РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 18.11.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично
заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 12781/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с
вх. № 132054/19.10.2016 г., предявена от М.Б.К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, „*******, против П.НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.
София, бул. „Витоша“ № 2.
Ищцата твърди, че с постановление
от 12.01.2010 г. е била привлечена, като обвиняема, за извършено престъпление
по чл. 209, ал. 1 НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода до шест
години. Спрямо ищцата била определена мярка за неотклонение „Подписка“. На
06.07.2010 г., Софийска районна прокуратура внесла обвинителен акт по
повдигнатото обвинение и било образувано НОХД № 8363/2010 г. по описа на СРС,
15 състав, което с разпореждане от 26.07.2010 г. било прекратено и делото било
върнато на СРП за отстраняване на съществени нарушение на процесуалните
правила. Впоследствие, отново бил внесен обвинителен акт и било образувано НОХД
№ 17177/2011г. по описа на СРС, 15 състав, по което с присъда от 03.10.2011 г.,
ищцата била призната за невиновна и оправдана по повдигнатото й обвинение. Присъдата
влязла в сила на 19.10.2011 г.
Ищцата твърди, че в резултат на незаконно повдигнатото й
обвинение е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на
доброто й име в обществото, като гражданин и търговец, и изградена успешна
репутация и авторитет. Освен това, ищцата изживяла стрес, психически
дисконфорт, влошаване на здравословното състояние, засегнати били нейната чест
и достойнство. Незаконно повдигнатото й обвинение оказало травмиращо
въздействие върху психическото равновесие на ищцата, тя изживяла негативни
емоции, психологически проблеми, които повлияли отрицателно на контактите й в
обществото и на отношенията й в приятелските й среди. Ищцата преустановила
срещите с приятелите си, затворила се в себе си, дори не излизала от дома си,
тъй като се притеснявала и разстройвала от отзвука за възбуденото срещу нея
наказателно производство. За изживения стрес и притеснения допринесло и
медийното оповестяване на случая в телевизионното предаване „Господари на
ефира“. Ищцата се срамувала от съседите и приятелите си, страхувала се да не
бъде бита, била заплашвана от жалбоподателите. Станала неспокойна, придобила
асоциални навици, трудно се общувало с нея. На ищцата прилошавало, вдигала
кръвно налягане, получавала сърцебиене, разклащане и изпадане на всички зъби,
побеляване на косата от страх, че ще лежи в затвора. Работата на ищцата спряла,
била принудена да търпи отчуждението и пренебрежението на околните. Ищцата
сочи, че постоянно е била призовавана на разпит, отделно от това, на
многобройните заседания, тръпнела от срам, че е подсъдима и се страхувала, дали
няма да бъде пребита отново.
Предвид изложеното, М.Б.К. моли, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да й заплати сумата от 100
000 лева – главница, представляваща обезщетение от претърпените
неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от 19.10.2011 г. до окончателното й изплащане. Ищецът претендира и направените по делото
разноски.
В открито съдебно заседание на
25.09.2017 г., процесуалният представител на ищеца е заявил, че в исковата
молба е допусната техническа грешка, изразяваща се в посочване два пъти на сумата от 100 000 лева, като
искът за обезщетение на неимуществени вреди е един – за сумата от 100000 лева.
С влязло в сила определение от
19.02.2018 г., производството по делото е прекратено, в частта относно исковете
за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.
В срока по чл. 131 ГПК, П.на
Република България е депозирала отговор на исковата молба (възстановен по реда
на чл. 94, ал. 5, вр. ал. 1 ПАС). Ответникът оспорва иска с възражението, че е
неоснователен. Сочи, че ищцата не е представила доказателства за това кога
оправдателната присъда е влязла в сила. Излага съображения, че искът е
недоказан, тъй като ищцата не е ангажирала доказателства за претърпените вреди.
Евентуално, оспорва размера на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди, като изключително завишен, несъответстващ на критерия за справедливост
по чл. 52 ЗЗД, икономически стандарт в страната и съдебната практика. Възразява
срещу претендираното обезщетение за вреди от медийното отразяване на воденото
срещу ищцата наказателно производство, тъй като същото не е било по информация,
предоставена от ответника. Сочи, че ищцата е предявила срещу ПРБ още две
претенции за претърпени неимуществени вреди от незаконни обвинения, по които
били образувани гр.д. № 6200/2016 г. по описа на СГС и гр.д. № 6199/2016 г. на
СГС, като обезщетението следва да се определи глобално.
На 15.10.2019 г., ответникът е
представил по делото писмени бележки, в които е изложил съображения в подкрепа
на възраженията си.
Съдът приема следното от фактическа страна:
С
постановление от 12.01.2010 г. (л. 49 от ДП) на разследващ полицай по досъдебно
производство № 3М № 15039/2009 г. по описа на 05 РУ-СДВР, пр.пр. 28965/2009 г.
по описа на СРП, ищцата М.Б.К. е била привлечена в качеството на обвиняем за това,
че на 28.01.2009 г., в гр. София, ул. „*******, с цел да набави за себе си
имотна облага, възбудила у И.А.К.и Н.А.Н.заблуждение, че ще организира почивка
на същите в Египет, за което получила сумата от 700 лева в брой, като капаро, с
което им причинила имотна вреда в размер на 700 лева – престъпление по чл. 209,
ал. 1 НК. Обвиняемата се е задължила да не променя местоживеенето си и да се
явява при призоваване. На същата дата -
12.01.2010 г., М.Б.К. е била разпитана, като обвиняема (л. 50 от ДП).
На
06.07.2010 г., Софийска районна прокуратура е внесла обвинителен акт по
повдигнатото обвинение и е било образувано НОХД № 8363/2010 г. по описа на СРС,
15 състав, което с разпореждане от 26.07.2010 г. е било прекратено и делото е
било върнато на СРП за отстраняване на съществени нарушение на процесуалните
правила.
С
постановление от 09.12.2010 г., предявено на 14.12.2010 г., ищцата М.Б.К.
отново е била привлечена в качеството на обвиняем за извършено на 28.01.2009
г., в гр. София, ул. „*******, престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. На същата
дата (14.12.2010 г.), М.Б.К. е била разпитана, като обвиняема (л. 53-55 от ДП).
На
22.12.2010 г., Софийска районна прокуратура е внесла обвинителен акт и е било
образувано НОХД № 17177/2010 г. по описа на СРС, 15 състав. С разпореждане от
28.01.2011 г., делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на
03.05.2011 г., което е отложено (поради неявяване на свидетел) за 03.10.2011 г.
В
открито съдебно заседание на 03.10.2011
г. , съдебното следствие по делото е приключило, а в хода на съдебните прения,
прокурорът от СРП е заявил, че не поддържа обвинението срещу подсъдимата К.,
както и че същата следва да бъде призната за невиновна и оправдана по
повдигнатото й обвинение.
С
присъда от 03.10.2011 г. по НОХД № 17177/2010 г. на СРС, 15 състав, ищцата е била
призната за невиновна и оправдана по повдигнатото й обвинение. Присъдата не е
обжалвана и протестирана и е влязла в сила на 19.10.2011 г.
Видно
от Докладна записка от оперативен работник при 05 РУ-СДВР (л. 9 и сл. от ДП),
по идентични жалби, като тази по която е било образувано ДП № 3М № 15039/2009
г. по описа на 05 РУ-СДВР, са били образувани и ДП № 5611/2007 г. по описа на СДВР, ЗМ № 15037/2009 г. и ЗМ №
15041/2009 г. по описа на 05 РУ-СДВР,
които по настоящото дело няма данни как са приключили.
Видно
от Свидетелство за съдимост, издадено на 14.02.2017 г., ищцата не е осъждана.
Видно
от Справка за съдимост, издадена на 16.04.2018 г. от Бюро съдимост при Софийски
районен съд (л. 85 и сл.), М.Б.К. е била осъждана, както следва: с влязло в
сила на 09.02.2007 г. по НАХД № 11420/2006 г. по описа на СРС – за извършено
престъпление по чл. 343г, вр. чл. 343 НК (за което по реда на чл. 78а НК й е
наложено административно наказание) и с влязла в сила на 01.08.2012 г. присъда
по ВНОХД № 251/2012 г. на СГС – за извършено престъпление по чл. 209 НК. В
справката е отбелязано, че към 01.08.2015 г. е настъпила реабилитация.
Видно
от Справка от ПРБ (която не е оспорена от ищцата), в периода от 16.02.2010 г.
до 19.10.2011 г., срещу М.Б.К. са водени още 3 наказателни производство, а
именно:
-
пр.пр.
№ 1188/2009 г. на СРП, ДП № 15037/2009 г. – по което е било повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал.
1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, приключило с постановление за прекратяване на ДП от
16.02.2011 г.
-
пр.пр.
№ 27991/2009 г. на СРП, ДП № 15041/2009 г. - по което е било повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК,
приключило с влязла в сила оправдателна присъда, и
-
пр.пр.
№ 50360/2009 г. на СРП, ДП № 20796/200 г.
по описа на СДВР, по което е било повдигнато обвинение за извършено
престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, приключило с влязла в
сила осъдителна присъда.
Видно
от справка за висящи дела пред СГС, въз основа на искови молби, предявени от М.Б.К.
против ПРБ за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение са
били образувани:
-
гр.д.
№ 6200/2016 г. на СГС – за обвинение по пр.пр. № 13526/2016 г. на СГП, и
-
гр.д.
№ 6199/2016 г. на СГС – за обвинение пр.пр. № 13319/2016 г. на СГП.
По
делото е прието заключението по извършената съдебно-медицинска експертиза,
което не е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно и
компетентно. В заключението е посочено, че М.Б.К. страда от повишено артериално
налягане (Артериална хипертония) и провежда медикаментозно лечение. По
отношение на давността на хипертонията, вещото лице е посочило, че не може да
се даде категоричен отговор, поради отсъствие на обективни данни кога се е
проявила, липсва медицинска документация, липсва регистрация при личен лекар,
липсват изследвания. Видно от заключението по СМЕ, може да се каже, че
заболяването „Болест на Ходжкин“ се счита за излекувано след продължителния
период на ремисия. Вещото лице е посочило също, че стресът оказва
неблагоприятно влияние на протичането на артериалната хипертония, но за доброто
лечение на хипертонията и добрия контрол на стойностите на АН са необходими
чести контролни прегледи и корекция на вида и дозата на приеманите медикаменти,
каквито в случая няма данни да са провеждани.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля И.И.К..
Свидетелят заявява, че познава М.К. още от ученическите им години, от трети
клас. Впоследствие, свидетелят и ищцата били колеги на летището, където ищцата
работела след завършване на средното си образование. Някъде през 1992 г.,
ищцата си направила Туристическа агенция. Свидетелят сочи, че той и други хора
са ползвали туристическите услуги, предоставяни от фирмата на ищцата, всичко
вървяло добре, положително, непрекъснато я търсели. Свидетелят заявява, че
някъде през 2009 г., имало някакви проблеми с екскурзия до Египет. На свидетеля
казали, че са гледали по телевизията „нашата М.“. Ищецът поддържал непрекъснато
връзка с ищцата, ходели заедно по ресторанти, срещали се с общи познати. Ищцата
споменала на свидетеля, че за Египет има някакви проблеми, но на свидетеля
никой не казвал, че срещу ищцата има наказателно дело. След това, ищцата казала
на свидетеля, че има проблем, че ще има
нещо срещу нея. Дори някои от туристите й
удряли шамари в офиса. Те си взели застраховките, но пак си искали
парите. След като я давали по телевизията, имало един период, в който ищцата не
можела да бъде намерена, не си вдигала и телефона. В Панчарево също никой не
отварял. Така поне 2 месеца. След това, ищцата се затворила, казвала, че не
смее да излиза. Свидетелят заявява, че ищцата може би се е притеснявала от тези
хора, които са я удряли. Визуално ищцата не била същата, изглеждала с побеляла
коса, зъбите й били изпадали.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. първо от ЗОДОВ - в приложимата последна редакция –
ДВ, бр. 17 от 06.03.2009 г.
Отговорността
на П.на Република България се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46,
ал. 1 от НПК и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа
обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и
надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство.
Следователно П.на Република България
(като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана
да отговаря по предявения иск, тъй като осъществява ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. първо от
ЗОДОВ, в приложимата редакция (ДВ, бр.
17 от 06.03.2009 г.), държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
органите на дознанието, следствието, П.и съда от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Следователно,
основателността на иска с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било
повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; ищецът да е
бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение; да е
претърпял посочените в исковата молба
неимуществени вреди и между незаконното
действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е
налице причинно следствена връзка. Посочените елементи от фактическият състав
трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица.
По
делото е безспорно установено, че с постановление от 12.01.2010 г. на разследващ полицай по досъдебно производство № ЗМ
№ 15039/2009 г. на 05 РУ-СДВР, пр.пр. 28965/2009г. на СРП, на М.Б.К. е било
повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
Безспорно
се установи също така, че с влязла в сила на 19.10.2011 г. присъда,
постановена по НОХД № 17177/2010 г.,
Софийски районен съд, НК, 15 състав, е признал подсъдимата М.Б.К. за невиновна
и я е оправдал в извършване на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе
предпоставки за уважаване на исковете чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието
на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпления, за които ищецът е бил оправдан.
За
установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани писмени и
гласни доказателства и доказателствени средства – заключението по извършената
съдебно-медицинска експертиза и показанията на разпитания свидетел.
Съдът
приема, че от събраните гласни доказателства се установява, че провежданото
наказателно производство срещу ищцата се е отразило неблагоприятно на К..
Свидетелят сочи, че ищцата се затворила, не смеела да излиза. Визуално ищцата не била същата, изглеждала с
побеляла коса, зъбите й били изпадали. Същевременно, събраните по делото гласни
доказателства не установяват всички твърдени неимуществени вреди и причинната
им връзка с повдигнатото обвинение, тъй като свидетелят заявява, че „ищцата
може би се е притеснявала от тези хора, които са я удряли“. По същия начин
стоят нещата и с приетото заключение по СМЕ. Вещото лице е посочило, че ищцата
страда от повишено артериално налягане (Артериална хипертония) и провежда
медикаментозно лечение, но липсват обективни данни, кога се е проявила
хипертонията се е проявила.
Независимо
от това, съдът приема, че негативните последици върху личността и психиката на
обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на
упражнената спрямо ищцата наказателна репресия. В случая за процесния период - от
12.01.2010 г. до 19.10.2011 г., т.е.
от привличането на ищцата към наказателна отговорност на 12.01.2010 г. (от който момент е налице „обвинение в
извършване на престъпление“) до влизане в сила на оправдателната присъда на 19.10.2011
г., ищцата е имала неблагоприятни психични изживявания, съставляващи
неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като
е нормално такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че доказването на релевантните за
спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени
към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от
обективната действителност и връзките между тях /т. нар. опитни правила/.
Именно с помощта на опитните правила - такива на житейския опит, на отделни
професии или клонове на науката, изкуството и техниката, се разкриват връзките
между фактите. Тогава, без необходимостта от гласни или писмени доказателства,
посредством един логически извод се разкриват явления от действителността. Ето
защо, при наличие на една оправдателна присъда по воденото срещу ищцата
наказателно производство, без съмнение за нея са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й.срещу България (Iovchev v. Bulgaria), образувано по жалба № 41211/98г., в което е посочено, че
имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този подход - да
се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от
жалбоподателя, изглежда необосновано
формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на жалбоподателя,
където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се
е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните
изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо
ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл. 209,
ал. 1 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно
чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва
„съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има
ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената
неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за
справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се
вземат предвид конкретните обстоятелства по делото, в каквато насока е константната съдебна практика
на всички съдилища в Република България.
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв
интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК).
В
решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано,
че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват
в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият
растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.
Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за
пострадалия.
В
решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в
цитираните в него решения на ВКС) е прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и
по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели,
професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази и че процесното наказателно
производство е приключило в разумен срок - близо 2 години
общо досъдебното и съдебно производство, че производството е образувано срещу
ищеца за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, който в приложимата редакция (ДВ,
бр. 10 от 1993 г.) е предвиждал наказание лишаване от свобода до шест години, и
мерките за процесуална принуда спрямо
ищеца (взета е мярка за неотклонение „подписка“). В същото време не се установява по
наказателното производство да са извършвани
много на брой и/или интензивни процесуално–следствени действия.
Неоснователни
са твърденията на ищцата, че „постоянно е била призовавана на разпит“, както и
че пред съда се е явявала на „многобройните заседания“. В качеството на обвиняем, ищцата е разпитвана
2 пъти: на 12.01.2010 г. (когато разпитът е продължил 20 минути) и на
14.12.2010 г. (когато разпитът е продължил 10 минути). Действително, ищцата е
била разпитвана по ДП № 3М № 15039/2009 г. по описа на 05 РУ-СДВР и като
свидетел. Даването на показания като свидетел, обаче, е нормативно предвидено
задължение на гражданите - съгласно чл. 120, ал. 1 НПК, свидетелят е длъжен: да се яви пред съответния орган, когато бъде
призован; да изложи всичко, което знае по делото, и да отговаря на поставените
му въпроси, както и да остане на разположение на органа, който го е призовал,
докато това е необходимо.
Като
подсъдима, ищцата се е явявала в открито съдебно заседание 2 пъти (на 03.05.2011
г. и на 03.10.2011 г., когато е оправдана), поради което не може да се приеме,
че се е явявала на „многобройните заседания“.
Не се установят и твърденията на
ищцата, че именно разглежданото наказателно производство да се е отразило на
здравословното състояние на ищцата, като свидетелските показания в тази насока
са неконкретни и не установяват причинна връзка.
Установи
се по делото, че ищцата е била осъждана за извършено престъпление от общ
характер – по пр.пр. № 50360/2009 г. на
СРП, ДП № 20796/200 г. по описа на СДВР,
по което е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал.
1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, приключило с влязла в сила осъдителна присъда. Съгласно чл.85, ал.1 от НК, реабилитацията заличава
осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват с него, но
не заличава самия факт на осъждането.
В решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012
г. на ВКС, ІV ГО е прието, че миналите осъждания на увреденото лице
могат да дадат отражение на размера на присъденото обезщетение двупосочно. Ако
е налице личност, осъждана за тежки престъпления, с трайни престъпни навици,
дискредитирана в обществото, при която нивото на душевните притеснения и
негативни изживявания е занижено, следва да се приеме, че това ще доведе до
намаляване размера на обезщетението. Обратно, макар и с минало осъждане, ако
лицето се е поправило, положило е усилия да възстанови накърнения си обществен
авторитет и бъде обвинено незаконно, то това ще доведе до присъждане на
обезщетение в по-висок размер.
В решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. №372/2010 г.
на ВКС, ІV ГО е прието, че съдебното
минало на пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, следва да бъде преценявано с оглед
конкретиката на случая. Обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно
обвинение обаче не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, защото съдебното минало на лицето няма отношение към законността на
действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна
отговорност и осъществената спрямо него процесуална принуда. Обремененото
съдебно минало на обвиняемия не може да е основание за извод, че лицето не
търпи никакви вреди от друго обвинение, което е признато за незаконно. (решение
№ 3/29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на ВКС, ІV ГО).
От друга страна, установи се също така, че през
процесния период на ищцата са били повдигнати обвинения за извършени престъпления от общ характер и по други
наказателни производство, които са били прекратени, или ищцата е била
оправдана.
Съобразно
задължителните разяснения, дадени с т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 на
ОСГК на ВКС, в случаите на незаконно
обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се
определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което
обвиняемият е бил оправдан. Следователно, щом по едно и също време е имало
наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем,
причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички
обвинения. Това е прието и в постановеното
по реда на чл. 290 ГПК решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. по описа на ВКС, ІV ГО, в което е посочено
още, че изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото,
неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на
достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са
повдигнати в едно, а в множество отделни дела (а също и в решение №
883/15.04.2019 г. по гр.д. № 5063/2018 г. на САС, ГК, 7 състав).
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 1500 лева. Този размер на обезщетението е съобразен с критерия за
справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен обективно установените по
делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните
икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за
размерите на обезщетенията.
Следва
да се отбележи, че по настоящото дело, ответникът не отговаря за действията на
трети лица (освен посочените по-горе), включително и за това, че ищцата се е
„страхувала да не бъде бита и била заплашвана от жалбоподателите“.
Ответникът не отговаря и за действията на трети лица по
медийното оповестяване на случая в телевизионното предаване „Господари на
ефира“, тъй като нито е доставчик на медийни услуги, нито въпросното предаване
е негова програма. Не се установява и че самият ответник е оповестил случая, по
повод на който на ищцата е било повдигнато обвинение. Не може да не се
отбележи, и че за бързото приключване на
съдебната фаза на наказателното производство е допринесло и процесуалното
поведение на представителя на ответника, който в открито съдебно заседание
на 03.10.2011 г. е заявил, че не
поддържа обвинението срещу подсъдимата К., че същата следва да бъде призната за
невиновна и оправдана по повдигнатото й обвинение, както и това, че
постановената оправдателна присъда не е била протестирана.
Предвид
изложените съображения, съдът приема, че сумата от 1500 лева в пълна степен отговаря на посочените по-горе критерии за
справедлива компенсация за претъпените от ищеца неимуществени вреди. Предявеният
иск е основателен и доказан то този размер, а за разликата до пълния предявен
размер от 100 000 лева, искът е
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Посочената
сума следва да се заплати, ведно със законната лихва, която е дължима от
увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл.2,
ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – от влизане в сила на
оправдателната присъда – 19.10.2011 г., до окончателното й погасяване. От този момент държавните органи изпадат
в забава (в този смисъл т. 4 от ТР №3/22.04.2005г.).
Относно
разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ ЗОДОВ,
съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил
своевременно искане за присъждане на разноски, но не е представил доказателства
за извършени такива.
На
л. 18 от делото е приложен договор за правна защита и съдействие, в който за
договорено възнаграждение е посочено „Тарифа
адв.възн. Наредба адв.възнаграждение – дад.ход“. В договора е посочено, че е платено в „брой“,
както и че „договорът представлява разписка“, но никъде не е посочен конкретен
размер на възнаграждението. Такъв размер не се сочи и в Списъка на разноските,
приложен на л. 52 от делото. В открито съдебно заседание на 19.02.2018 г.,
процесуалният представител на ищеца също не може да посочи размера на
договореното и платено адвокатско възнаграждение, като заявява „Аз не мога да
гадая в случая каква ще бъде съдбата с оглед изхода на спора, за да мога да
напиша това адвокатско възнаграждение правилно и по най-правилния начин съм го
написала“.
Няма
съмнение, че „договорът представлява разписка за получената сума“ – и според
цитираното от ищцата Тълкувателно решение. Нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, а - тълкувана
във връзка с тях - и нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК ясно разпореждат, че страната, в чиято полза е приключило
делото, има право само на направените, т. е. на реално заплатените от нея
разноски по делото - внесени държавни такси, внесени разноски за събиране на
доказателства и пр., заплатено адвокатско възнаграждение. При липса на
доказателства страната да е направила такива разноски, и конкретно - да е
заплатила договореното адвокатско възнаграждение, тя няма право да й бъдат
присъдени такива. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В случая, ищцата не може да посочи точния
размер на уговореното адвокатско възнаграждение, поради което и не може да се
приеме, че го е заплатила. Отделно от това, размерът на уговореното адвокатско
възнаграждение не може да бъде еднозначно определен и от съда, предвид
последващите уточнения (колко иска са предявени) и изменения (с оглед
прекратителното определение) на предмета на спора. С оглед на изложеното, при
определяне на разноските адвокатското възнаграждение не следва да се взема
предвид.
В
представения списък на разноските, ищцата е посочила и депозит за СМЕ, но възнаграждението на ВЛ по СМЕ е
изплатено от бюджета на съда, поради което и то също не следва да се взема
предвид.
Съгласно
чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.
Съгласно
чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС, сумата от 200
лева - разноски по делото (изплатено възнаграждение на ВЛ по СМЕ, съгл.
определението на л. 32).
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р. Б., с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да
заплати на М.Б.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, „*******, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) ЗОДОВ, сумата от 1500 лева – главница, представляваща обезщетение за неимуществените
вреди, причинени на ищцата от незаконното й обвинение в извършване на
престъпление по ДП № 15039/2009 г. на 05 РУ-СДВР, пр.пр. № 28965/2009г. на СРП,
за което е оправдана по НОХД № 17177/2010 г. на СРС, 15 състав, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 19.10.2011 г. до
окончателното изплащане, както и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ,
сумата от 10 лева – държавна такса,
като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 1500 лева до
пълния предявен размер от 100 000 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА П.НА Р. Б., с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 10, ал.
3, изр. първо ЗОДОВ, сумата от 200 лева
- разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: