РЕШЕНИЕ

№260027

гр. Русе, 02.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и първи август две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА Г.

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛИНКА ЧОКОЕВА

БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия

при участието на секретаря ИВАНКА ВЕНКОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.гр. дело № 417 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от М.Г.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, срещу Решение № 462/16.03.2020 г. по гр.д. № 6648/2019 г. на РС – Русе, в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска за сумата от 200 до 1 100 лв. неимуществени вреди, претърпени от ищцата на 16.10.2019 г., свързани с неподдръжка на публична общинска собственост, както и в частта, с която е бил отхвърлен искът за сумата от 20 до 40 лв. – претърпени имуществени вреди от същото деяние.

Въззивникът твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила и неточно приложение на материалния закон. Изводите на съда не съответствали на установената фактическа обстановка. Счита, че районният съд неправилно е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, като същият се явявал явно несправедлив и в несъответствие със закона и съдебната практика. Намира извода на съда за съпричиняване от страна на увредения за неправилен и необоснован. Твърди, че не е доказано да се е движил по начин, несъответстващ на нормалното човешко придвижване или с неестествени движения. Бързият ход също не се явява правонарушение или забранена дейност, още повече че парковите алеи се използват за бягане, поради което това обстоятелство не се явява основание за наличието на съпричиняване. Моли за присъждането на направените в хода на делото разноски и за двете инстанции.

Въззиваемата страна Община Русе, с адрес гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, чрез юрк. В.Н., е подала писмен отговор, в който счита въззивната жалба за неоснователна. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, поради което съдът при определяне на обезщетение следва да преценява всички останали обстоятелства, което първоинстанционният съд е сторил. Ищцата е могла да премине през участъка безпроблемно, дори и ако не е избрала да заобиколи препятствието. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. В съдебно заседание процесуалният представител на Община Русе прави и искане за разноски.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Съдът намира, че установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, изчерпателна и съответства на доказателствата по делото, поради което я възприема изцяло.

По делото е безспорно установено, че участъкът, където ищцата сочи, че е настъпил инцидентът – алеята от Младежки парк, започваща от Вазата в посока към АЕГ „Гео Милев“ от страната на централния вход на сградата, е публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗОС, както и че задължение на ответника е да осъществява поддръжката на процесния участък. Няма спор и по въпроса, че между паметниците на Баба Тонка и на Ангел Кънчев, намиращи се покрай алеята, както към датата на деликта – 16.10.2019 г., така и след нея, се е намирала неравност с размери дължина 70 см, широчина – 27 см и дълбочина – от 2 до 3 см по дясното протежение на неравността. Установено е, че на 16.10.2019 г., около 13,30 ч, ищцата се спънала в пукнатините на изронения асфалт, след като кракът ѝ попаднал в процесната неравност, като в следствие на това паднала по лице, охлузвайки носа, ръцете и краката си, получила кръвонасядания в тези части.

От свидетелските показания на разпитаните пред първата инстанция свидетели – св. Т.М.и св. И.П., е станало ясно, че ищцата е претърпяла горепосочените травми, като по техни думи носът ѝ е бил разбит и е течало много кръв. Въпреки че раната на носа на ищцата не е била дълбока, то дори и след 2-3 седмици все още имало видими следи от причиненото при падането нараняване. Свидетелите излагат данни за причинените на ищцата в следствие на падането болки и страдания, както и че, по нейни думи, след това за дълъг период от време е изпитвала болки в коленете и ръцете.

Назначената по делото съдебна медицинска експертиза и приетото като писмено доказателство съдебномедицинско удостоверение установяват, че на ищцата са причинени следните увреждания: охлузвания, оток и кръвонасядане на носа, охлузвания на дланите и ляво коляно и кръвонасядане на ляво бедро. Към момента на изготвяне на експертизата, след извършен преглед на ищцата е била установена депигментирана зона на носа. Други следи от наранявания не са установени най-вероятно поради обстоятелството, че е изминал известен период от време – увреждането е настъпило на 16.10.2019 г., а експертизата е изготвена на 27.02.2020 г. В този смисъл съдебната експертиза е в унисон с останалите събрани по делото гласни доказателства относно наличието на нараняване в областта на носа. Вещото лице е отбелязало, че според приложената по делото медицинска документация ищцата Х. е била диагностицирана с карцином на кожата – локална лезия в областта на гърба, но това заболяване не би могло да повлияе на възстановителния процес на установените травматични увреждания, още повече че няма доказателства нараняванията в следствие на падането да са засегнали самата лезия.

При така установените фактически обстоятелства Окръжният съд намира решението в обжалваната му част за НЕПРАВИЛНО, по следните съображения:

Не е спорно по делото, че отговорността на ответника се обуславя от проявеното му бездействие в разрез с вмененото му задължение по закон да поддържа процесния участък. Настоящият състав счита обаче, че преценката на районния съд за наличието на съпричиняване от страна на ищцата е неправилна. Парковите алеи представляват площи, предназначение за придвижване на хора, което може да се осъществява както на собствен ход (пеша), така и чрез средство за придвижване като ППС, количка и т.н. Алеите са имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС. В настоящия случай ищцата, вървейки пеша, е ползвала тази алея съгласно конкретното ѝ предназначение, а именно, за да се придвижи до АЕГ „Гео Милев“, където е следвало да се проведе работна среща с нейно участие. Задължение на общината е да поддържа алеите, по които се придвижват хора, в достатъчно добро състояние, което да не възпрепятства възможността им да ги използват по предназначение, и по такъв начин, че да не възникват травматични инциденти по време на тяхното обикновено ползване. Вървенето по парковите алеи представлява правомерна дейност на ползване, като вървящият няма задължение, основано на закон или наредба, което да го задължава да върви бавно или да не бяга, да се оглежда за неравности, да е постоянно съсредоточен в пътя, по който върви, или да избягва неравностите, като преминава по друг маршрут. В този смисъл, макар и св. Т.М.да заявява, че ищцата е бързала, това поведение на последната не би могло да бъде в причинна връзка с настъпилото увреждане, защото ако парковата алея беше поддържана и процесната неравност не съществуваше, то и при бърз ход ищцата не би се спънала и не би претърпяла твърдените от нея наранявания. От друга страна, това поведение не се явява и противоправно. Напротив, както правилно изтъква и въззивницата в жалбата си, парковите алеи са предназначени за бягане, поради което темпото на придвижване не е основание да се приеме, че е налице съпричиняване, а няма и доказателства, които да сочат, че увредената се е движила по начин, несъответстващ на нормалното човешко придвижване или свързан с неестествени движения. Общината не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение и при неизпълнение на задължението си да поддържа в изправност процесната алея да иска намаляване на обезщетението поради съпричиняване, когато при точно изпълнение на своите задължения с дължимата съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОС грижа на добър стопанин не би се стигнало до настъпването на инциденти от такъв характер.

Въззивната инстанция намира също, че първостепенният съд неправилно е редуцирал размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно Решение № 71/18.06.2020 г. по т. д. № 900/2019 г., II т.о. на ВКС, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, какви са прогнозите за пълно възстановяване, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Правилна е тезата на въззиваемата страна, че въззивницата не е ангажирала доказателства относно нейното психическо състояние, както и за това дали е претърпяла твърдените от нея душевни болки и страдания като страх от предвижване по асфалтови улици и смущения в съня. От заключението на съдебномедицинската експертиза става ясно, че макар и ищцата да е страдала към момента на деликта от онкологично заболяване – карцином на кожата, това не е повлияло на възстановителния процес и не е довело до причиняване на по-силни от обичайните болки и страдания при такова падане. Въпреки това, дори и да се приеме, че психологическите травми на ищцата са останали недоказани, това не оправдава намаляване на размера на обезщетението. Безспорно всяко едно падане върху твърда и грапава повърхност от собствен ръст е годно да причини рязка болка в контактните точки на тялото със земята. Не следва да бъде подминаван все пак и душевният дискомфорт, причинен на ищцата в деня на инцидента, когато същата е трябвало да участва в офертирането на застраховки пред потенциални клиенти на представляваната от нея компания в неугледен в следствие на нараняванията вид, въпреки положените от нея усилия да прикрие травмите от падането. Нараняванията в областта на крайниците, макар от анатомична и функционална гледна точка да не е било затруднено движението им, са обективно годни да породят чувство за болка и да създадат неудобства на увредената при извършване на обичайните битови движения. Освен това получените наранявания са достатъчни да допринесат за оставането на чувството за болка от падането на ищцата за период от около 1-3 седмици, през който интензитетът на болката следва да намалява поетапно. Не без значение е обстоятелството, че в следствие на падането върху носа на ищцата е останал видим и естетически нежелан белег, а осъществяваната от нея професионална дейност е свързана със срещане, комуникация и общуване с други хора. Поради тези съображения въззивният съд приема за справедлив първоначално заявения с исковата молба размер от 1 100 лв.

Предвид отхвърлянето на тезата на първата инстанция за наличието на съпричиняване, настоящият съд следва да присъди обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени в пълен размер. По отношение на имуществените вреди въззивницата е обжалвала решението само в частта, с която искът за имуществени вреди е бил отхвърлен в размера му до 40 лв., а не до пълния му размер от 75,63 лв., поради което Община Русе следва да бъде осъдена да заплати още 20 лв. за претърпените от ищцата имуществени вреди във връзка със заплатената от нея такса за медицински преглед. По отношение на определената от ищцата стойност на причинените ѝ неимуществени вреди, съдът намира, че поисканият размер от 1 100 лв. напълно удовлетворява критериите за справедливост, поради което разликата от 900 лв. следва да бъде присъдена изцяло.

С оглед изхода на настоящия спор въззивната инстанция следва да отмени първоинстанционното решение и в частта му за разноските, като определи същите наново. Въззивницата е сторила пред втората инстанция само разноски за държавна такса в размер на 50 лв. Предвид уважаването на исковите претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния размер и осъждането на Общината да заплати 40 лв. обезщетение за имуществени вреди, за производството пред първата инстанция се дължат разноски на ищцата в размер на 268,25 лв. или общо за двете инстанции – 316,45 лв.

Мотивиран така, Русенският окръжен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 462/16.03.2020 г. по гр.д. № 6648/2019 г. на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска за сумата от 200 до 1 100 лв. неимуществени вреди, претърпени от ищцата на 16.10.2019 г., свързани с неподдръжка на публична общинска собственост, както и В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен искът за сумата от 20 до 40 лв. – претърпени имуществени вреди от същото деяние, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Община Русе, с адрес гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, ДА ЗАПЛАТИ на М.Г.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, сумата от 900 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата на 16.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата на 21.10.2019 г. за извършен медицински преглед, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОТМЕНЯ Решение № 462/16.03.2020 г. по гр.д. № 6648/2019 г. на РС – Русе, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с което М.Х. е била осъдена да заплати на Община Русе 243,86 лв. разноски за първа инстанция.

ОСЪЖДА Община Русе, с адрес гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, ДА ЗАПЛАТИ на М.Г.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, сумата от 316,45 лв. – разноски за двете инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

В частта, с която исковете са уважени в размера до 200 лв. обезщетение за неимуществени и до 20 лв. обезщетение за имуществени вреди, както и в отхвърлителната част за обезщетението от 40 лв. до 75,63 лв. имуществени вреди, РЕШЕНИЕТО не е обжалвано и е влязло в сила.

Председател:

Членове: 1)

2)