РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 18.07.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски
съд, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
МЛ. С. ГЮЛСЕВЕР САЛИ
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Г. Сали в. гр. дело № 348
по описа на Софийския градски съд за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение от 14.10.2020 г.,
постановено по гр. дело №73449/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 119
състав е отхвърлен предявеният от ищеца С.М. срещу Столична дирекция „П.Б. И З.
НА Н.“ осъдителен иск по чл. 242, ал.1, вр. чл. 150 и чл. 150 от Кодекса на
труда за заплащане на сумата от 1663 лева, представляваща трудово
възнаграждение за положен извънрден труд в периода от 17.12.2016 г. до
17.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 17.12.2019 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата
от 250 лв., представляваща обезщетение за забава на главницата за периода от
настъпване на всеки падеж до 16.12.2019 г.
Срещу решението е постъпила
въззивна жалба от ищеца С.М., с която обжалва същото като неправилно и
необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В
жалбата се поддържа, че в случая са налице предпоставките на чл. 46 от ЗНА за
попълване на празнота в Закона за МВР и субсидиарно прилагане на уредбата по
Кодекса на труда и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане.
Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение постановяване на друго, с което исковете да
бъдат уважени.
В срока по чл. 263 ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Столична дирекция „П.Б. И
З. НА Н.“.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в
рамките на релевираните в жалбата доводи.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното решение е извършен пълен и
пълноценен анализ на спора от фактическа
страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни препраща към
мотивите на СРС.
Единственият спорен въпрос между страните в настоящото
производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния труд,
положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на
труда и на НСОРЗ по аналогия а основание чл. 46 ЗНА. По този въпрос бе
образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК на ВКС с решението,
по което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд
от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите
на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да
се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните
работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не
съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в
МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл. 187,
ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на
работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“
означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която
работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта –
в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа.
Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че
разпоредбите на ЗМВР установяват по – голяма продължителност на работното време
на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и
служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите
на ЗМВР по – голяма продължителност на работното време на нощния труд за
служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в
чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не
са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна
власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Приема се още,
че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид
разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на
гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен
труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми
- допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР,
по- голяма основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при
прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен
режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на
задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни условия за
придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на
І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.
По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на
Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно решение
от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои
аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че
не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор
като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях нормална
продължителност на труда през деня. Също така беше прието, че членове 20 и 31
от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в
смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална
продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор
да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна на тази цел.
Предвид така изложеното предявените от ищеца осъдителни
искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Претенцията на ищеца за
мораторна лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на
иска по чл. 86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на главното
задължение и изпадането в забава от страна на ответника, което в случая не е
сторено.
Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено на
основание чл. 272 ГПК.
По разноските:
Настоящият въззивен състав намира, че разноски на въззиваемата
страна не следва да се присъждат, тъй като съдът се произнася по разноските
само ако е направено такова изрично искане от страната. В случая въззиваемата
страна не е упражнила правото си по чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което разноски не
следва да й се присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.10.2020 г., постановено по гр.
дело №73449/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 119 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал.3, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: