния предявен размер от 43 246,78 евро, както и иска за
присъждане на неустойка по т. 5.4 от договора за периода
15.04.2016г.-24.08.2017г. за разликата до пълния предявен размер от
5 821,09 евро, а също и за сумите 6578,29 евро – лихва за преструктуриран кредит
за периода 15.07.2016г.- 24.08.2017г. и 308,57 евро възнаградителна лихва за
периода 15.08.2017г.- 24.08.2017г .и като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Е.Г.Р. с ЕГН ********** и адрес
*** да заплати на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, гр. Coфия,бул. „Мария Луиза”, № 79
ЕИК *********, направените в исковото производство разноски в размер на общо
1682,17 лв., както и 539,62 лв. разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, гр.
Coфия,бул. „Мария Луиза”, № 79 ЕИК ********* да заплати на Е.Г.Р. с ЕГН ********** и адрес *** сумата от
116,03 лв., представляващи направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, гр.
Coфия,бул. „Мария Луиза”, № 79 ЕИК ********* да заплати на адв. Н.Х. *** на
основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение
в размер на 3295, 02 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на И.П.И. с ЕГН ********** и адрес *** -
трето лице –помагач на страната на
ответника
След влизане в сила на решението,
препис от същото да се изпрати на ПРС за прилагане по ч.гр.д. № 5556/2017г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, пред
Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия :