Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
260054 24.02.2021г.
град Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІ състав
На втори февруари 2021 година
в публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ ЧЛЕНОВЕ
: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар : Катерина Маджова
като разгледа докладваното от съдията - докладчик ЗЛАТЕВ
въззивно гражданско дело № 3377 по описа за 2020
година,
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е на осн.
чл.267- 269 от ГПК във вр. с чл.66, ал.2 от КТ и
чл.82- 86 от ЗЗД.
Въззивното гр.делото е образувано по постъпила в законния 2- седмичен
срок по чл.259, ал.1 от ГПК Въззивна жалба от ищеца Т.Ж.Т.
***, против изцяло негативното за него Решение от 26.10.2020г. по гр.д.№ 1436/2020г. по описа на РС- Ст.Загора, с което били напълно отхвърлени предявените от него като бивш служител
искове по чл.66, ал.2 от КТ във вр. с чл.82-
86 от ЗЗД срещу работодателя му
„Б.- ЕАД“- гр.С. за сумата 117 072 лв. неплатени трудови обезщетения, и съдът го бил осъдил да заплати
направените по делото разноски
на ответника- работодател. Счита, че обжалваното Решение на РС било изцяло незаконосъобразно, неправилно и необосновано,
поради което моли да бъде отменено, излагайки редица фактически и правни съображения
за това. Поради което
моли ОС да отмени
атакуваното първоинстанционно Решение РС, и да се уважат изцяло всичките му парични искове срещу
работодателя, които счита за изцяло и напълно доказани по основание и размер.
Претендира разноските си пред двете съдебни инстанции, но не представя Списък
по чл.80 от ГПК пред тази въззивна съдебна инстанция.
Сочи относима съдебна практика по настоящия казус. Не
се е явил лично въззивника или негов процесуален
представител и не е пледирал пред тази съдебна инстанция.
В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен Отговор на въззивната
жалба от ответника- работодател „Б.-
ЕАД“- гр.С., който счита, че жалбата е изцяло неоснователна и
недоказана, че атакуваното първоинстанционно Решение
било напълно обосновано, законосъобразно и правилно, и моли да бъде потвърдено,
със законните последици. Няма
свои нови доказателствени искание
пред въззивния съд. Претендира разноските си пред тази
въззивната инстанция, за което представя и Списък по
чл.80 от ГПК. Представил е и относима по казуса
съдебна практика. Не се е явил негов процесуален представител и не е пледирал
пред нашата въззивна инстанция.
Настоящият въззивен съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, мотивите на атакуваното
първоинстанционно Решение, доводите на всяка една от страните и приложимите по
казуса материалноправни и процесуални норми, счита за изяснено и доказано по
несъмнен и безспорен начин следното :
Пред настоящата въззивна съдебна инстанция няма
искани, допускани и събирани нови писмени и/или гласни доказателства, и няма искани,
назначавани и приемани нови съдебни експертизи от никоя от страните, нито по
инициатива служебно от въззивния ОС- Ст.Загора, извън тези от първата съдебна
инстанция.
Въззивният ОС- Ст.Загора констатира, че пред РС са
събрани множество писмени и гласни доказателства, от които безспорно се
установява, че страните по делото са били в трудови правоотношения помежду си
за съответния период от време, като между страните по делото няма спор по
фактите относно възникването и прекратяването на трудовото правоотношение между
тях. Основният спорен въпрос е относно действителността или недействителността
на т.9 от Допълнителното споразумение № 1033/01.04.2015г. към първоначалния Трудов
договор № 080/31.10.2005г. Въззивният съд констатира,
в мотивите на атакуваното първоинстанционно Решение
РС правилно, законосъобразно и в пълно съответствие с трайно установената
съдебна практика по аналогични казуси е приел, че недействителността на
уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплаща обезщетение
във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, дори когато
прекратяването е инициирано от самия работника или служител, е в противоречие и с добрите нрави. При
тълкуването на действителната воля на работодателя и служителя в съответствие с
нормата на чл.20 от ЗЗД единствено възможен и правилен извод е, че паричното
обезщетение по т.9 от Допълнителното споразумение не се дължи при прекратяване
на Трудовия договор с предизвестие и по желание на служителя, поради което
искът е приет за неоснователен и законосъобразно, мотивирано и правилно е бил отхвърлен.
Правилни са разсъжденията на РС, че паричното обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение има за цел да репарира вредите от прекратяванете
от страна на работодателя, и тълкувайки действителната воля на страните в
съответствие с правилата, законосъобразно и правилно е приел, че в конкретния случай
от съдържанието на уговорката в т.9 от Допълнително споразумение от 01.04.2015г.
не е видно същата да има такъв обезщетителен характер
и служителят- въззивник Т.Т.
би се облагодетелствал неоснователно, тъй като би получил значително парично обезщетение
за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в
резултат на собствените му действия и по негова инициатива. В теорията е
безспорно известно, че в гражданското право страните са свободни да определят
съдържанието на договора помежду си, тъй като договорната свобода е принцип на
гражданското право и тя е ограничена единствено и само от императивите
разпоредби на закона и от добрите нрави. Като в трудовото право договорната
свобода е ограничена допълнително и чрез забраната в чл.66, ал.2 от КТ страните
по ТПО да уговарят помежду си условия, които са по- неблагоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор/КТД/ при този работодател.
В тази връзка нормата на чл.20 от общия закон ЗЗД/ сочи, че при тълкуването на
договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните- тоест върху
какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде
постигнат, като отделните уговорки в него трябва да се тълкуват във връзка едни
с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността- тоест
какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед
постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия
поражда за нея и как може да се упражняват те. При
подобни казуси и в съответствие с разпоредбата на чл.20 от ЗЗД уговореното задължение не
възниква при наличието на всяко основание за прекратяване на трудовото
правоотношение, а само когато
между страните по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от
работодателя уволнение на служителя се дължи парично обезщетение в размер на
определен брои негови месечни трудови възнаграждения, уговорката е валидна, тъй
като не нарушава императивните разпоредби на закона и доколкото уговорения срок
за обезщетение не е по- кратък от предвидения в нормата на чл.222 от специалния
закон/КТ/ или в Колективен трудов договор/КТД/ в предприятието или учреждението. Следователно уговорката е валидна винаги и
всякога, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от
основанието за уволнение/ съкращаване на щата, намаляване обема на работата,
спиране на работата и други такива/, но не и в случаите, когато извършеното от
работодателя уволнение е по причина и инициатива на работника/дисциплинарно
уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества на работника
за ефективно изпълнение на работата и други подобни/. В конкретния случай в т.9
от Допълнителното споразумение не е уговорено изрично при наличието на кои
основания за прекратяване на трудовия договор възниква задължението за плащане
на обезщетение и не е изрично предвидено, че обезщетение се дължи и при
прекратяване на договора от служителя с предизвестие на основание чл.326 от КТ.
Съответно не е уговорено по никакъв начин между страните при какви условията за
това, нито че се цели служителят да бъде възнаграден- тоест не може да се
установи страните да са искали да придадат на обезщетението гратификационен
характер. С оглед на това, като е тълкувал уговорката между страните по ТПО,
конкретните факти по делото и предвид казаното по-горе, РС мотивирано,
законосъобразно и правилно е приел, че е налице противоречие с добрите нрави,
поради което искът се явява неоснователен и недоказана, че не е налице валидна
уговорка за плащане на обезщетение в случай на прекратяване на Трудовия договор
с предизвестие от служителя.
Наред с това въззивният съд
констатира, че РС правилно е обсъдил, че в последващите
споразумения № 1008/14.01.2016г., № 1058/01.08.2016г., № 1083/06.01.2017г. и №
320/31.12.2018г., сключени между същите страни по ТПО, има клауза т.9.“Други
условия“, но тя е без съдържание, поради което очевидно липсва уговорка между
страните за плащане на това процесно парично обезщетение.
Безспорно трудовото възнаграждение на служителя- въззивник
Т.Т. към датата на прекратяване на Трудовия договор е
значително по- високо/9 000 лв./ от уговореното с процесното
Допълнително споразумение/6 000 лв./. Поради което и защитната теза на
служителя във въззивната му жалба, че не било ясно в мотивите
на РС защо била дерогирана уговорката за обезщетението,
се явява неоснователна. Напротив- при извършената въззивна
проверка ОС- Ст.Загора констатира, че мотивите в атакуваното Решение на РС са конкретни,
логични, недвусмислени и ясни.Също така не се установиха и доказаха пред въззивната инстанция оплакванията на въззивника-
работник, че не била налице представителна власт на подписалото Допълнителното
споразумение лице П.Г., който е управител на ЕАД с едностепенна форма на
управление и представителната власт, още повече, че представителната власт на
Пламен Генчев не е оспорена и недействителността на клаузата не произтича от
липса на представителна власт, а от съдържанието на волята на страните. Процесуално
недопустимо едва във въззивната жалба се излагат
оплаквания и нови основания, че Допълнителното споразумение било подписано от
страна на работодателя, като нови
писмени доказателства не са надлежно събрани пред настоящата въззивна инстанция. Самото Допълнително споразумение не е
обявено за изцяло нищожно от РС, но при тълкуването на действителната воля на
страните РС е стигнал до извода, че уговорката за плащане на парично
обезщетение не е действителна в процесния случай,
когато служителят прекрати доброволно и по своя воля трудовия договор,
независимо от фактическите и правните му основания за това, което тълкуване е в
пълно съответствие със законовите разпоредби, със забраната за неоснователно
обогатяване и с константната съдебна практика по аналогични казуси. Неотносими към предмета на спора са и въззивните
оплаквания, че към момента на сключване на Допълнителното споразумениеслужителят
имал стаж почти 10 г. в дружеството- работодател, тъй като никъде по делото
пред първата или пред въззивната инстанция не се е
доказало, че клаузата на т.9 от Допълнителното споразумение е с оглед
продължителността на стажа или че размерът на обезщетението е в зависимост от този
стаж. Напротив- съгласно т.9 от Допълнителното споразумение работодателят- въззиваем дължи на служителя- въззивник
плащане на парично обезщетение във всеки случай на прекратяване на ТПО, без да
се взема предвид конкретно основанието, на което се прекратява трудовия
договор, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, понеже това води до възможност на служителя за злоупотреба с право по смисъла на
чл.8 от ЗЗД и прекратяването на Трудовия договор единствено с цел получаване на
обезщетението и без да е налице противоправно
поведение на работодателя е в противоречие с установения принцип за
добросъвестно упражняване на трудовите права. РС правилно е преценил, че при прекратяване на трудовия договор от служителя с
предизвестие на осн. чл.326 от КТ не е налице
недобросъвестно поведение или неизпълнение на задълженията на работодателя /което
би било прекратително основание по чл.327, т.2 или
т.3 от КТ/, и, работодателят не може да влияе или да препятства прекратяването
на ТПО, понеже това прекратяване зависи единствено и само от волята на
служителя, и настъпва автоматично с изтичане срока на предизвестието. Поради
което правилно РС е постановил, че злоупотребата с право е противоправно
поведение и не следва служителят да черпи права от такова свое пративоправно поведение. Ето защо уговорката в т.9 от
Допълнителното споразумение работодателят- въззиваем
има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на
трудовия договор, когато прекратяването е инициирано от него, без да се взема предвид конкретното
основанието, на което се прекратява същият, което я прави нищожна, като
противоречаща на добрите нрави, понеже се предвижда заплащане на обезщетение и
в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправна страна по него е
работникът- въззивник, а не работодателят- въззиваем. В този случаи неизправната страна по договора/работника/
би се обогатила в резултат на собственото си противоправно
поведение, а разпоредбите нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване са
нищожни поради противоречие с добрите нрави. Поради което тази разпоредба може да бъде
прилаган само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно
поведение от страна на работодателя- въззиваем. Едно
такова противоречие с добрите нрави е налице и поради значителния
размер на предвиденото парично обезщетение в размер на общо 108 000 лв./12
месечни заплати от по 9 000 лв./ по последното Допълнително споразумение №
320/31.12.2018г., което заедно с допълнителните плащания дава претендираните общо 117 072 лв. главница, която към
датата на завеждане на иска в РС на 15.05.2020г. се е равнявало на 192 минимални
работни заплати/МРЗ/ за страната/или 6 годишни МРЗ/.
Ето защо предвид всички изложени съображение и на осн. 272- 273 от ГПК, въззивният
съд счита, че процесната в.жалба на служителя се
явява изцяло неоснователна и не доказана, че атакуваното с нея изцяло негативно
за него Решение на РС- Ст.Загора се явява напълно мотивирано, законосъобразно и
правилно, поради което следва да се потвърди, ведно със законните последици от
това.
С оглед изхода на спора по въззивното
дело, на осн. чл.272- 273 във вр.
с чл.78, ал.1 и 2 и чл.80 от ГПК, следва въззивникът-
работник да бъде осъден да заплати на въззиваемия-
работодател направените от него разноски
по въззивното дело в размер на 4 471 лв. с включен 20
% ДДС за възнаграждение на един адвокат- пълномощник по делото. Съгласно императивните разпоредби
на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК и предвид цената на иска за парични обезщетения по
КТ над 3 000 лв./в размер на 117 072 лв. главница/, настоящото въззивно съдебно Решение може да се обжалва по касационен
ред в 1- месечен срок от връчването му на всяка от страните, с касационна жалба
чрез ОС- Ст.Загора пред ВКС на РБ- С..
Ето защо водим от горните
мотиви и на осн. чл.267- 273 от ГПК във вр. с чл.66, ал.2 от КТ и чл.82- 86 от ЗЗД, въззивният ОС- Ст.Загора
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение от 26.10.2020г.
по гр.д.№ 1436/2020г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОСЪЖДА Т.Ж.Т.-
ЕГН ********** *** да заплати на „Б.”- ЕАД, ЕИК- *****, гр.С., ул.“*****,
представлявано от „Н.“- ООД, със седалище и адрес на управление в гр.С., район „******,
ап.3 разноските във въззивното производство в размер на 4 471 лв./четири хиляди четиристотин
седемдесет и един лева/ с включен 20 %
ДДС за
адвокатско възнаграждение на един пълномощник- адвокат.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва по касационен ред в 1- месечен срок
от връчването му на всяка от страните, с касационна жалба чрез ОС- Ст.Загора
пред ВКС на РБ- С..
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :