Номер 86923.09.2020 г.Град Стара Загора
Окръжен съд – Стара ЗагораII Граждански състав
На 23.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Пламен С. Златев Въззивно частно
гражданско дело № 20205500503078 по описа за 2020 година
Производството е на осн. чл.274- 279 във вр. с чл.417, т.2 от ГПК.
Обжалвано е Разпореждане № 5199/11.06.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 1832/2020г.
по описа на РС- С.З., с което е отхвърлено заявлението на „Профи Кредит България- ЕООД,
гр.София против П. П. Д. от гр.С.З. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,
в която се претендират вземания за непогасено задължение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 822, 51 лв., като неоснователен. Частният жалбоподател
счита, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно, като излага съображения относно
необходимостта предсрочната изискуемост на дълга да бъде обявена на длъжника. Моли
въззивния ОС- С.З. да отмени изцяло Разпореждането и да се произнесе по съществото на
спора в негова полза.
Наред с това е обжалвано и Определение № 6246/10.07.2020г. по същото ч.гр.д.№
1832/2020г. по описа на РС- С.З., с което е отхвърлена молбата на заявителя по чл.248 от
ГПК за поправка на ОФГ в Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК, издадена по същото ч.гр.д.№ 1832/2020г. по описа на РС- С.З., с която присъдената
законна лихва върху главницата на задължението била от датата на подаване на Заявлението
в РС/10.06.2020г./, а трябвало да бъда от претендираната по- ранна дата- на изпадането на
длъжника в забава/03.09.2019г./. Счита, че присъдената законна лихва върху главницата на
задължението трябвало да бъда от по- ранна дата, а не от датата на подаване на Заявлението
в РС. Излага своите фактически и правни аргументи в тази насока. Моли въззивния ОС- С.З.
да отмени отказа на РС, и да уважи искането му, като в Заповедта на РС присъдената
законна лихва върху главницата на задължението трябвало да бъда от 03.09.2019г., а не от
10.06.2020г. Моли въззивния съд да се произнесе в този смисъл.
Въззивният ОС- С.З., като обсъди направените в ч.жалба оплаквания и приложимите
по казуса материалноправни и процесуални норми, намери за установено и доказано по
1
делото следното :
Производството по делото е образувано пред РС- С.З. по Заявление от „Профи Кредит
България- ЕООД, гр.София против П. П. Д. от гр.С.З. за издаване на заповед за изпълнение
по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за вземания на различни основания и в съответните
различни размери, като в Заявлението е било поискано и в Разпореждане от РС е отхвърлено
исканото в Заявлението за издаване на заповед за изпълнение относно претендираното
заплащане на непогасено задължение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
822, 51 лв., като неоснователно. РС е приел, че искането на заявителя за издаване на заповед
противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите за неустойката
обезщетителна и обезпечителна функция и се превръщало в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора.
Въззивният съд констатира, че процесната ч.жалба се явява неоснователна и
недоказана, поради следните аргументи :
Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е формално редовно
от външна страна и да отговаря на законовите изисквания по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и
2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована
вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Р.
България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Р.България
съгласно чл.411, ал.2 от ГПК. В конкретния случай въззивният съд приема, че действително
са налице законовите пречки по чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, тъй като процесното искане за
присъждане на суми за заплащане на непогасено задължение за закупен пакет от
допълнителни услуги, независимо от претендирания им размер/в случая 822, 51 лв./,
противоречи на закона и на добрите нрави.
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК, кредиторът/ч.жалбоподател/ може да
събира от потребителя/длъжник/ такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, но в очевидно противоречие с императивната норма на чл.10, ал.4 от ЗПК в
споразумението за допълнителни услуги между страните е било определено общо
възнаграждение за няколко различни услуги, въпруки че в тази разпоредба на чл.10а, ал.4 от
ЗПК изрично е предвидено, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит,
което в конкретния случай очевидно не е налице. В процесния случай договореното
парично възнаграждение, дължимо от потребителя за предоставяне на допълнителни услуги,
е предварително уговорено, и то в случай, че потребителят се възползва от тези
допълнителни услуги по време на действието на сключения между страните договор. Наред
с това, липсва точно конкретизиран размер на всяка от услугите- т.е. заплащане на цената на
тези услуги става при подписване на договора, но на практика поучаването на услугата
2
зависи от волята на кредитора, и реално, ако услугите не бъдат ползвани, това няма да бъде
обвързано с неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги. Това е в нарушение
на принципа на добросъвестност и справедливост при договарянето, и потребителят би
следвало да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за евентуално
хипотетично ползвана такава. Поради което клаузата в договора за потребителски кредит, с
която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за
предоставянето на пакет от допълнителни услуги се явява нищожна, като противоречаща на
императивни правни норми на чл.10, ал.2, пр.2 и чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК. Предвид
гореизложеното, Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение за сумата от 822, 51 лв.
за непогасено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, напълно
мотивирано, законосъобразно и правилно е било отхвърлено изцяло, като неоснователно и
недоказано, със законните последици от това.
Безспорно, обявяването на предсрочна изискуемост, както и уведомяването на
длъжника за това, са действия по управление на кредита- следователно кредиторът не може
да събира суми под каквато и да е форма за дейности, свързани с управлението на кредита,
вкл. и за обявяването му за предсрочно изискуем. Освен това задължението за
уведомяването на длъжника за предсрочна изискуемост на вземането тежи върху
кредитора и в договора между тях няма изрична клауза, според която разноските за
изпълнението на това задължение да се поемат от длъжника. Наред с това със заплащането
на това възнаграждение от потребителя на практика се заобикаля императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 от ЗПК, отнасяща се до ограничението в размера на ГПР.
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2 от ГПК/в последната му редакция- ДВ № 100/
20.12.2019г./, съдът издава заповед за изпълнение, освен когато искането е в противоречие
със закона или с добрите нрави, или искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
Същевременно РС в издадената от нето Заповед за изпълнение в графа „Вземането
произтича от следните обстоятелства“ изрично е посочил защо законната лихва следва
законосъобразно да се присъжда от датата на подаване на заявлението в РС/10.06.2020г./, а
не от претендираната от заявителя по- ранна дата- на изпадането на длъжника в
забава/03.09.2019г./. Действително в полза на заявителя е присъдена върху главницата
законна лихва от фиксираната дата на подаване на заявлението в РС/10.06.2020г./ до
бъдещото евентуално цялостно изплащане на вземането/неизвестно на коя точно дата/,
която лихва по смисъла на чл.82- 86 от ЗЗД е законна последица от подаването на
заявлението и нейният размер ще се определи от съдебния изпълнител едва при
окончателното събиране на паричното вземане. Не така обаче стои въпросът с
обезщетението за забавено изпълнение в размер на законната лихва по чл.86 от ЗЗД, тъй
като за да бъде присъдено такова, е необходимо заявителят да е посочил размер на това
вземане, респ. да е внесъл дължимата за тази си претенция Държавна такса, която
представлява процент от цената на това акцесорно вземане. Неопределеността на съдебния
3
акт по отношение на вземания, възникнали преди подаване на искането за съдебна защита,
се явява процесуално недопустимо и до такава една неопределеност би се стигнало, ако
съдът уважи искане за присъждане на мораторна лихва, както тя е претендирана от
заявителя/ч.жалбоподател/.
Предвид гореизложените съображения, въззивната инстанция намира, че и двете
процесни ч.жалби се явяват изцяло неоснователни и недоказани. Действително сумата от
822, 51 лв. не е неустойка/както е приел първоинстанционният съд/, но това не влияе върху
крайния резултат от въззивния спор.
Следователно обжалваните Разпореждане и Определение- и двете на РС- С.З. се
явяват изцяло правилни като краен резултат, и следва да бъдат напълно потвърдени, със
законните последици от това.
Настоящото въззивно съдебно Определение е окончателно и не подлежи на
обжалване пред по- горен съд.
Ето защо воден от горните мотиви и на осн. чл.274- 279 във вр. с чл.417, т.2 от ГПК и
във вр. с чл.10а, ал.1, 2, 3 и 4 от ЗПК, въззивният ОС- С.З.,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Разпореждане № 5199/11.06.2020г., постановено по ч.гр.д.
№ 1832/2020г. по описа на РС- С.З..
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Определение № 6246/10.07.2020г., постановено по ч.гр.д.
№ 1832/2020г. по описа на РС- С.З..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4