Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                    град София, 30.07.2020 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година в състав:                                 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6284 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    С решение №46030 от 20.02.2019г., постановено по гр.дело №36782/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 127-ми състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Ж.П. искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2202.26 лв., представляваща сбор от стойност на доставена топлинна енергия (2166.38 лв.) и цена на услугата „дялово разпределение“ (35.88 лв.), през периода от 01.04.2013г. до 30.04.2015г. в имот с абонатен №427691, представляващ апартамент №10, находящ се в град София, ж.к.“*********; ведно със законната лихва върху главницата от 29.03.2016г. (дата на постъпване на заявлението по чл.410 ГПК в съда) до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 282.19 лв., представляваща общ размер на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците за топлинна енергия (276.36 лв.) и дялово разпределение (5.83 лв.), начислено за периода от 31.05.2013г. до 12.03.2016г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.04.2016г. по ч.гр.д.№17267/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 127-ми състав. С решението е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на К.Ж.П. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1100 лв., разноски в заповедното производство и сумата от 1500 лв., разноски в исковото производство.

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1, т.42 от ДР на ЗУТ, предвид на това, че потребител на топлинна енергия е лице, което ползва топлоснабден имот по силата на облигационно право на ползване, като в случая по делото от представена настанителна заповед на Кмета на СО район „Люлин“ се установява, че процесният имот е отдаден под наем на ответницата. Този извод следва и от обстоятелството, че ответницата като наемател дължи на основание чл.232 от ЗЗД заплащане на консумативните разноски. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Въззиваемата страна - К.Ж.П. депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, като излага подробни доводи за неоснователност на заявените искови претенции. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени във въззивното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.Ж.П. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№17267/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 127-ми състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 29.03.2016г. и е постановена на 01.04.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.Ж.П. да заплати посочените в заповедта суми. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - К.Ж.П. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Ж.П. при условията на обективно съединяване искове с правно основание с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основният спорен въпрос в първоинстанционното производство, пренесен и във въззивното производство с оглед релевираните конкретни оплаквания във въззивната жалба, е свързан със съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, респ. дали ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди. Настоящият състав счита, че този правопораждащ спорните права факт не е бил установен от ищеца, чиято е била доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Съобразно действащата през исковия период нормативна уредба -  чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ (редакция след 17.07.2012г.) – всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия, като „битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. На следващо място съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В конкретната хипотеза не се спори между страните, че ответницата през процесния период не се легитимира като собственик, респективно ползвател на процесния топлоснабден имот, а същата се явява трето ползващо лице, в който случай в доказателствена тежест на ищеца е да установи изрично направено изявление от нея към топлопреносното предприятие за възникване на облигационното правоотношение по договор за продажба при общи условия (най – често с искане за откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. По делото приложеното писмено заявление от ответницата до ищеца за откриване на партида е изключено от доказателствата по делото, поради неизпълнение на указанията на съда от страна на ищеца – изрично да посочи дали ще се ползва от документа, чиято истинност е оспорена по реда на чл.193 ГПК. Следователно по делото е останал недоказан факта, че през исковия период ответницата като трето лице, ползващо процесния имот, е сключила договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. При това положение се налага единственият правилен извод, че ответницата няма качеството на потребител на топлинна енергия за имота /или клиент на топлинна енергия/ и между страните не е съществувало твърдяното облигационно правоотношение, съответно не се явява материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск. В този смисъл ищецът не се легитимира като кредитор на претендираната главница. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод, на основание на който е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявеният главен и акцесорен иск за установяване на дължимост по отношение на ответницата на парични задължения, произтичащи от договор за доставка на топлинна енергия за исковия период от време досежно процесния топлоснабден имот. С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител в депозирана молба от 07.07.2020г. възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия съдът счита за основателно. В случая претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1100.00 лв. е завишено и не съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция, относима към датата на постановяване на съдебния акт/. Съдът отчитайки материалния интерес на предявените искове, предмет на обжалване, вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално представителство, както и ниската фактическа и правна сложност на спора, намира, че размерът на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат редуцирани до сумата от 300.00 лв., която съответства на размера, предвиден в чл.9, ал.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която сума следва да бъде присъдена на въззиваемия. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК  въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 300.00 лв., представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                  Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №46030 от 20.02.2019г., постановено по гр.дело №36782/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 127-ми състав.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на К.Ж.П., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ : 1./            

 

 

                                                                    2./