Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Русе, 09.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
VІ-ти
граждански състав, в публично заседание на 10-ти декември
през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА БАЛДЖИЕВА
при
секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 325
по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД.
Ищецът “Агенция за събиране на вземания”ЕАД,
гр.София, твърди, че на 14.03.2018 г. било подписано Приложение 1 към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., на основание
чл.99 ЗЗД, между „БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД и „Агенция за събиране
на вземания"ЕАД, по силата на който вземането, произтичащо от договор за
потребителски кредит № PLUS-13489954/24.06.2016
г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и А.А.А. било прехвърлено в
полза на „Агенция за събиране на вземания" ООД изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Договорът за кредит
съдържал изрична клауза, уреждаща правото на кредитора да прехвърли вземането
си в полза на трети лица. Длъжникът бил уведомен по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за
извършената продажба на вземането от страна на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД с Уведомително писмо, изпратено с известие за доставяне. В
изпълнение изискванията на закона, на ответника било изпратено по реда на
чл.99, ал.3 ЗЗД уведомление за извършената цесия от страна на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД изх.№ УПЦ-П-БНП/ PLUS – 13489954 от 19.03.2018
г. с известие за доставяне чрез „Български пощи“ ЕАД, но пратката не била
потърсена от длъжника. На 26.09.2018 На 26.09.2018 г. до ответника повторно е изпратено писмо
изх. № УПЦ-С-БНП/ PLUS – 13489954 от 21.09.2018 г., което
освен информация за извършената цесия съдържало и такава за настъпилата автоматична
предсрочна изискуемост, считано от 20.03.2018 г. Писмото останало отново непотърсено
от ответника. На 04.01.2019 г. направили пореден опит уведомителното писмо за извършената
цесия, както и за настъпилата предсрочна изискуемост да бъде връчено на длъжника,
като било изпратено такова с изх. № УПЦ-С-БНП/ PLUS – 13489954 от 04.01.2019 г., което отново не било доставено
на ответника.
На 24.06.2016 г. между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД и А.А.А. бил сключен договор за потребителски кредит
№ PLUS-13489954. Размерът на кредита представлявал сбор от
следните компоненти: кредит – 7000 лв. и застрахователна премия по застраховка
„Защита на плащанията" – 1680.00 лв. Страните постигнали съгласие размерът
на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията" да бъде платен
директно на застрахователния агент „Директ Сървисис" ЕАД, като
застрахователната премия била разделена на равен брой вноски, съответстващи на
посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски" и била част от
всяка месечна погасителна вноска. С подписването на договора за кредит
Кредитополучателят се съгласил да заплати на Кредитора еднократно и такса
ангажимент в размер на 245.00 лв., срещу която Кредиторът фиксирал лихвения
процент за срока на договора при съдържащите се в него условия, размери и
срокове. Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита,
като кредиторът удържал сумата от общия размер на кредита, който възлизал на
3195 лв. и включвал отпуснатата като кредит сума и размера на застрахователната
премия по застраховка „Защита на плащанията". Тази сума кредитополучателят
се задължил да заплати на кредитора на 60 броя равни части, включени в размера
на всяка отделна месечна погасителна вноска. Предоставянето на посочената сума
съставлявала изпълнение на задължението на кредитора да предостави заема и
създавало задължение за кредитополучателя да заплати погасителните вноски,
съставляващи изплащане на главницата, ведно с надбавка, покриваща разноските на
кредитора по подготовка и обслужване на кредита и определена добавка,
съставляваща печалбата на кредитора. Така общата стойност на плащанията по
кредита била 11430,60 лв., а договорната лихва възлизала на 4430,60 лв.
Кредитополучателят се задължил да върне сумата в срок до 20.07.2021 г., на 60
броя равни месечни погасителни вноски, всяка от които по 190,51 лв., при първа
погасителна вноска 20.08.2016 г., съгласно погасителния план.
Поради допусната от страна на
кредитополучателя забава за плащане в срок на две месечни погасителни вноски и
на основание чл. 5 от Условията към договора, считано от 20.03.2018г., която
дата представлявала падежа на 20-та погасителна вноска, настъпила предсрочна
изискуемост на всички вземания на кредитора по договора. Въпреки липсата на
договорно или законово задължение за кредитора, кредитополучателят бил уведомен
за тази предсрочна изискуемост с уведомително писмо, изпратено с известие за
доставяне.
Твърди се, че ответникът като длъжник е
изплатил по договора общо сума в размер на 3435,61 лв., с която била погасена
договорна лихва в размер на 2695,65 лв. и главница в размер на 739,96лв.
Предвид изложеното ищецът депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на
чл. 410 от ГПК срещу А.А.А. *** за заплащане на сумите: главница - 6260,04 лева, възнаградителна лихва- 1734,95 лева за
периода от 20.02.2018 г. до 20.07.2021 г. и обезщетение за забава - 671,34 лева за периода от 21.03.2018 г. до
02.10.2018 г. - датата на подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за
забава от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното
изплащане на задължението. Претендира да бъде постановено решение, с което да
се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, предмет на
приложеното заповедно производство. Моли същият да бъде осъден да заплати на
ищеца на правените разноски за двете производства.
Ответникът
А.А.А., чрез назначения му особен представител, изразява становище за
недопустимост на предявеният иск, а в условията на евентуалност за неговата
неоснователност и недоказаност.
От
събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа
страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 6762/2018
г. по описа на РС-Русе, в полза на ищеца в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу А.А.А. за сумите, заявени
по исковата молба, съставляващи
вземания по Договор за потребителски кредит № PLUS-13489954/24.06.2016
г., цедирани
им на 14.03.2018 г. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, както
и 74,00 лв. разноски за заповедното производство. Актът е връчен на длъжника в
хипотезата на чл.47, ал.5 от ГПК. Съдът указал на заявителя, че може в
1-месечен срок да предяви иск за установяване на вземането си. Разпореждането е връчено на страната на 20.12.2018
г., а исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е изпратена с писмо на 18.01.2019 г.
На 24.06.2016 г. е сключен договор за
потребителски кредит между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и
кредитополучателя А.А.А., по силата на който му е предоставен кредит за
потребителски цели в размер на 7000 лв. Договорът се сключва за срок от 60 месеца
при лихвен процент от 13,46 % и годишен процент на разходите 16,10 %. „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД кредитира и заплащането на премията по застраховка
„Защита на плащанията“ в размер на 1680 лева, такса „ангажимент“ 245.00 лв. като
общият размер на предоставената в кредит сума възлиза на 11430.60 лева.
По делото е представен и сертификат № PLUS-13489954, който удостоверява, че „Кардиф
Животозастраховане, Клон България“ и „Кардиф Общо застраховане, Клон България“,
действащи от името на съответни застрахователни дружества регистрирани във
Франция, срещу заплащане на застрахователна премия се съгласяват да застраховат
кредитополучателите на потребителски паричен кредит, предоставен от между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, по застраховка „Защита на плащанията“. Посочени
са покритите рискове, начина на определяне на застрахователната премия,
застрахователната сума и срока на застраховката. Сертификатът е подписан от
„застрахован“ и „застраховащ“.
На 27.07.2017 г. е сключен рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД прехвърля на „Агенция за събиране на вземания” АД
ежемесечно свои необслужвани вземания, които се индивидуализират в приложения
към договора. В приложение от 14.03.2018г. (л.26-28) е посочено, че на ищеца се
прехвърля и вземането срещу А.А.А. по договор за кредит PLUS-13489954.
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД
писмено упълномощава „Агенция за събиране на вземания” АД да съобщи на
длъжниците за прехвърлените вземания, като такова уведомление за прехвърлянето
на процесното вземане се съдържа в приложените на л.29, 31 и 33 уведомителни
писма, за които липсват доказателства да са надлежно връчени на ответника.
По делото е прието заключението на
назначената съдебно-икономическа експертиза, според което размерите на
неплатените от длъжника по процесния договор за потребителски кредит задължения
за главница, договорна лихва и лихва за просрочие съвпадат с претендираните от
ищеца.
При
така установените факти съдът прави следните правни изводи:
Искът за установяване на вземането на
ищцовото дружество по издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК е предявен в срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по
реда на чл. 415, ал.1 т.1 ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
Няма спор по делото, че между ответника
и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е сключен договор за паричен заем. Според
представените и неоспорени писмени доказателства, вземането по процесния
договор е надлежно цедирано на ищеца по настоящото дело. Представеният рамков
договор и приложение №1/14.03.2018г. към него съдържат всички съществени
елементи на договора за цесия (страни и предмет), поради което направените от
ответника възражения срещу действителността му се явяват неоснователни.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава
възможност в случая е предвидена в процесния договор.
Неоснователно е възражението на
ответницата за недопустимост на исковата претенция, поради липсата на
материалноправна легитимация у ищеца, поради неуведомяването й за сключените
цесии. Безспорно е установено според настоящия състав, че преди подаване на
заявлението, уведомленията за цесиите реално не са достигнали до длъжника.
Доколкото обаче иска по чл.422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на
заявлението, а приложения към исковата молба са и уведомленията за цесиите
/л.29, л.31 и л.33/, то с оглед трайната съдебна практика следва да се приеме,
че цесиите са надлежно съобщени на длъжника. Настоящият състав напълно споделя
и се позовава на Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. ,II т.о. на ВКС, според което уведомление, изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3
пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника,
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и Решение по т.д.№2352/13г. II т.о. на ВКС. На следващо място, задължението на
цедента, визирано в чл. 99, ал. 4 ЗЗД да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за
прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че въззивника е
заплатил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма данни и не се
твърди, че ответницата е платила преди връчване преписа от исковата молба на
различно от цесионера лице. Не на последно място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не е
необходимо установяване на изискуемост /арг. от чл. 418, ал.3 ГПК/, а
единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на общо основание може да
бъде сторено и с исковата молба /арг. т.4г и т.11 ТР №4/18.06.2014г. по
т.д.№4/2013 на ОСГТК на ВКС/.
В настоящия случай уведомленията, заедно
с исковата молба и останалите писмени доказателства, са били връчени на редовно
упълномощен процесуален представител на ответницата на 19.06.2019г. съгласно
съобщението по делото, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на
вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е
произвело действие спрямо последната.
Съдът на европейския съюз многократно е
подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Дитектива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, а
аргументи в този смисъл са изложени в решенията по делата С-243/08, т. 3;
С-40/08, т.32; С-168/05, т.38 и други. И
в по-нови дела на СЕС се преповтарят и доразвиват посочените разбирания, като в
подкрепа на необходимостта от служебна проверка за неравноправност на
договорните клаузи се сочи аргумента, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на възможността
да преговаря, така и от степента на информираност, което може да го накара да
приеме условията установени предварително от продавача или доставчика (дела
С-32/14, С-377/14). Сочи се в практиката на СЕС (решение по дело С-497/13), че
съществува немалък риск поради незнание потребителят да не се позове на правна
норма, предназначена да му предостави защита, а това би довело до липса на
ефективна защита на потребителя, ако националния съд не преценява служебно
спазени ли са изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на
защитата на потребителите.
От цитираните решения на СЕС следва
недвусмислено, че националните съдилища са длъжни да следят служебно за
неравноправни клаузи в потребителските договори.
Съдът намира, че процесният договорът за
потребителски кредит № PLUS-13489954
нарушава няколко разпоредби от Закона за потребителския кредит, поради което е
недействителен.
Нарушено е законовото изискване за
минимален размер на шрифта, с който следва да бъде отпечатан договора и
преддоговорната информация. В
съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е
посочено, че „За да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този
договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.“
От една страна клаузите на договора
трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а
от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им
прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде
пренебрегнат от страна на потребителя. В тази връзка чл. 10, ал.1 от ЗПК изисква всички елементи на договора за кредит да са
представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.
Неспазването на това изискване се санкциониран с недействителност на договора
за кредит – чл. 22 от ЗПК.
В конкретния случай договорът е
отпечатан с шрифт по-малък от 12, което се установява от приетото по делото
заключение, изготвено по назначената СТЕ (освен по при визуално сравнение).
Използването на шрифт с такъв размер е в нарушение на изискването по чл. 10, ал.1 от ЗПК и води до недействителност на договора само на това
основание.
Освен това, в договора е посочен годишен
процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност.
Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК. Това от своя страна е друго самостоятелно основание
за нищожност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
Последиците от недействителността на
договора (в случая на две различни основания) са регламентирани в разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
Ответникът дължи връщането на
предоставената му в заем сума от 7000 лева, но не и сумата 1 680.00 лева,
посочена от ищеца като размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“. Това е така, тъй като не се доказа „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД да е заплатило тази премия на застрахователя. Представеният писмен документ,
озаглавен „Сертификат“, не представлява договор за застраховка по смисъла на
чл. 344 от КЗ, действал и към момента на сключване на договора за потребителски
кредит. Писмената форма при застрахователните договори е форма за
действителност, а такъв писмен договор не е представен по делото. С т.нар.
„сертификат“ издателите само удостоверяват, че застраховател се е съгласил да
застрахова кредитополучателите по застраховка „Защита на плащанията“. Не се
установи и плащане по застрахователен договор към застраховател. За това разход
за застраховка, която да ползва ответника, не е бил направен и сумата, посочена
като кредит за покупка на застраховка не се дължи от ответника.
От приетата експертиза се установява,
че ответницата е заплатила сумата от 2287.61
лв. С част от тази сума, а именно- 1379.65 лв. са погасени задължения, които са
приети от съда за недължими. Вещото лице е установило, че дължимата се главница
възлиза на 6092.04лв. и след приспадане на сумата от 1379.65 лв., следва иска
да се уважи до размер на сумата от 4712.39 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК – 02.10.2018г. до окончателното й изплащане, а в
останалата част да се отхвърли, като неоснователен.
Съгласно ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д.№
4/2013 г., ОСГТК, съдът, разглеждащ
иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, е компетентен да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство.
В случая, предвид частичната основателност на претенцията,
направените разноски в заповедното производство следва да се присъдят
съразмерно на съществуващата част от вземането или до сумата 40,24 лева. В
настоящото производство ищецът има разноски за държавна такса в размер на 196,47
лева, за особен представител на ответника в размер на 764.00 лева, за
възнаграждение на вещото лице в размер на 250 лв., като съдът определя и
възнаграждение за представляващия го юрисконсулт в размер на 300 лева. Така
общият размер на разноските на ищеца в настоящото производство възлиза на 1510,47
лева, от които следва да се му присъди съобразно изхода на делото сумата 821,33
лева. В тежест на ответника, е и сумата
от 115.00 лв. за назначената СТЕ за сметка на бюджета на съда.
Мотивиран така съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.А.А.,
с ЕГН **********,***, че дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин 10”, бул.
„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, сумата 4712.39 лева представляваща главница по
договор за потребителски кредит № PLUS-13489954,
сключен на 24.06.2016 г. между А.А.А. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД,
ведно със законната лихва, считано от 02.10.2018 г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.г.д. № 6762/2018
г. по описа на Районен съд-Русе, като ОТХВЪРЛЯ
предявените установителни искове за дължимост на сумите: главница над
размера 4712.39 лв. до претендираните 6260.04 лв., 1734,95 лева - договорна лихва за периода от 20.02.2018 г.
до 20.07.2021 г. и 671,34 лева - обезщетение
за забава - за периода от 21.03.2018 г. до 02.10.2018 г.
ОСЪЖДА
А.А.А., с ЕГН **********,*** да
заплати на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, гр.София, ЕИК *********,
разноски по ч.г.д. № 6762/2018 г. по описа на РС-Русе в размер на 40,24 лева, както и разноски по
настоящото дело в размер на 821,33 лева.
ОСЪЖДА А.А.А., с ЕГН **********,***
да заплати по сметка на Русенския районен
съд сумата от 115,00 лева – разноски
за вещо лице.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Окръжен съд - Русе в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: