Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 73
Гр. Пловдив, 27.05.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно
отделение, втори наказателен състав, в публично заседание на пети ноември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
в присъствието на секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА и прокурора РУМЕН БОЕВ, след като разгледа докладваното от съдия Магдалина Иванова ВНОХД № 500/2019 г. по описа на ПАС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда № 76/18.07.2019 г., постановена по НОХД № 241/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, подсъдимият И.З.Д. е признат за невинен в
това на 02.03.2018 г. в гр. *умишлено да е умъртвил Ж. Д.Д.
***, като убийството да е извършено при превишаване пределите на неизбежната
отбрана, поради което и на основание чл. 304 НПК вр. с чл. 12, ал. 1 НК е
оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.119 вр. чл. 115 НК.
Със същата присъда подсъдимият И.З.Д. е признат за виновен в
това, че на 02.03.2018 г. в гр. *е държал огнестрелно оръжие - пистолет марка „*“,
модел „*“ 9 х 19 мм и боеприпаси за огнестрелни оръжия - 16 броя патрони 9x18 мм. и 1 бр. патрон с надпис „*”,
без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339,
ал.1 вр. чл.58а, ал.1 вр. чл.54 НК е осъден на две години лишаване от свобода.
На
основание чл. 66, ал. 1 НК така наложеното на подсъдимия И.Д. наказание от две
години лишаване от свобода е отложено за изтърпяване с изпитателен срок от три
години, считано от влизане на присъдата в сила.
На
основание чл. 59, ал. 1 НК от така наложеното на подсъдимия наказание лишаване
от свобода е приспаднато времето, през което същият е бил задържан по ЗМВР и НПК, считано от 02.03.2018 г.
до 06.03.2018 г.
С присъдата
е извършено разпореждане с приложените по делото веществени доказателства и в
тежест на подсъдимия са възложени част
от направените по делото разноски - 3292,13 лв., а останалата част - в размер на 4586,74 лв., е постановено да
останат за сметка на
Държавата.
Постановено е също направените
разноски от частните обвинители да останат за тяхна сметка.
Срещу така постановената присъда,
в нейната оправдателна част,
е постъпил протест и допълнение към него от Окръжна прокуратура – Пловдив, в който се излагат доводи за
необоснованост и незаконосъобразност. Прави се искане първоинстанционният
съдебен акт да бъде отменен в атакуваната му част като вместо това бъде
постановен нов, с който подсъдимият бъде признат за виновен по повдигнатото
обвинение за извършено престъпление по чл. 119 вр. чл. 115 НК и да бъде осъден
съобразно направеното в пледоарията на прокурора искане пред окръжния съд.
Срещу оправдателната част на
присъдата е постъпила въззивна жалба от
частните обвинители З.Г.А. и Д.Д.Д. чрез техния повереник – адв. К.Е.. В
жалбата се излагат доводи за необоснованост и незаконосъобразност. Прави се
искане за отмяна на присъдата в обжалваната й част като вместо това бъде
постановена нова, с която подсъдимият Д. да бъде признат за виновен по
обвинението за извършено престъпление по чл. 119 вр. чл. 115 НК, за което да му
бъде наложено наказание лишаване от свобода при превес на отегчаващи вината
обстоятелства, което същият да изтърпи ефективно.
Срещу така постановената присъда е
постъпила и въззивна жалба от подсъдимия Д. чрез неговия защитник адв. Г.К. с
оплакване за нейната незаконосъобразност в частта й относно възложените
разноски. Прави се искане съдебният акт в атакуваната му част да бъде изменен
съобразно разпоредбата на чл. 189, ал. 4 вр. ал. 1 НПК.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, представителят на Апелативна прокуратура - Пловдив поддържа
протеста и направеното с него искане.
Повереникът на частните обвинители – адв. К.Е., подържа въззивната жалба
и се присъединява към изложеното от прокурора. В пледоарията си излага доводи и за предубеденост на съдебния състав и в
тази връзка прави искане съдебният акт, в обжалваната му част, да бъде отменен,
като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Прави
и алтернативно искане присъдата в оправдателната й част да бъде отменена като
вместо това бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за
виновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 119 вр. чл. 115 НК и да
бъде осъден на наказание лишаване от свобода при превес на отегчаващи вината
обстоятелства, което да изтърпи ефективно.
Частните обвинители З.А. и Д.Д. поддържат
изложеното от повереника им.
Защитниците на подсъдимия
– адв. Г.К. и адв. Г.В. оттеглят въззивната си жалба относно направените по
делото разноски и тяхното възлагане, поради което въззивното производство, в тази
му част, е прекратено. Изразяват становища, че протестът и жалбата на частните обвинители са неоснователни,
а присъдата
на окръжния съд, в атакуваната й от тях част, като
правилна, обоснована и законосъобразна, следва да бъде потвърдена.
Подсъдимият се присъединява към изложеното от защитниците му. В последната си дума
моли за справедлива присъда.
Въззивният съд след като се запозна с доказателствата по делото,
становищата на страните и съобразно правомощията си по чл. 313 и чл. 314 НПК,
намира и приема за установено следното:
Протестът и жалбата на
частните обвинители са процесуално допустими, но не следва да бъдат разгледани
по същество. Налице са основания за отмяна на първоинстанционната присъда, тъй
като при постановяването й са допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. Събраженията за това са следните:
Производството пред окръжния
съд е протекло по реда на глава 27 от НПК при заявеното от
подсъдимия по реда на чл. 371, т. 2 НПК признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт. Съдът е приел, че „направените от подсъдимия признания на
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се подкрепят от
събраните в досъдебното производство доказателства” и с определение по чл. 372, ал. 4 НПК е
обявил, че при постановяване на присъдата, ще ползва самопризнанието на
подсъдимия, без да събира доказателства за тези факти. Съобразно разпоредбата
на чл. 373, ал. 3 от НПК, при постановяване на присъдата, „съдът се позовава на
направеното самопризнание и доказателствата, събрани в досъдебното
производство, които го подкрепят”. Диференцираната процедура по глава 27 от НПК освобождава
съдът от задължението лично да събира и проверява всички доказателства, които
са относими към установяване на обективната истина по делото, но не и от
задължението му по чл. 107, ал. 5 НПК - за внимателна проверка на всички събрани по делото
доказателства и по чл. 305, ал. 3 НПК – за излагане на ясни мотиви кои доказателства възприема,
какво установяват те, а при противоречия на доказателствените материали – да
изложи съображения защо едни от тях приема, а други отхвърля. Самопризнанието
на подсъдимия не освобождава съда от това му задължение, тъй като съгласно чл. 116 НПК
присъдата не може да се основава само на самопризнанието на подсъдимия.
Атакуваната пред настоящата инстанция присъда не отговаря на
изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК – тя не съдържа анализ на наличните по
делото противоречия в доказателствата. За да възприеме описаните в присъдата факти и обстоятелства, съдът сее е
позовал на наличния доказателствен материал, като лаконично е декларирал, че
приема описаната фактическа обстановка за безспорно установена въз основа на
събраните по делото гласни и писмени доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност. Въпросната преценка и анализ на доказателствата са
повърхностни и формални и се състоят от изреждане на доказателствени средства –
свидетелски показания, писмени доказателства, обяснения на подсъдимия,
експертни заключения. Изложените в
мотивите доказателствени съждения относно само някои доказателствени средства,
като се посочва формално, че им се дава вяра изцяло или частично или че се
изолират от системата на доказателствените източници, са декларативни и са
направени без да бъде извършен задълбочен и прецизен анализ на целия
доказателствен материал, който, за разлика от окръжния съд, настоящият съдебен
състав счита, че се дължи, въпреки проведеното по делото съкратено съдебно
следствие.
Така, приетото от окръжния съд, че заявеното от
подсъдимия Д. „нападение“ спрямо него от страна пострадалия Д., произвеждането
на изстрелите и отправянето на подсъдимия към ул. *”, а на пострадалия - към бул.
*”, се подкрепя от показанията на свидетелите Ц.Т. и Д.Т., съответно леля и
чичо на подсъдимия и на свидетеля Д.Б., не кореспондира нито с обясненията на
подсъдимия, нито с показанията на посочените свидетели. И при двата й разпита в
хода на досъдебното производство (пред разследващ полицай и пред съдия,
съответно на л. 109 – 110 и л. 107 – 108, т. 1 ДП) свидетелката Т. сочи, че е излязла на терасата от стаята, в
която е била със съпруга си, едва след третия от изстрелите, които чула и е
видяла подсъдимият, застанал с лице към улицата, между междинната и пътната
врата. Сочи също, че жилището им се намира на първия етаж в кооперация, а на
втория етаж живее подсъдимият със семейството си. Изложеното от свидетелката се
потвърждава и от показанията на съпруга й – свидетеля Д.Т.( л. 111-112, т. 1
ДП). От съдържанието на приложените по делото протоколи за оглед и фотоалбуми
към тях ( л. 53 – 76, т. 1 и л. 39 – 65, т. 2), е видно, че терасата на сем. Т.
