№ 841
гр. София, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Иванка Иванова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100507772 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.11.2020 год., постановено по гр.дело №53717/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 40 с-в, С.о. е осъдена да заплати на ХР. Н. Ц. по искове с правно основание чл. 49
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди – болки, страдания и неудобства, вследствие на травматично увреждане – счупване на
външния глезен на десния крак, настъпило на 24.01.2019 год., причинени при падане поради
подхлъзване на непочистено и необезопасено разклатено стъпало, част от тротоарната
настилка на бул.“Цар Борис ІІ“, гр.София, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 24.01.2019 год. до окончателното й изплащане и сумата от 2 199.96 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатени разходи за медикаменти и
медицински изделия във връзка с лечението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 1 088 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника С.о.. Жалбоподателят поддържа, че събраните по делото доказателства
не обуславяли ангажиране на отговорността му. Не били налице елементите на фактическия
състав, установен в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Първоинстанционният съд бил приел за
недоказано твърдението на ищеца, че процесният участък от бул.“Цар Борис ІІІ“ е бил
заледен към датата на злополуката. От представения снимков материал се установявало
евентуалното място на инцидента. Недоказано било обаче твърдението, че на булеварда
имало незакрепен бетонов блок, който бил извън нормите на допустимото отклонение за
1
поддържане на тротоарната настилка. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 2 от Наредба № РД-02-
20-19 от 12.11.2012 год. за поддържане и текущ ремонт на пътищата, издадена от Министъра
на регионалното развитие и благоустройството, поддържането на улиците и пътищата било
превантивно, текущо и зимно. В случая не било установено, че към датата на инцидента
съществувала необходимост от текущ ремонт в процесния участък, както и дали в този
участък е имало незакрепена плоча на улицата, която да може да се квалифицира като
неравност или дупка на пътното платно. Не била доказана и причинно-следствена връзка
между бездействие на служители на ответника и настъпилия вредоносен резултат. В тази
връзка инцидентът можело да бъде причинен и от невниманието на ищеца, негова
разсеяност или други психофизични причини. Сочи също така, че присъдените на ищеца
обезщетения били прекомерни, доколкото претърпения инцидент не бил застрашил
обичайния му начин на живот. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди не
отговарял на принципа на справедливост, прогласен в чл. 52 ЗЗД. Следвало да бъдат
съобразени всички относими обстоятелства – времето на нетрудоспособност, краткия
период на възстановяване и трудовата неангажираност на ищеца. Т.е. справедливият размер
на обезщетението трябвало да се равнява на една минимална работна заплата за страната -.
610 лв. /от 24.01.2019 год. до 09.02.2019 год./ или изчислена за месец и половина. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата ХР. Н. Ц. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля
М.Й. се установявало, че причина за настъпване на инцидента били процесните стъпала,
които били хлъзгави и незакрепени. От заключението по съдебно-медицинската експертиза
се установявало, че настъпилото увреждане е в причинно-следствена връзка с подхлъзването
и падането на ищеца. Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди бил
дори занижен. Ищецът бил претърпял тежка фрактура на глезена на десния крак, в резултат
на което бил опериран, като възстановяването му продължи доста дълго време. Болката при
това счупване била с висок интензитет и в продължение на седмици, като силна болка
можел да изпитва през дълъг период от време, особено в зависимост от натоварването на
крака и метериологичните условия. От гласните доказателства се установявало, че ищецът
изпитвал силни болки и трябвало да го обслужват, като това продължило около три месеца
и имал болки и досега. Била му насрочена втора операция, за да се махнат болтовете, които
му причинявали силна болка. Освен това ищецът бил претърпял и психически болки ши
страдания. Той бил изнервен, самочувствието му било разрушено, не излизал както преди,
почти не се виждал с приятелите си, изпитвал страх да излиза навън, като преди инцидента
шофирал, а сега още не можел и това допълнително затруднявало личния му живот.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
2
обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за имуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и гласни
доказателства чрез разпита на свидетелите М.И.Й. и В.Я. Ц.а, които при преценката им, в
т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, убедителни, житейски
логични, обективни – тъй като са изградени на преките им възприятия и не се опровергават
от останалия доказателствен материал по делото, както и от заключението на вещото лице
по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-медицинска
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране,
въззивният съд приема за установено, че на 29.01.2019 год. при стъпване на непочистено и
необезопасено, разклатено стъпало, част от тротоарната настилка на бул.“Цар Борис ІІІ“, в
гр.София, кв.“Хиподрума“, в близост до спирката на трамвай №5 – посока центъра, магазин
„Била“, ищецът загубил равновесие и паднал, в резултат на което получила следното
увреждане: счупване на външния глезен на десния крак /с т.нар. спираловидна форма, което
е характерно при падане с подхлъзване и усукване на крака между стъпалната част и
подбедрицата/ – трайно затрудняване движението на долния крайник за срок по-дълъг от 30
дни, от което търпял болки и страдания, придвижването му е било затруднено, чувствал
неудобство да ползва чужда помощ за ежедневното си обслужване и изпитвал притеснения,
като възстановителният период, в т.ч. рехабилитационният, продължил почти 1,5 – 2
месеца; било му проведено оперативно лечение с поставяне на метална остеосинтеза.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да
се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж Постановление № 7
от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС,
Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г.,
Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на
правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на
необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е
основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на
задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
3
възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната
цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно
задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители
на С.о., то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по
ремонт и поддържане на процесния общински пътен участък.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/, пътищата са
републикански и местни, като последните са общински и частни /по смисъла на § 1, т. 1 и 2
от ДР на ЗП, „път“ е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за
движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически
изисквания, а „земно платно“ е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са
разположени: платното /платната/ за движение; разделителните ивици; банкетите;
тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните
отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на
пътя/. Общинските пътища са публична общинска собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП, като
тяхното изграждане, ремонт и поддържане се осъществява от общините съгласно законовата
разпоредба на чл. 31 ЗП. Съответната община, като юридическо лице, осъществява
дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила
изпълнението. Поддържането на пътищата включва полагането на системни грижи за
осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за
защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият ремонт включва работите по
отстраняване на локални повреди по настилката и пътните принадлежности, причинени от
нормалната експлоатация на пътя – чл. 47 от Правилника за приложение на Закона за
пътищата /ППЗП/.
Следователно на общината е вменено задължението да ремонтира и поддържа
общинските пътища, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, в т.ч.
полагане на дължимата грижа за снегопочистване и осигуряване на безопасно придвижване
на пешеходците – виж и чл. 167, ал. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.
В частност по делото е установено, че именно противоправното бездействие на
служители на С.о. по поддържането на процесния пътен участък е довело до неизпълнение
на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за
ангажиране на отговорността на ответника за причинените на ищцата имуществени вреди. В
този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че механизмът на полученото от
4
ищеца увреждане, мястото на инцидента и наличието на причинно следствена връзка между
бездействието на негови служители и настъпилия вредоносен резултат са недоказани. Не са
ангажирани каквито и да било доказателства, че настъпването на вредите се дължи
единствено на поведението на ищеца – невнимателно, непредпазливо движение,
здравословни проблеми /а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/ –
напротив видно е от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че няма данни
ищецът да е страдал от заболяване на опорно-двигателния апарат – вродени или придобити.
ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските
пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им
негодност за осигуряване на безопасно движение по тях. Отделно от това следва да се
отбележи, че по силата на чл. 11, ал. 1 от Закона за общинската собственост, общината е
длъжна да управлява имотите и вещите – общинска собственост, в интерес на населението,
съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Според нормата на чл. 2,
ал. 2 от Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 год. за поддържане и текущ ремонт на
пътищата /издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, обн. ДВ,
бр. 91 от 20.11.2012 год., в сила от 20.11.2012 год., попр., бр. 95 от 04.12.2012 год./,
поддържането на пътищата в зависимост от целите, които трябва да бъдат постигнати, е
както следва: 1/ превантивно; 2/ текущо и 3/ зимно. Превантивното поддържане е пътищата
включва комплекс от планирани и икономически ефективни дейности и строителни и
монтажни работи за съхраняване и намаляване на ефекта от стареенето и износването на
материалите и конструкциите на основните елементи в обхвата на пътя и за удължаване на
техния експлоатационен срок – чл. 8, ал. 1 от наредбата, като основните видове дейности
включени в превантивното поддържане на пътищата са посочени в чл. 8, ал. 2 и се планират
въз основа на комплексна оценка на състоянието на елементите в обхвата на пътя, пътните
съоръжения и принадлежности – чл. 9, ал. 1 от наредбата. Текущото поддържане на
пътищата включва комплекс от всекидневни дейности, които имат за цел да осигурят
техническото състояние на пътя, пътните съоръжения и принадлежности в съответствие с
действащите нормативни актове и техническите спецификации за строителни продукти, като
към това поддържане се отнасят и дейностите, свързани с отстраняване на единични
повреди и деформации на елементите в обхвата на пътя, пътните съоръжения и
принадлежности и предотвратяване на по-нататъшното им развитие – чл. 10, ал. 1 и 2.
Основните видове дейности включени в текущото поддържане и текущия ремонт са
посочени в чл. 10, ал. 3 от наредбата, в т.ч. почистване и отстраняване на отделни малки
повреди по земното платно /т. 7/. Съгласно чл. 11, ал. 1 от наредбата, зимното поддържане
на пътищата включва комплекс от дейности, свързани с осигуряване на проходимостта им
при зимни условия и премахване или ограничаване на неблагоприятното влияние на снега и
леда върху условията на движение. Основните дейности включени в зимното поддържане
на пътищата са посочени в чл. 10, ал. 2 от наредбата, в т.ч. обезопасяване на пътищата
срещу хлъзгане /т. 4/.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че ответникът е
5
натоварен по силата на закона и подзаконовите нормативни актове да управлява с грижата
на добър стопанин общинските пътища и повърхността в техния обхват, включително
процесният тротоар, на който е настъпило увреждането на ищеца.
По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, следва
да се посочи, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези
увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /виж задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума
на ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял
увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични
и друг външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром,
отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации,
възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във
всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени
неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите
показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и
възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се
допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида и тежестта увреждането,
възрастта на пострадалия, който към момента на увреждането е бил на 72 години;
обстоятелствата, при които е настъпило увреждането; интензивността на търпените болки и
страдания от ищеца /физически и психически/, както и тяхната продължителност, в т.ч.
продължителността на възстановителния период от около 2 месеца – като следва да бъде
съобразено и това, че самото раздвижване на ставата може да наложи и по-дълъг период от
време, претърпяната оперативна интервенция и рехабилитация, както и възможните
остатъчни явления – болка при натоварване на крака и промяна на времето; търпените
неудобства в ежедневието и бита /нужда от помощ при обслужване/, емоционален
дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване, тревожност и страх
от ходене по улиците, а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето, личното
и общественото благополучие на ищеца, възстановеното му състояние; съществуващите в
страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите,
стандарт на живот, средно статистически размер на доходите /през 2019 год. годишният
общ доход средно на лице от домакинство е 6 592 лв., а средногодишният разход – 6 214 лв.,
6
съобразно данни на Националния статистически институт/, както и създаденият от
съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има
самостоятелно значение /субективната преценка за справедливо определени суми за
подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за коректив
формираната обща оценка за пропорционалност, защото справедливостта е елемент от
правната реалност/, въззивният съд намира, че определянето на обезщетение за търпените
неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. би било справедливо, както законосъобразно е
приел и СРС, за да уважи релевираната претенция, ведно със законната лихва, считано от
датата на увреждането до окончателното й изплащане – чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Определянето на
по-малък размер на обезщетението от посочения не би съответствал на изискванията на
справедливостта.
На следващо място СГС приема, че сумите за специализирана храна, болногледач,
лекарства, медицински консумативи, лечение, рехабилитация и пр. намаляват
имуществената сфера на увредения. Те представляват пряка и непосредствена последица от
причиненото увреждане. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 7
на Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на ВС, когато се търси обезщетение за
имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр.,
следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за
действителното им извършване, както и за техния размер. Т.е. на репарация подлежат
действително вложените средства – с тях имуществената сфера на пострадалия е реално
намаляла. Размерът им се установява с доказателства за действително разходваните от
увредения суми, а ако такива доказателства няма – чрез експертиза за стойността на стоките,
услугите и лечението към датата на извършване на съответния разход. – виж Решение № 307
от 01.08.2014 год. на ВКС по гр. дело № 773/2012 год., IV г. о., ГК.
В частност по делото е установено въз основа на събраните писмени доказателства –
епикриза, фискални бонове и данъчна фактура, както и от заключението на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза, че с оглед лечението на фрактурата на външния глезен
на десния крак на ищеца е било необходимо поставянето на остеосинтезни материали, чиято
стойност възлиза на 1 980 лв., които не се заплащат от здравната каса, а от пациента, както и
закупуването на медикаменти на стойност 219.96 лв. В този смисъл обоснован се явява
изводът на първоинстанционния съд, че горепосочените имуществени вреди в общ размер
на 2 199.96 лв. са действително настъпили в резултат на увреждането – чл. 51, ал. 1 ЗЗД,
поради което и релевираната претенция се явява изцяло основателна.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
Тъй като по делото липсват данни ответникът по жалбата /ищецът/ да е направил реално
7
разноски във въззивното производство, то СГС намира, че няма основание за ангажиране на
отговорността на жалбоподателя по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.11.2020 год., постановено по гр.дело №53717/2019
год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8