Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.05.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 5969 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 48220 от 21.02.2020 г., постановено по
гр. дело № 15561/2020 г., Софийският районен съд, III ГО, 85-ти състав, е
отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Т.Н.В.
установителни искове с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 98а ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумите
от 300,33 лева, представляваща цена на доставена електрическа енергия за
абонатен № 300043438179, за периода от 18.12.2017 г. до 18.04.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 05.09.2018
г. до окончателното изплащане на главницата, както и на основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД сумата от 12,61 лева, представляваща лихва за забава върху
задължението за доставена електрическа енергия за периода от 20.02.2018 г. до 30.08.2018
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 19.09.2018
г. по ч.гр. дело № 58983/2018 г. на СРС, ГО, 85 състав.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от „Ч.Е.Б.“ АД чрез адв. П.И., в която прави оплакване, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първата съдебна инстанция
не е преценила правилно събраните по делото доказателства – фактури и справки,
от които се установява, че ответникът има качеството на потребител. Счита, че
представена справка от ИКАР представлява надлежно доказателство, установяващо запазено
от ответника право на ползване върху процесния недвижим имот, поради което
последният има качеството на клиент на електрическа енергия. Сочи, че между
страните е налице облигационна връзка по договор за продажба на електрическа
енергия, като липсвали представени по делото доказателства ответникът да е
поискал прехвърляне на партидата или прекратяване на сключения между страните
договор, съответно ищецът нямало как да претендира исковите суми от лице
различно от ответника. С оглед
изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира разноски. Представя списък
по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв
е постъпил от въззиваемата страна Т.Н.В. чрез назначения му особен
представител адв. Л.К., в който оспорва въззивната жалба като излага подробни
доводи в подкрепа на правилността на първоинстанционното решение. Прави искане
въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението да бъде потвърдено.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Ищецът в първоинстанционното
производство „Ч.Е.Б.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 05.09.2018 г. г. срещу Т.Н.В., по което е образувано ч. гр. дело №
58983/2018 г. на СРС, ГО, 40 състав, по което на 19.09.2018 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет
описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда
периоди и възникнали на описаните основания.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в
заповедното производство е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение
на вземанията по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички
вземания,
за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по посоченото дело.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 98а ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване е да установи, че ответникът е потребител на електрическа енергия, че
такава е реално доставена за исковия период, размера на търсената главница,
както и изпадането на длъжника в забава и
размера на обезщетението за забава.
С проекта си за доклад на делото първоинстанционният
съд е посочил правната квалификация на предявените искове, като правилно е
очертал кръга на правнорелевантните факти, подлежащи на доказване, разпределил
е доказателствена тежест за същите, указал е за кои обстоятелства страните не
сочат доказателства.
Във връзка с направеното с отговора на исковата молба
от ответника оспорване на качеството на потребител на услугите, предоставяни от
ищеца, с проекта за доклад по делото по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК
първоинстанционният съд е указал на ищеца, че не сочи доказателства, че през
исковия период се е намирал в облигационно правоотношение с ответника и че
последният има качеството на потребител на електрическа енергия.
Правоотношението по
доставка на електрическа енергия на краен клиент намира правната си уредба
в Закона за енергетиката, който регламентира правоотношението за продажба
на електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при
държавно регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и
публично известни общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а. /нов
- ДВ, бр. 74 от 2006 г., в сила от 01.07.2007 г./ крайният снабдител продава
електрическа енергия при публично известни общи условия, предложени от крайния
снабдител и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези
общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично
писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/.
По силата на законовата
уредба, продавач на доставената електрическа енергия е крайният снабдител
/субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач – крайният
клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията на ЗЕ /ДВ, бр.
54/2012 г. /, в сила от 17.07.2012 г., битов клиент по смисъла на § 1, т.
2 а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени
нужди, а съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от 17.07.2012 г.,
изм. ДВ, бр. 35/2015 г., потребител на енергийни услуги е: а/ краен клиент,
който купува енергия и/или б/. ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа
за снабдяването му с енергия.
Съгласно § 27г от ДР
на ЗЕ краен клиент е клиент, който купува електрическа енергия или
природен газ за собствено ползване, а в чл. 92, т. 4 от ЗЕ понятието
краен клиент е уредено като страна по сделка с електрическа енергия. С оглед на
това, за да е налице качеството потребител на енергийни услуги, следва да е
налице договор за продажба на електрическа енергия на енергийни услуги, следва
да е налице договор за продажба на електрическа енергия. Легалната дефиниция на
понятието „битов клиент“ е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на
ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.); на ЗЕ и се отнася и за правоотношението по
договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на
длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото
вещно право на ползване върху електроснабдения имот, доколкото
доставяната енергия е за „собствени битови нужди“ и друго не е уговорено с
крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и
при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да
е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието
на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и
същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия
имот /в този смисъл решение № 205 от 28.02.2019 г. по гр. д. № 439/2018 г. по
описа на ВКС, III ГО/.
Според чл. 4, ал. 3 от
ОУ, правата и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови
нужди може да упражнява и друго лице при условие, че собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на имота е предоставил изрично писмено
съгласие, дадено пред продавача или пред нотариус с нотариална заверка на
подписа, това лице да бъде потребител на електрическа енергия за определен
срок, като в този случай собственикът, респективно лицето с учредено
вещно право на ползване по отношение на електроснабдения имот, носи
солидарна отговорност пред продавача за консумираната в имота електроенергия.
В конкретния случай, за обосноваване качеството на ответника на потребител
на услугите, предоставяни от ищеца, последният не е
представил никакви доказателства, освен издадените едностранно от него фактури,
които не са подписани от страна на ответника. В кориците на делото, което е
хронологически номерирано, липсва и справката от ИКАР за имота, на която
въззивникът-ищец се позовава, като такава не е описана и като приложение на
исковата молба и не се установява да е представяна и приемана по делото. Поради
това настоящият състав на въззивния съд счита, че фактът, че ответникът е
титуляр на право на собственост или на ограничено вещно право на ползване върху
имота, за който се претендира заплащане на електрическа енергия, не е доказан
по начин покриващ стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК – при условията на пълно и
главно доказване.
Ето защо, както правилно е приел и
първоинстанционният съд в обжалваното решение, предявеният иск е неоснователен
и като такъв правилно е бил отхвърлен.
При липса на валидно възникнало главно задължение,
неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за процесния период.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба същата е неоснователна, а при съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
Въззиваемата страна не е направила разноски в
производство, поради което такива не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 48220 от 21.02.2020 г., постановено по гр.
дело № 15561/2020 г. на Софийския районен съд, III ГО, 85-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.