РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 07.05.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на девети февруари през две хиляди и двадесет и първа година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Алина Тодорова,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 10106 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 142235 от 07.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 58576 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 168-ми състав, първоинстанционният
съд е осъдил ответника „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.” АД
да заплати на „З. „А.Б.”” АД на основание чл. 411, ал. 1 от КЗ сумата в размер
на 3714,53 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно
обезщетение по щета № 0300/18/727/508461 с включени ликвидационни разходи, ведно
със законната лихва от предявяване на иска – 11.10.2019 г. до окончателно
изплащане на вземането, на основание чл. 86 от ЗЗД - сумата в размер на 191,92
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 05.04.2019 г. до
07.10.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата в размер на
1136,32 лева, представляваща разноски по делото, като е отхвърлил иска по чл.
411, ал. 1 от КЗ за разликата до пълния претендиран размер от 3814,32 лева и по
чл. 86 от ЗЗД – за разликата до пълния претендиран размер от 197,07 лева. С
решението ищецът е бил осъден да заплати на ответното дружество на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 12,56 лева, представляваща разноски по
делото.
Срещу решението на СРС в осъдителната
част е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
- „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.” АД, в която се прави
искане за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковата
претенция, а при условията на евентуалност – за намаляване на присъденото
обезщетение поради съпричиняване или за връщане на делото на първоинстанционния
съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. В жалбата се
правят оплаквания, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира с
приноса за настъпване на процесното ПТП на водача, застрахован при ищеца.
Твърди се, че вината за същото е именно на този водач, тъй като същият не се е
опитал да спре и да предотврати инцидента. Възразява се, че СРС е допуснал нарушения
на процесуалния закон, като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, а едностранчиво и в полза на ищеца,
игнорирайки част от установените обстоятелства, като част от доказателствените
искания на въззивника не са били допуснати, въпреки относимостта им към спорния
предмет.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство - „З. „А.Б.”” АД, в който се поддържа, че жалбата е неоснователна,
като се излагат съображения по същество.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира следното:
Въззивната жалбата е допустима -
подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
След извършената служебна проверка на
първоинстанционното решение въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и е
допустимо в обжалваната част, което обуславя настоящата инстанция да се
произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК и
постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето по правилността на
обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в
жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на разглеждане в първоинстанционното
производство са били кумулативно обективно съединениете искове с правна
квалификация чл. 411 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 3814,32 лева, представляваща регресно
вземане за платено застрахователно обезщетение по щета № 0300/18/727/508461 с
включени ликвидационни разходи, ведно със законната лихва от предявяване на
иска (11.10.2019 г.) до окончателно изплащане на вземането, и за сумата в
размер на 197,07 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
05.04.2019 г. до 07.10.2019 г.
По делото са обявени за безспорни между
страните следните обстоятелства: наличие на застраховка „Гражданска
отговорност” към датата на процесното ПТП, сключена между ответното дружество и
водача на МПС с марка „Опел“, модел „Астра” с рег. № ******, наличие на
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Каско” между ищеца и
собственика на МПС с марка „Рено“, модел „Клио” с рег. № ******, заплащането от
ищеца на сумата в размер на 3799,32 лева по щета № 0300/18/727/508461.
От събраните по делото писмени и гласни
доказателства се установява, че на 07.10.2018 г. около 19.10 часа на паркинга в
гр. София, ж.к. „Дружба” пред бл. 517, вх. А е настъпило ПТП между водача на
автомобил с марка „Опел“, модел „Астра” с рег. № ******и водача на автомобил с
марка „Рено“, модел „Клио” с рег. № ******. При маневра „ляв завой“ за излизане
от паркинга водачът на автомобил с марка „Опел“, модел „Астра” с рег. № ******не
е пропуснал движещия се по улицата в междублоковото пространство автомобил с марка
„Рено“, модел „Клио” с рег. № ****** и е реализирал ПТП със същия. Вследствие
на инцидента е била образувана щета № 0300/18/727/508461 при ищеца-застраховател
на водача на автомобил с марка „Рено“, модел „Клио” с рег. № ******. Ответното
застрахователно дружество е било поканено с покана за доброволно изпълнение на
регресни претенции, получена на 05.03.2019 г., да заплати процесната претенция,
но до завеждане на иска не е било извършено плащане.
Първоинстанционният съд е назначил
автотехническа експертиза, заключението от която въззивната инстанция също
кредитира като компетентно изготвено от специалист в съответната област след
обстоятелствено запознаване с наличните материали по делото. От изводите на
вещото лице се установява, че уврежданията по автомобил с марка „Рено“, модел
„Клио” с рег. № ****** са настъпили от процесното ПТП. От събраните гласни
доказателства и представения двустранен констативен протокол се установява, че
двамата водачи са имали ограничена видимост непосредствено преди удара поради
паркиран трети автомобил, което се потвърждава и от вещото лице. В експертните
изводи е посочено, че водачът на увредения автомобил е имал възможност да
възприеме другия автомобил, но от момента на потегляне последният е изминал
разстояние от 3,46 метра. Видимостта на водача на автомобил с марка „Рено“,
модел „Клио” с рег. № ****** е била около 15 метра, но е зависела от
разположението на третия автомобил, което остава неустановено по делото. Съприкосновението
на автомобила с марка „Опел“, модел „Астра” с рег. № ******с увредения автомобил
е станало в задната дясна част на увреденото МПС. Вещото лице е посочило, че
необходимата стойност за възстановяване на увредения автомобил, изчислена на
база средни пазарни цени към датата на ПТП-то, е 3699,53 лева, а изчислена
съгласно Методиката по Наредба № 24 от 2006 г. – 2428,42 лева.
Предвид изложено, СРС правилно е приел,
че са доказани предпоставките за уважаване на иска по чл. 411, ал. 1 от ГПК – да
е сключен договор за имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения
автомобил, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно
и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на
застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. Съгласно
чл. 410 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или срещу
лицето, застраховало неговата гражданска отговорност, до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Видно
от представените по делото писмени доказателства, а и обявените за безспорни обстоятелства,
по образуваната при застрахователя – ищец щета е извършено плащане на
автосервиза за отремонтиране на увредения автомобил.
Спорни
по делото са въпросите дали е налице съпричиняване от страна на водача на
автомобил с марка „Рено“, модел „Клио” с рег. № ****** и досежно размера на
обезщетението.
С оглед разпределената доказателствената тежест
между страните и представените по делото доказателства, недоказано остава възражението
за съпричиняване. В отговора на исковата молба въззивникът-ответник е изложил
твърдения, че водачът на МПС с марка „Рено“, модел „Клио” с рег.
№ ****** е
нарушил правилата на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП при извършването на маневра по
заобикаляне на паркираното превозно средство, пречещо на видимостта и на
двамата водачи. Посочената разпоредба гласи „Водач на пътно
превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да
заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните превозни
средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното
за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или
наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне
маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в
движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да
извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на
движение.”. От събраните по делото материали се установява, че водачът
на МПС с
марка „Рено“, модел „Клио” с рег. № ****** не е нарушил правилата за
движение по пътищата, тъй като превозното средство се
е движило по улицата в междублоковото пространство, ползвайки се в настоящия
случай с предимство. Дори и водачът да е трябвало да извърши маневра и да заобиколи
спрелия автомобил, то по правилата на ЗДвП същият е имал задължението да се
съобрази с движещите се пред, зад и около него автомобили по траекторията на
движението му до момента, за да извърши маневрата „заобикаляне“. Посочената
разпоредба съдържа обаче правило за управление, с което водачът на автомобил с
марка „Опел“, модел „Астра” с рег. № ******не се е съобрази, а именно – преди
да извърши маневра за излизане от реда на паркираните превозни средства и да
завие наляво, да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението,
които минават покрай него, и да се съобрази с тяхното положение, посока и
скорост на движение. От свидетелските показания на виновния водач се
установява, че същият в момента на потеглянето си е започнал плавно да навлиза
на улицата, по която обаче вече се е движел водачът на МПС с
марка „Рено“, модел „Клио”с рег. № ****** и в този смисъл е бил с предимство.
Нещо повече, мястото на съприкосновение между двата автомобила е била задната част
на МПС с
марка „Рено“, модел „Клио”с рег. № ******, от което следва, че сблъсъкът е
настъпил след като част от увредения автомобил е бил вече преминал пред мястото
на паркиране на автомобила с марка „Опел“, модел „Астра”. Следователно уличното
пространство е било вече заето, а водачът на паркираното МПС е следвало да
изчака движещият се автомобил да освободи пространството по улицата, преди да
предприеме желаните маневри безопасно.
Неоснователно е възражението за
допуснато процесуално нарушение предвид направения доказателствен анализ в
решението на първоинстанционния съд. От една страна, видно от съдържанието на съдебния
акт СРС обстойно е коментирал събраните по делото доказателства, като е посочил
кои и защо кредитира, както и на кои не се доверява. От друга страна, районният
съд не е обсъдил едностранно и в полза само на едната страна същите, а напротив
– обсъдил е доказателствата поотделно и в съвкупност с оглед направените от страните
твърдения, възражения и разпределената доказателствена тежест. Бланкетно се
явява и възражението за допуснато процесуално нарушение поради неуважаването на
относими доказателствени искания, направени от ответника.
Въззивният съд счита, че СРС правилно
е определил размера на обезщетението за регресната претенция с оглед
експертните изводи в заключението по назначената експертиза и включвайки към
него и сумата от 15,00 лева - ликвидационни разноски. Първоинстанционният съд
правилно е отбелязал, че следва да се вземе предвид стойността на вредите по
средни пазарни цени.
Съгласно чл. 412, ал. 1 от КЗ застрахователят
по имуществена застраховка предявява претенцията си, като прилага
доказателствата, с които разполага, в това число доказателства за удостоверяване
на пътнотранспортно произшествие в случаите на застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите. Срокът за плащане е 30 дни, считано от
представяне на необходимите документи – чл. 412, ал. 3 от КЗ. Кои
документи са необходими, се установява от разпоредбата на чл. 106, ал. 5
от КЗ, към която препраща чл. 412, ал. 2 от КЗ – това са
доказателства, за чието снабдяване лицето не е правно затруднено и които имат
съществено значение за определяне на основанието и размера на претенцията. До
представянето на такива доказателства, независимо от отправената покана, срок
за плащане не тече. От материалите по делото не се установява искане за
представяне на документи да е било направено от ответника. Следователно от
изтичането на 30 дни от получаването на поканата за доброволно изпълнение на
регресната претенция, заедно с необходимите документи - 05.04.2019 г., до
07.10.2019 г. – явяваща се дата преди депозиране на исковата молба, ответникът
е бил в забава и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, което изчислено на
основание чл. 162 от ГПК възлиза на 191,92 лева. С оглед на това СРС правилно е
уважил и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за посочената сума.
Предвид изложеното въззивният съд счита,
че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено
като такова.
При този изход на спора на въззиваемото
дружество се полагат разноски, като същото претендира присъждането на сумата в
размер на 610,00 лева с включен ДДС за платено адвокатско възнаграждение. По
делото е представено пълномощно за учредяване на представителната власт,
фактура и платежно нареждане. Не е представен обаче договор, в който страните
да са уговорили заплащането на посоченото възнаграждение, респ. фактурата не
съдържа подписите на страните, за да може да се приеме, че същата инкорпорира
подобно съвпадение на насрещни волеизявления. Видно от приложеното по делото
платежно нареждане, със същото е било наредено плащане по няколко фактури, една
от които е и представената по делото. От посочената в платежното сума не става
ясно дали е била платена цялата сума по представената фактура, в т.ч. и
възнаграждението за процесуално представителство в настоящото производство. С
оглед изложеното, въззивният съд счита, че се явява недоказана претенцията на
въззиваемия за разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 610,00 лева с
включен ДДС, поради което разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 142235 от 07.07.2020
г., постановено по гр. д. № 58576 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 168-ми състав, в обжалваната
част.
В останалата част първоинстанционното
решение не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.