е с изглед към улица „*“, а твърдяното от подсъдимия нападение от страна на
пострадалия се е развило във вътрешната част на двора, в един от гаражите и
пред тях. При тези данни е неясно въз основа на какви доказателства окръжният
съд е приел, че свидетелите Т. са видели нападението на пострадалия срещу
подсъдимия, още повече, че и последният не твърди подобен факт. С аналогична
доказателствена необезпеченост е и възприето от окръжния съд, че Д.Б. е бил
свидетел на „нападението“. В показанията си Б.заявява само, че е чул изстрели и
викове, както и че е видял бягащи в различни посоки мъж и момче, но не и че е
свидетел на какъвто и да било сблъсък между тях.
За приетото „противоправно нападение с нож на
пострадалия Д. към подсъдимия Д.“, описано в обвинителния акт, са налице противоречиви
доказателства, които не са анализирани с необходимата задълбоченост и
прецизност от окръжния съд. Всъщност, само подсъдимият твърди в обясненията си,
че пострадалият е хвърлил нож срещу него. В тяхна подкрепа са единствено показанията
на неговия приятел свидетеля Н.К., който пресъздава разказаното му от
подсъдимия. За разлика от тях, при двата й разпита на досъдебното производство
- пред съдия и пред разследващ полицай, Ц.Т. свидетелства, че когато са
разговаряли през нощта, непосредствено след инцидента, И.Д. й е съобщил друго
за нараняването си: .. „той каза, че има рана, защото крадецът на желязо бил
хвърлил табела по него. Раната му била долу на крака, на глезена…. Аз видях от
терасата табелата, за която той ми говореше. Беше катурната на вратата към
улицата“ (л. 108 - лице, разпит пред съдия). Същото подсъдимият й е съобщил и
при разговора им на следващата сутрин, видно от същите показания. При това
положение, защо относно това обстоятелство окръжният съд се е доверил на
заявеното от подсъдимия и неговия приятел К., а не на показанията на Т., от
мотивите към атакувания съдебен акт не става ясно. Вярно е, че в заключението
на съдебномедицинската експертиза е посочено, че установената при подсъдимия
прободно-порезна рана е възможно да е
причинена от нож, но и от всеки друг предмет с остър връх и режещ ръб, но в
допълнителната съдебномедицинска експертиза вещите лица са заключили, че това и
другите установени при подсъдимия увреждания е възможно да бъдат получени и
чрез самопричиняване поради анатомичната достъпност на зоните, в които се
намират. Отделно от това, при огледа на мястото на произшествието пред гаражите
в двора на къщата, нож не е открит. Такъв, и то не един, а два, са открити в
дома на подсъдимия при извършеното претърсване и изземване (л. 172, т. 1 ДП), на секция и рафт над леглото. В експертната
справка (л. 207-209 от т. ІІ ДП), на която се е позовал окръжният съд, е посочено,
че и по двата ножа има наличие на кръв, но поради малкото количество не може да
бъде изследвана. При положение, че на мястото на произшествието не е открит
нож, че са открити два ножа в дома на подсъдимия с различна дължина и широчина
на остриетата, че и по двата ножа има наличие на кръв, която не е изследвана
чрез експертиза, а установените при подсъдимия увреждания могат да бъдат
причинени и чрез самонараняване, защо окръжният съд е приел, че пострадалият Д.
е извършил „противоправно нападение с нож“ срещу подсъдимия Д., който е с „дължина
на острието 12 см.“ (тази на единия от намерените, другият е с дължина на
острието 16,1 см.), в мотивите към атакуваната присъда липсват логични и
обосновани съображения. Такива липсват и по отношение на кредитираната част от
показанията на свидетеля К.. Не става ясно защо окръжният съд е приел за
достоверни показанията на посочения свидетел, че като отишъл през нощта на
мястото на произшествието, освен подсъдимия, видял и неговата леля (свидетелката
Т.) и провел разговор с нея, при положение, че подобни твърдения не се съдържат
нито в показанията на Т., нито в обясненията на подсъдимия, напротив – и
двамата са категорични, че на разговора им не е присъствал друг човек.
От мотивите на окръжният съд не става ясно и въз
основа на какви доказателства е приел за установено, че след като хвърлил нож,
пострадалият хвърлил „с голяма сила друг предмет“. Твърдения в тази насока се
съдържат единствено в обясненията на подсъдимия, в които същият не е направил каквато
и да била индивидуализация на въпросния „предмет“. Такъв, какъвто и да било
„предмет“, не е намерен по време на огледа на местопроизшествието. За нападение
с неопределен предмет срещу него, подсъдимият не е съобщил нито на своята леля,
с която разговарял непосредствено след инцидента, нито при разговора по
телефона с жена си – свидетелката Ж.Ж., на която, междувпрочем, е казал, че се е
самонаранил в крака, като тръгнал да гони крадеца и паднал.
Окръжният съд не е подложил на задълбочен анализ и
наличните доказателства относно обстоятелството – преди инцидента къде се е
намира рекламната табела, с която е прието, че пострадалият Д. е ударил
подсъдимия. Твърдения, че въпросната табела се е намирала в гаража на подсъдимия,
се съдържат в неговите обяснения и в показанията на свидетеля О.К., наемател на
помещението на магазина, собственост на подсъдимия, находящо се до дворната
врата на къщата на последния. В показанията си К. сочи, че рекламната табела на
магазина му не е била използвана от години и се е съхранявала в гаража на
подсъдимия. Последният обяснява, че рекламната табела само е била „прибрана“ в
гаража му и след инцидента я поставил пред магазина на К. (установено и от
видеозаписите на охранителните камери), очевидно където е било обичайното й място. Противоречието
между твърденията на свидетеля К. и подсъдимия Д., съпоставено с показанията на
свидетелите Т. и К. за мястото, на което са видели рекламната табела непосредствено
след инцидента (от вътрешната страна на дворната врата), поставят под сериозно
съмнение достоверността на заявеното от К.
и Д. поотделно и обясненията на подсъдимия, че в нападението си срещу него
пострадалият е използвал и въпросната рекламна табела. Тези съмнения се
задълбочават и като се вземат предвид физическите данни един спрямо друг на
подсъдимия и пострадалия и размерите на рекламната табела.
Настоящият съдебен състав не споделя и становището
на окръжния съд, че от доказателствения материал следва да бъдат изключени
показанията на всички свидетели – полицейски служители. От съдържанието на
протоколите за проведените им разпити е видно, че показанията на свидетелите Г.М.
и И.Б. не попадат в хипотезите, разгледани в цитираните решения на ВКС и ЕСПЧ.
Посочените двама полицейски служители свидетелстват за възприятията си по време
на осъществените от тях ОИМ „*“, извършени по време, когато все още не е имало
дори заподозрян за извършеното престъпление. Вярно е, че двамата са посетили и
дома на подсъдимия, като пред тях същият е разказал за инцидент, който определил като „сборичкване“ между
него и непознато лице, но не е направил каквото и да било извън съдебно
признание за авторството на извършеното убийство. При положение, че подсъдимият
е бил в собствения си дом, не е бил подложен на натиск да разговаря с
полицейските служители и да дава самоуличаващи го обяснения, няма основателна
причина показанията на свидетелите М. и Б. да бъдат изключени от
доказателствената съвкупност (Решение на ЕСПЧ – Bykov с/у Русия). В случая, обаче, е без съществено значение какво е разказал
подсъдимия пред двамата полицаи, тъй като описаните от него хронология и
протекли събития са коренно различни, дори и от приетото от окръжния съд. По -
важно е друго, в показанията си и М. и Б., изцяло в синхрон помежду си
споделят, че при прегледа на видеозаписите от охранителните камери на магазина
на свидетеля К., след свалянето им на флашка от свидетеля Г.Т.- служител в
магазина на К. и предаването им от последния, са констатирали липсата на големи
часови фрагменти между отделните записи. Полицейските служители са разпоредили
да им бъдат предоставени записите за времето от 22.00 часа на 01.03.2018 г. до
07.00 ч. на 02.03.2028 г. При прегледа са установили, че от 00:20 ч. записът прекъсва
и продължава в 02:14 ч. „когато се вижда Д. да прибира в джоба си вещ,
наподобяваща пистолет. В 02:23 ч. се вижда как Д. се среща с лице от мъжки пол,
облечено с яке, черни обувки и черна бурсета през рамо. Двамата се оглеждат и
тръгват към двора на къщата на Д.. След това в 02:26 ч. другото лице излиза
пред магазина и оставя рекламна табела пред магазина за *…“ и т. н. (л. 136 - гръб, т. І ДП – показания на
свидетеля М.). Същото се установява и от назначените по делото технически
експертизи. При положение, обаче, че часът и датата на записващото устройство
съответстват на реалното астрономическо време и същото работи на непрекъснат режим,
окръжният съд не е изложил мотиви защо е кредитирал изцяло техническата
експертиза (л. 104 - л. 147 , т. ІІІ ДП), в заключението на която е посочено,
че при изследване на видеозаписващото устройство не са открити действия по
изтриване на записи, без да даде ясен и категоричен отговор на въпроса: как са
„изчезнали“ записите за периода от 00:20 ч. до 02:14 ч., т. е., времето, през
което е протекъл сблъсъка между подсъдимия и пострадалия. Липсата на яснота за
посочения времеви период поражда съмнение в обосноваността и правилността на посочената техническа експертиза. То се
задълбочава и от данните, които се съдържат в показанията на свидетеля Г.Т..
Същият твърди, че непосредствено след като отишъл на работа в магазина на
02.03.3018 г. в 08.30 ч., при него влязъл подсъдимият Д. и по негово искане
прегледали записи от предишната нощ в периода от 00.00 часа до 02.00 ч., които
подсъдимият поискал да бъдат изтрити. Въпреки
че свидетелят Тодоров отказал да стори това (по негови твърдения), е имало
множество действия във видеозаписващото устройство сутринта на 02.03.2018 г.,
преди да дойдат полицейските служители, видно от данните в приложение 3 на
посочената техническа експертиза, които от своя страна пораждат съмнение в
достоверността на показанията на посочения свидетел и които също не са обсъдени
от окръжния съд.
Наличието на посочените по – горе противоречия и
неясноти в събраните по делото доказателствени материали изобщо не са били
обсъждани и анализирани от окръжния съд, което на практика е липса на мотиви. Тя
възпрепятства възможността за проверка на приетото от окръжния съд, че подсъдимият Д. е действал в условията на неизбежна отбрана, Тя не може да бъде
компенсирана от изложените подробни разсъждения и цитираната съдебна практика и
теория относно института на неизбежната отбрана. Липсата
на мотиви винаги е съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на
страните да поставят пред по-горната инстанция въпросът за правилното
приложение на закона при фактите, установени по съществото на делото. Налице е
отменително основание по чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, тъй като въззивният съд не може да замени липсващите мотиви
на първоинстанционния.
Отделно от горното, Пловдивският апелативен съд счита, че изначално
решението на * съд, че е възможно разкриване на обективната истина по делото с
прилагане на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК е погрешно. То е предрешило и
постановяването на неправилен съдебен акт. Провеждането на съкратено съдебно
следствие е правна възможност, чиято реализация зависи изцяло от съда. Съдът
единствено преценява основателността на искането и основанията, които налагат
разглеждането на делото по реда на гл. 27 от НПК. Преценката на
съда, който съблюдава постигането на целите и задачите на наказателния процес,
не трябва да е чрез компромис с обективната истина. Тази процедура не би могла
да бъде приложена, когато делото е с особена фактическа и правна сложност,
когато е налице изключително висока степен на обществена опасност и особена
нетипичност на инкриминираното деяние. Настоящата инстанция счита, че
разглежданият случай е именно такъв, поради което правилността на съдебният акт
е обусловена от необходимостта за проверката на доказателствата, респ. събиране на нови такива, в хода
на съдебно следствие, проведено по общия ред.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав счита,
че с оглед проведеното по делото съкратено съдебно следствие по реда на чл.
371, т. 2 НПК присъдата на окръжния съд следва да бъде отменена изцяло, вкл. и
в неатакуваната й част и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг
състав на същия съд от стадия на разпоредителното заседание..
Ето защо и на основание
чл. 334, т. 1 вр. с чл. 335, ал. 2 вр. с чл. 348, ал. 3,
т. 2 НПК, Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло присъда № 76 от 18.07.2019 г., постановена по НОХД № 241/2019 г. по описа на Окръжен
съд – Пловдив.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг
състав на същия съд от стадия на
разпоредителното заседание.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: