РЕШЕНИЕ
№ 1561
гр. София, 29.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20231110111086 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава Осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Образувано по искова молба, подадена от [*******], с която срещу С. M. К.,
ЕГН ********** по реда на чл.415, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени искове с правно
основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуване на вземане в размер на сумата 2816,39 лева,
представляваща главница по договор за отпускане на револвиращ потребителски
кредит, издаване и ползване на кредитна карта № [*******]-[*******] г., сключен с
[*******] С.А., ведно със законна лихва за периода от 07.09.2022 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 139,65 лева – лихва за забава върху усвоената главница за
периода 10.12.2021 г. – 06.09.2022 г., които вземания са били прехвърлени на ищеца с
договор за цесия и за които по ч.гр.д. № 48717/2022 г. по описа на СРС, 41 с-в е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че ответникът е страна по договор за отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № [*******]-[*******]
г., сключен с [*******] С.А, като по силата на същия кредиторът е предоставил на
длъжника кредитна карта с кредитен лимит от 1000 лева, който впоследствие е бил
увеличен на сумата 3000 лева и който ответникът е усвоил в периода 11.03.2020 г. –
09.12.2021 г. Поддържа, че за ползването на картата кредитополучателят дължи такси и
1
разноски съобразно предвиденото в тарифата на кредитора, поместена в договора.
Начислено е било и обезщетение за забава в размер на законната лихва поради
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора. С договор за цесия
от 19.08.2019 г. и Приложение № 1 към него от 10.12.2021 г. вземанията са били
прехвърлени на ищеца, като до ответника са били изпратени уведомителни писма за
прехвърлянето на постоянния му адрес. Поддържа, че ответникът следва да се счита
уведомен за прехвърлянията на вземанията с връчване на препис от исковата молба
съгласно съдебна практика, на която се позовава. Заявява искане за уважаване на
предявените претенции и за присъждане на разноски.
Ответникът оспорва исковете с отговор, постъпил в срока по чл. 131 ГПК.
Оспорва по делото да е установено, че по силата на договор за цесия вземанията са
били прехвърлени на ищеца. Възразява срещу допускането на Приложение № 1 като
доказателство, доколкото същото съдържало заличавания. Освен това цесията не му е
била надлежно съобщена. Представя разписки за извършени плащания, които твърди
да не са били взети предвид при предявяването на исковете. Счита, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредитна карта. Моли за
отхвърляне на исковете. Представя две разписки за заплатени в полза на ищеца суми,
както и адресирано до него писмо от [*******] С.А.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото като доказателство е приет сключеният между ответника и [*******]
С.А., чрез клона на търговеца в РБ, договор за отпускане на револвиращ потребителски
кредит, издаване и използване на кредитна карта [*******]-[*******] г., по силата на
който на кредитополучателя е отпуснат револвиращ кредит под формата на кредитен
лимит от 1000 лева при годишен лихвен процент 35 % и годишен процент на разходите
44,90 %. Не се оспорва от страна на ответника, че е страна по този договор и че е
получил от кредитора кредитната карта. Не е формиран спор и по обстоятелството, че
ответникът е кандидатсвал, респ. кредитът му е отпуснат във връзка с покупка на стока
на изплащане на 11.03.2020 г. на стойност 399 лева. В тази връзка по делото е
представен и е приет документ, неименуван Кредит [*******]-[*******], усвояване
[*******], в който е посочен размер на кредита 416.96 лева, платим на 4 погасителни
вноски всяка в размер на 108,40 лева при гидишен лихвен процент 14,95 % и годишен
процент на разходите 16,03 %.
Установено е на следващо място, че на 19.08.2019 г. между [*******] и
[*******] С.А., чрез клона в РБ, е сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземания, като страните по същия са постигнали съгласие за прехвърляне на вземания
от цедента, в полза на ищеца като цесионер. По делото е представено извлечение от
2
приложение № 1/10.12.2021 г., посочено като неразделна част към договора, в което
следва да са индивидуализирани вземанията, предмет на договора за цесия. Съгласно
същото са прехвърлени вземанията към ответника по договор за кредит от 11.03.2020
г., по който е била отпусната главница в размер на 1000 лева, остатъкът от главницата
към датата на подписване на приложението е била в размер на 3003,74 лева, остатъкът
от договорната лихва е бил в размер на 514,98 лева, остатъкът от просрочената лихва е
бил в размер на 0,84 лева, а датата на първата пропусната вноска (изпадането на
ответника в забава) е 01.07.2021 г.
Представено е пълномощно, съгласно което цедентът е упълномощил цесионера
да уведомя длъжниците за сключения договор, с който вземанията се прехвърлят.
Прието е и изпратено до ответника уведомително писмо за прехвърлянето на
вземанията по договора за потребителски кредит от 10.12.2021 г., което е било върнато
на подателя на 11.01.2022 г. като непотърсено.
Като доказателство по делото са приети разписки за извършени плащания, видно
от които на 07.02.2022 г. ответникът е заплатил полза на ищеца сума в размер на 250
лева за погасяване на задължение по кредит № 1222639, а на 12.01.2022 г. е заплатил
сума в размер на 500 лева за погасяване на задължение по кредитен № 1222639. Не се
оспорва от страна на ищеца, че тези плащания са отнесени са погасяване на
задълженията на ответника по процесния договор за кредит.
От страна на кредитодателя е представена справка, изх. № 4468/07.09.2023 г., с
която кредиторът е удостоверил, че кредитният лимит по договора за кредит е бил
увеличаван през времето на ползване на кредитната карта от страна на ответника два
пъти – през м. 09.2020 г. е бил увеличен на сумата 2000 лева, а през м.03.2021 г. е бил
увеличен на сумата 3000 лева. Кредитният лимит се сочи да е бил усвоен от ответника
чрез извършване на разплащания с кредитната карта, както и на превод на парични
суми по собствена сметка.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, е прието
заключението по съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице П. Д. въз
основа на материалите по делото и извършена проверка при кредитора. Същото, като
обективно и компетентно изготвено, отговарящо в пълнота на стоящите пред
изследването задачи, съдът кредитира и ползва при изграждането на изводите си
относно правнорелевантните за спора факти. От съдържанието му се установява
следното:
Съгласно договора за револвиращ потребителски кредит на физическо лице на
ответника е предоставена сумата в размер на 1000 лева под формата на кредитен лимит
при годишен лихвен процент – 35 %, както и такси съгласно тарифата на кредитора.
Вещото лице е установило увеличаване на кредитния лимит до сумата от 3000 лева
през м.02.2021 г. За изследвания период са установени извършени усвоявания на суми
3
в общ размер на 3751,96 лева, както следва: покупки на изплащане в размер на 416,96
лева, плащания на POS устройства 85 лева, теглене на пари на банкомат 2550 лева,
превод на пари по сметка – 700 лева. По кредита са били начислени задължения, както
следва: такси в размер на 91,64 лева, справка за баланс по сметка 1,20 лева, лихва в
размер на 1,49 лева, договорна лихва в размер на 1049,18 лева, застрахователна премия
220,90 лева, месечни такси по сметката 68 лева. От страна на ответника са били
извършени погасявания на суми в размер на 1665,65 лева. Към датата на цедиране на
вземанията по кредита към ищеца непогасени са били суми, както следва: главница в
размер на 3000 лева, договорна лихва в размер на 514,98 лева, месечна такса 3,74 лева
и лихва за забава за периода 10.12.2021 г. – 07.02.2022 г. в размер на 47,67 лева. След
сключването на договора за цесия при ищеца са отразени двете плащания, извършени
от ответника в общ размер на сумата 750 лева, като непогасени е останала главница в
размер на 2816,39 лева. Лихвата за забава за периода от 07.02.2022 г. до 06.09.2022 г.
вещото лице е посочило, че възлиза на сумата 165,07 лева.
Заключението си вещото лице е пояснило по реда на чл. 200 ГПК в проведеното
на 22.11.2023 г. съдебно заседание, като от отговорите на уточняващите въпроси, съдът
приема, че начислената възнаградителна лихва в размер на сумата 514,98 лева е за
целия процесен период, като същата ищецът е погасил с извършените от ответника към
цесионера плащания, с оглед което и това вземане не е предмет на спора.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
С оглед твърденията на страните, релевирани в производството, съдът приема,
че е сезиран с предявени по реда на чл. 415, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК установителни
искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. чл. 9 ЗПК и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. По предявения главен иск в тежест на ищеца е да докаже, че по силата на
договор за револвиращ потребителски кредит в тежест на ответника е възникнало
задължение за връщане на предоставената му сума в размер на процесната; че е
настъпил падежът на задължението за връщане на сумата съгласно уговореното с
договора за кредит, както и че вземането по договора за кредит му е било валидно
прехвърлено с договор за цесия, В тежест на ищеца е да установи изпадането на
ответника в забава.
При доказване на тези факти в тежест на ответника е да докаже погасяване на
дълга на падежа.
С доклада по делото основание чл. 7, ал. 3 ГПК и с оглед разрешенията, дадени
с Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. №1/2020 г. съдът е обявил на
страните, че в настоящото производство следи служебно за нищожност на договорите,
от които се твърди да произтичат процесните вземания поради противоречие на
същите с императивни норми на закона, поради заобикаляне на закона, поради
4
противоречие с добрите нрави, както и за наличието на неравноправни клаузи,
доколкото договорът е сключен с потребител, като им е предоставил възможност да
заявят становища в тази насока.
Установява се от материалите по делото, а и това не се оспорва от ответника, че
между цедента и С. К. е бил сключен договор за потребителски кредит, предоставен
под формата на кредитен лимит, по силата на който кредитодателят е отпуснал на
ответника кредит в размер на сумата от 1000 лв. Не се установява между страните да са
били подписвани анекси, в които да е закрепено писменото им съгласие по отношение
на промяната на кредитния лимит, който след сключване на договора се твърди да е
предоставен на кредитополучателя до сумата от 3000 лева.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1
от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК
изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в посочените
разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за
недействителност на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Ал. 2
предвижда, че кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да
е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски
кредит, а съгласно ал. 3 ал. 1 се прилага за всички изменения и допълнения към
сключения договор, които се подписват от двете страни по договора, с изключение на
случаите, когато договорът изрично предвижда възможност за промяна на лихвения
процент едностранно от страна на кредитора. Следователно и е установена с
императивно правни норми форма за действителност на договора за потребителски
кредит, която се отнася за всички изменения и допълнения на кредитното
правоотношение.
В случая ищецът не е установил изискването за писмена форма по отношение на
увеличението на кредитния лимит да е спазено. Твърди се ответникът да е бил
уведомен за това с месечните извлечения, но това се явява без правно значение, с оглед
недвусмисления характер на правната норма на закона. Следователно и нарушено е
изискването на чл. 10, ал. 3, вр. ал. 1 ЗПК.
Отделно от изложеното, по делото е установено, че в процесния договор са
посочени абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ и на годишния
процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
5
ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 44, 90%. В тази връзка следва да се отбележи, че
съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, т. е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани
с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит
липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е годишен лихвен процент
по заема, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР
по договора. Същевременно от документа, озаглавен Усвояване [*******], както и от
представения по делото касов бон, се установява, че ответникът е усвоил (част) от
кредита чрез покупката на стока (телевизор). Видно обаче от документа за усвояване
на кредита за отпуснатите суми за закупуването на телевизора и за застраховката
"Закрила на плащанията Плюс" е предвидено начисляване на възнаградителна лихва от
14,95 %, а годишният процент на разходите е посочен като 16,03%. По делото не е
установено как тази годишна лихва върху така отпуснатите суми се съотнася към
уговорения лихвен процент по договора за кредит в размер от 35%, нито към ГПР по
договора за кредит в размер от 44, 90%. Последното по мнение на настоящия състав на
съда създава неяснота за потребителя по отношение на реално приложимите ГЛП и
ГПР към кредитното правоотношение.
Годишният процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни, и на практика така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Действително двете величини са с различни математически измерения, но винаги
възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В случая
възнаградителната лихва е веднъж посочена като 35% в договора за кредит и веднъж
като 14,95 % в документа за усвояване на кредита, като за потребителя не става ясно
как едната величина се отнася към другата. Следователно неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва
ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Предвид изложеното договорът за кредит, сключен между страните се явява
недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
6
Съгласно трайната вече практиката на ВКС, а именно решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г. о., както и решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, І т. о., договорът за потребителски кредит
е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата.
В случая ответникът дължи чистата стойност на отпуснатия кредит. Въз основа
на приобщените писмени доказателства и заключението на вещото лице по ССчЕ и не
на последно място извършените от страна на ответника погасявания чрез плащания на
ищеца, съдът приема, че ответникът е усвоил чрез издадената му кредитна карта
сумата 3751,96 лева. Установено е също, че сумата, заплатена на цедента и на
цесионера във връзка с това правоотношение е в общ размер на 2415,65 лева. Ето защо
и искът за главница следва да се уважи за разликата, а именно за сумата 1336,31 лева, а
в останалата част претенциите на ищеца следва да бъдат отхвърлени, доколкото
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, именно получената
сума.
По отношение на материалната легитимация на ищеца и възраженията на
ответника в тази насока следва да се посочи, че е установено от приетите по делото
писмени доказателства прехвърлянето на вземането на [*******] С.А. в полза на
ищеца. Възраженията на ответника относно заличаванията на данни в приложение № 1
към договора за цесия са неоснователни. От съдържанието на документа във вида, в
който е представен по делото, се установяват относимите за спора правнорелевантни
факти, касаещи правната сфера на ответника. От друга страна, ответникът сам
представя доказателства за извършени към ищеца плащания във връзка с договора за
кредит, с оглед което и съдът приема, че фактът на прехвърляне на вземането и
обстоятелството, че именно ищецът е кредитор, са му били известни. Ето защо и от
доказателствената съвкупност материалната легитимация на ищеца по
7
правоотношението е доказана, като именно той се явява кредитор на вземането по чл.
23 ЗПК във връзка с договора за кредит, подписан между [*******] С.А. и ответника.
Съгласно чл. 99, ал. 3 ГПК предишният кредитор е длъжен да съобщи на
длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него
документи, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Задължението не е
за лично незаместимо действие, с оглед което на общо основание страната може да
упълномощи друго лице, което от нейно име и за нейна сметка да изпълни
задължението, като уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, предмет на
договора за цесия /в този см. Определение № 213 от 16.03.2016 г. на ВКС по т. д. №
1745/2015 г., II т. о., ТК/.
В конкретния случай от представеното по делото пълномощно е видно, че
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците по прехвърлените
вземания за извършената цесия. Съдът приема, че настъпилото прехвърляне е
надлежно съобщено на ответника, доколкото към исковата молба е приложено
уведомление за цесията от цедента, чрез цесионера като негов пълномощник. Това
уведомление е редовно връчено на ответника като приложение към исковата молба.
Такова разрешение е възприето напр. с Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК, а именно, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4
ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо и съдът
приема, че ищецът се явява легитимирана страна по материалното правоотношение и
титуляр на остатъка от вземането, дължимо на основание чл. 23 ЗПК.
В обобщение на изложеното, съдът приема, че ищецът е установил в
производството дължимостта на сума в размер на 1336,31 лева, представляваща
остатък от дължима сума, получена от ответника във връзка с недействителния
договор за потребителски кредит. За разликата до пълния предявен размер от 2816,39
лева искът за главница, като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Искът за
мораторна лихва за сумата 139,65 лева също следва да бъде отхвърлен, доколкото
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита.
Относно разноските:
При този изход от спора право на разноски възниква и за двете страни.
Ответникът не установява да е извършил такива, поради което разноски се
следват само на ищеца, съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени
8
разноски за настоящото производство в размер на сумата от 230,15 лева от общо
реализирани 509,12 лева, от които за държавна такса – 59,12 лева, за вещо лице 350
лева и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лева.
Съгласно т.12 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство. Съобразно изхода от спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на страната се следва сумата от 49,33 лева /от общо
реализирани разноски в размер на сумата от 109,12 лева за заплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение/.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени по реда на чл. 415, вр.
чл. 422, ал. 1 ГПК от [*******], ЕИК [*******], със седалище и адрес на управление:
[*******], че С. M. К., ЕГН **********, с адрес: [*******], ДЪЛЖИ на [*******],
ЕИК [*******] на основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, сумата 1336,31 лева, ведно със
законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /07.09.2022 г./ до окончателното плащане, представляваща
остатък от чистата стойност на сумата, получена във връзка с договор за револвиращ
потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта [*******]-[*******] г.,
сключен между "[*******] С.А“ чрез клона в Република България и С. M. К., което
вземане е било прехвърлено на [*******] с договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.08.2019 г. и Приложение № 1от 10.12.2021 г. към него и за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№
48717/2022 г. по описа на СРС, 41 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 99, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата до пълния предявен
размер от 12816,39 лева, претендирани като главница по договора за потребителски
кредит и изцяло за сумата 139,65 лева, претендирана като мораторна лихва върху
главницата за периода 10.12.2021 г. – 06.09.2022 г.
ОСЪЖДА С. M. К., ЕГН **********, с адрес: [*******], да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на [*******], ЕИК [*******], със седалище и адрес на
управление: [[*******], сумата 230,15 лева, представляваща разноски за исковото
производство, както и сумата 49,33 лева, представляваща разноски за заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис
на страните пред Софийски градски съд.
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10