№ 824
гр. София , 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на седемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20201000502643 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 2482/30.03.2020 г. по гр.д. № 15987/2016 г. на СГС, І-7 състав е
признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че Д. К. Х. и М. Т. Х. дължат
солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми:
- на основание чл.430, ал.1 ТЗ, чл.79, ал.1, пр.I ЗЗД - сумата 167 726.65 лева,
главница по Договор за ипотечен кредит от 29.07.2008г., ведно със законна лихва
върху просрочената главница, считано от 23.10.201 г. до окончателното погасяване на
дълга ;
- на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ - сумата 74 890.01 лева възнаградителна лихва,
дължима за периода от 23.04.2009 г. до 22.10.2015 г.;
- на основание чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. чл.92 ЗЗД и т. 20.2 от Общите условия
към договора за кредит - сумата 228.26 лева санкционираща лихва за периода от
20.08.2015 г. – 22.10.2015г.;
- на основание чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. т.13.5, 13.6 и 13.7 от Общите условия
към договора за кредит - сумата 6 331.55 лева, заемни такси, за които суми е
издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 4952/
26.10.3015г. по ч.гр.д.№1007/2015г. по описа на РС Разлог,
като исковете по чл. 422 ГПК са отхвърлени, както следва:
- за вземането по чл. 430, ал. 1 ТЗ, в частта за разликата от признатия размер
167 726.65лв. до предявения размер от 169 365.59 лв.;
1
- за вземането по чл. 430, ал. 2 ТЗ за разликата от признатия размер 74 890.01 лв. до
предявения размер 88 567.60 лв. възнаградителна лихва;
- за вземане по чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. т.20.2 Общите условия към договора за
кредит, за разликата от признатия размер 228.26 лв. до предявения размер 2 894.99лв.,
представляващо наказателна лихва;
- за вземане по чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. т.13.5, 13.6 и 13.7 от Общите условия към
договора за кредит за разликата от признатия размер 6331.55 лв. до предявения
размер 6 900.47 лв. - заемни такси.
Ответниците Д. К. Х. и М. Т. Х. са депозирали въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение в неговата установителна част с искане същото да бъде
обезсилено като недопустимо, а евентуално – да бъде отменено изцяло като
неправилно. Изложени са доводи, че решението е недопустимо, тъй като спорът между
страните бил разрешен с влязло в сила решение № 3186/2014 г. по описа на САС,
постановено отново по иск по чл. 422 ГПК. По повод твърдението за недопустимост се
сочи още, че искът е предявен с предмет, различен от този на заповедното
производство. По същество на решението се твърди, че същото е неправилно,
необосновано, противоречащо на материалния закон и постановено при съществени
нарушения на производствените правила. Жалбоподателите поддържат, че
първоинстнационният съд не се съобразил с направено възражение за погасяване на
вземанията по давност, като излагат подробни мотиви във връзка с това свое
възражение. СГС не се съобразил и с направеното възражение за неравноправност на
клаузите на т.т. 7, 10, 11, 12, 13 и 14 от Договор за ипотечен кредит от 29.07.2008 г. и
т.т. 9.1., 9.2., 9.5., 9.6, 20.1., 20.3. и 25.3 от Общите условия към договора за кредит,
като отново са изложени подробни мотиви в тази връзка. Направени са оплаквания, че
СГС не допуснал допълнителни въпроси към ССЕ, относими към възражението за
наличие на неравноправни клаузи.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, в който се изразява становище за нейната неоснователност,
като се излагат подробни мотиви.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
„Банка ДСК“ ЕАД е предявила пред СГС искове по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, за установяване съществуване на вземане в полза на банката ищец
против Д. К. Х. и М. Т. Х. за сумата 168 365.59 лева - главница по Договор за кредит от
29.07.2008 г.; сумата 88 567.60 лева - договорна лихва за периода от 23.04.2009 г. до
22.10.2015 г.; сумата 2 894,99 лева - санкционираща лихва за периода от 20.08.2015 г.
2
до 22.10.2015 г.; сумата 6 900.47 лева - заемни такси; ведно със законна лихва върху
просрочената главница, считано от 23.10.2015 г. до окончателното погасяване на дълга,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 4952 /
26.10.3015г. по ч.гр.д.№1007/2015г. по описа на РС Разлог. Този петитум на иска е
посочен с молба от 21.11.2017 г., като изменението (в посока намаляване на
претендираната първоначално главница и договорна лихва) е допуснато в съдебно
заседание на 12.06.2018 г.
Ищецът е обосновавал правния си интерес от предявения установителен иск с
проведено заповедно производство и издадена в полза на „Банка ДСК“ ЕАД заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК по ч.гр.д. № 20151240101007 на
РС-Разлог, срещу която длъжниците са възразили своевременно. Заявява, че
вземанията произтичат от Договор за кредит от 29.07.2008 г., към който са подписани
Допълнително споразумение от 15.12.2009 г. и Допълнително споразумение от
16.11.2010 г. и че е изпълнил изцяло ангажимента си да предостави на
кредитополучателите сумата от 170 000 лева, като същата е преведена по
разплащателна сметка № 11392892 с титуляр ответницата Д.Х.. В договора била
договорена възнаградителна лихва в размер на 7.79%, а според подписаните Общи
условия, т. 20.1 и т. 20.2, при забавено плащане на месечна вноска длъжниците е
следвало да заплатят върху остатъка от кредита наказателна лихва, равняваща се на
договорената лихва от 7.79%, увеличена с наказателна надбавка от 3 % или 10 %.
Банката ищец е поддържала, че поради нередовно издължаване и забава в плащанията
над 90 дни на 50 броя погасителни вноски, на 15.10.2015 г. е обявила предсрочна
изискуемост на кредита, която била обявена чрез изпратени нотариални покани до
адресите на кредитополучателите, получени на 17.07.2015 г.
В срока по чл. 367 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответниците
Д.Х. и М.Х., с който оспорват предявените искове като недопустими, евентуално като
неоснователни. Ответниците поддържат, че още през 2014 г. „Банка ДСК” ЕАД е
предявила предходен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК
срещу тях, с искане съдът да признае за установено съществуването срещу ответниците
на вземанията по заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, материализирана в
разпореждане №4764/17.09.2011г. по ч.гр.д.№1276/2012 г. на РС Разлог, за следните
суми: сумата от 169 045,76 лв. по договор за кредит от 29.07.2008 г., ведно със
законната лихва, считано от 15.09.2011 г. до окончателното и изплащане; сумата от 36
031,29 лв. договорна лихва до 14.09.2011 г.; сумата в размер на 1 410 лв. заемни такси;
сумата от 4101,55 лв. разноски за държавна такса и сумата от 2 500,77 лв.
юрисконсултско възнаграждение. Твърдят, че с влязло в сила решение от 23.07.2014 г.
постановено по гр.д. №12/2014 г. на Окръжен съд - Благоевград, са отхвърлени като
неоснователни исковете предявени от „Банка ДСК” ЕАД срещу тях. Ответниците
поддържат, че предявеният иск е недопустим, тъй като между същите страни и на
същото основание е воден исков процес, като спорът е бил решен със СПН с влязло в
сила решение № 2276 /10.12.2014г. на САС. Поддържат, че наличието на СПН е
абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за започване на нов процес със
същия предмет и страни.
Оспорват представения с исковата молба Договор за ипотечен кредит от
29.07.2008 г., както и Допълнително споразумение от 15.12.2009 г. и от 16.11.2010 г.,
като твърдят, че същите са нищожни на осн. чл. 26, ал.2, предл.II от ЗЗД, тъй като са
сключени при липса на съгласие. Ответниците твърдят, че те не са подписвали
договора за кредит, както и анексите към него. Не отговаряло на истината и
твърдението на ищеца, че те са получили сумите по договора. Навеждат довод, че не са
3
уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост. Сочат, че в случая банката ищец не
доказва, че е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и
достигане на подобно изявление до кредитополучателите, преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. По изложените
доводи, ответниците молят исковата претенция да бъде отхвърлена.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и са изслушани
заключения на ССЕ, от които се установява следното:
От приложеното ч.гр.д.№ 1007/2015г. на Районен съд-Разлог, се установява, че
по заявление вх.№ 8251 от 23.10.2015 г. на „Банка ДСК” ЕАД, въз основа на документ
по чл.417, т.2 от ГПК - извлечение от счетоводни книги за сметка №15962488
към 23.10.2015 г. по Договор за ипотечен кредит №0102-RL-058 от 29.07.2008 г., е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 4952 / 26.10.3015 г. срещу
длъжниците Д. К. Х. и М. Т. Х., солидарно да заплатят на кредитора „Банка ДСК“
ЕАД, сума от общо 280 775.07 лв., от които 168 985.76 лева - главница по Договор за
ипотечен кредит от 29.07.2008 г.; сумата 101 993.85 лева - договорна лихва за
периода от 10.03.2014 г. до 06.05.2015 г.; сумата 2 894.99 лева - санкционираща лихва
за периода от 20.08.2015г. до 22.10.2015г.; сумата 6 900.47 лева - заемни такси; ведно
със законна лихва върху просрочената главница, считано от 23.10.2015г. до
окончателното погасяване на дълга, както и 10357.13лв. разноски в заповедното
производство за държ. такса и юрисконсултско възнаграждение. На същата дата -
26.10.2015 г. е издаден и изпълнителен лист срещу длъжниците . Видно от
разпореждането от 26.10.2014 г. на РС - Разлог, в него е посочено, че заявлението е
депозирано за 168 985.76 лева - главница по Договор за ипотечен кредит от 29.07.2008
г.; сумата 101 993.85 лева - договорна лихва за периода от 23.04.2009 г. до
22.10.2015 г.; сумата 2 894.99 лева - санкционираща лихва за периода от 20.08.2015г.
до 22.10.2015г.; сумата 6 900.47 лева - заемни такси; ведно със законна лихва върху
просрочената главница, считано от 23.10.2015г. до окончателното погасяване на дълга.
Прието е в мотивите му, че заявлението е изцяло основателно. В диспозитива обаче
договорната лихва е присъдена от 10.03.2014 г. до 06.05.2015г., като по този начин е
издадена и заповедта за изпълнение. Следва обаче да се приеме, че заповедта е
издадена за заявения период, тъй като е явно, че е налице очевидна фактическа
грешка в разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, пренесена и в
самата заповед – волята на съда за пълно уважаване на подаденото заявлени е
ясно изразена в мотивите на разпореждането, а от друга страна липсва
отхвърлителен диспозитив.
В срока и по реда на чл. 414, ал.2 ГПК, длъжниците Д. Х. и М.Х. са подали
възражение срещу заповедта за изпълнение. Със съобщение връчено на заявителя на
05.12.2016 г. му е указано, че солидарните длъжници са подал възражение в срок и
може да предяви иск за установяване съществуване на вземането си.
В законоустановения срок (на 21.12.2016 г.) ищецът е подал искова молба по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
От приетия в оригинал Договор за ипотечен кредит № 0102-RL-058 от
29.07.2008 г. се установява, че „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на кредитор се е
задължила да предостави на Д. К. Х. и М. Т. Х., в качеството на кредитополучатели и
солидарните длъжници, кредит в размер на 170 000 лева. В чл.2 от договора е
уговорен срок за погасяване на кредита 360 месеца, считано от датата на неговото
усвояване. В клаузата на чл. 3 е уговорено, че кредитът се усвоява, както следва: 47
985.48 лв. - сума до пълно погасяване на ипотечен кредит в Банка ДСК, сметка
4
17/11396366, 48 710.10 лв. - сума до пълно погасяване на ипотечен кредит в Банка
ДСК, сметка 17/13033390. Съгласно чл. 6, падежна дата на месечните вноски е - 01-во
число. В клаузата на чл.5 е уговорено, че кредитът се погасява, чрез разплащателна
сметка №11392892 с месечни вноски съгласно погасителен план Приложение №
1. Видно от представения двустранно подписан погасителен план - погасителната
вноска е 1222,60 лв., като първата е с начална дата 01.08.2008 г., а последната с дата
01.08.2038г.
Съгласно чл.7 от договора, за предоставения кредит кредитолучателят заплаща
договорна лихва в размер на 7,79 % за целия период на кредита. В текста на чл.11 от
договора за кредит е посочено, че неразделна част от него са Общите условия за
предоставяне на ипотечни кредити, които кредитополучателят е получил и приема с
подписване на договора.
Според чл. 20.1 от Общите условия при забава на плащането на месечната
вноска, от деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща главница
се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка в размер на 3%.
Според чл.20.2 от приетите неоспорени Общите условия за предоставяне на
жилищни ипотечни кредити, при забава в плащанията на главница и/или лихва над 90
дни целия остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До
предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на
10 процентни пункта. Общите условия са подписани от кредитополучателите.
Представени са Допълнително споразумение от 15.12.2009 г. и Допълнително
споразумение от 16.11.2010 г. към договор за кредит от 01.08.2008г., чиято
автентичност е оспорена в отговора. Същите предвиждат промяна на лихвения процент
на 8,79 %, нова месечна вноска от 1 479.46 лв., както и нов погасителен план.
Във връзка с направеното с отговора на исковата молба оспорване на
автентичността на подписите на ответниците под процесния договор за кредит и двете
допълнителни споразумения към него е допусната съдебно - почерковата експертиза.
В приетото неоспорено заключение от съдебно - почерковата експертиза, изготвена
от вещото лице Д. Ц. - криминалист, е обоснован извод, че в Договор за ипотечен
кредит № 0102/RL-058 от 29.07.2008 г. на „Банка ДСК” ЕАД, подписите за
„Кредитополучател” , както и подписите на първа страница са положени съответно от
лицата Д.Х. и М.Х.. В допълнително споразумение от 15.12.2019 год. подписите на
кредитополучател не са положени от ответниците. В Допълнително споразумение от
16.11.2010 година подписите за кредитополучател са положени от Д.Х.., но не са
положени от М.Х..
За установяване обявяването на предсрочна изискуемост по отпуснатия банков
кредит е приета Нотариална покана per. №2653, том 1, акт 117, по описа на Нотариус
С. В., рег.№ *** от НК, с район PC Разлог, изпратена от „БАНКА ДСК“АД до отв.
Д.Х., с нотариално удостоверено връчване на 17.07.2015 г. на М.Х.- дъщеря на
адресата Д.Х., със задължението да я предаде.
Видно от Нотариална покана per. №2649, том 1, акт 114 изпратена,
чрез Нотрариус С. В., рег.№48 от „БАНКА ДСК“АД до ответницата М.Х., поканата е
връчена лично на кредитополучателя М.Х. на 17.07.2015 г., видно от нотариалното
удостоверяване на гърба на поканата.
5
И двете покани обективират изявление на ищеца, че поради допусната забава в
погасяване на задълженията на кредитополучателите по договор за кредит от
29.07.2008 г., банката обявява кредита за предсрочно изискуем.
От прието от съда и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, изготвена от в.л.А.Б. се установява, че кредитът по Договор за ипотечен
кредит от 29.07.2008 г. в размер на 170 000 лв. е отпуснат и усвоен в пълен размер на
01.08.2008 г. по сметка 11392892 и разплащателна сметка с IBAN
67STSA93000011392892 при „Банка ДСК” АД. От заключението на ССЕ се
установява, че само първите две погасителни вноски с падеж 01.09.2008 г. и 01.10.2008
г. са погасени в пълен размер, на падеж и без просрочие. Констатирано е, че
следващите плащания, от трета месечна погасителна вноска, не са изпълнявани
редовно съгласно реда и условията по процесния договор, т.е. не са погасявани в пълен
размер месечните погасителни вноски и не са спазвани падежните дати. Вещото лице
счетоводител констатира, че на 30.12.2010 г. е извършено последното частично
плащане по месечна вноска с падеж 01.12.2010 г., като е внесена сумата 300 лв., с
която е погасена договорна лихва.
Според вещото лице, към 15.10.2015 г. не са погасени 50 вноски в общ размер на
85 929.19 лева, начиная от вноската с падеж 01.12.2010 г.
От приетото и неоспорено заключение на Допълнителната съдебно счетоводна
експертиза се установи, че остатъкът по дълга, при съобразяване единствено на
условията на договора за кредит от 29.07.2008 г. и условията на договорения
първоначален погасителен план, без да се вземат предвид никакви изменения, към
23.10.2015г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
задълженията са както следва:
Неплатен остатък по главница към 23.10.2015 г. е 167 726,65 лева, неплатен
остатък от договорна лихва към 23.10.2015 г. е 74 890,01 лева; неплатен остатък от
падежирала главница за периода 01.03.2010 г. до 01.10.2015 г. е 11 379.14 лева а
неплатен падежирал остатък на договорна лихва за периода 01.03.2010 г. до 01.10.2015
г. е 71 757.66 лева. В заключението е обосновано, че падежирали вноски към датата на
подаване на заявлението са общо 68 броя. Установява се още, че падежиралата лихва
по т.20.1 от Общите условия към договора за кредит възлиза на 228,26 лева.
Неплатените заемни такси /такса управление и разноски за застраховка обезпечение/
начислени съобразно договора за кредит и тарифата на Банка ДСК, към 23.10.2015г.
възлизат на 6 331.55 лева.
От приетото Решение № 3186 от 23.07.2014 г. постановено по гр.д.№12/2014 г.
по описа на Окръжен съд Благоевград, е видно, че исковете на „Банка ДСК“АД срещу
Д.Х. и М.Х. за признаване за установено съществуването на вземанията по заповед за
незабавно изпълнение № 4764 от 17.09.2011 г., издадена по ч.гр.д. №1276/ 2011 г. на
РС - Разлог, за следните суми: 169 045.76лв. - главница по договор за кредит от
29.07.2008 г., ведно със законна лихва от 15.09.11 г. до изплащането, 36 031.29 лв.
договорна лихва до 14.09.2011 г., сумата 1 410 лв. - заемни такси, са
отхвърлени. Прието е в мотивите на съдебния акт, че липсват доказателства
изявлението за предсрочна изискуемост на банката да е достигнало до
кредитополучателите. С Решение № 2276/10.12.2014 год. по т.д. №3982/2014 г.
по описа на САС, ТО, 11 състав, частично е отменено Решение № 3186 от 23.07.2014г.
постановено по гр.д.№12 /2014г. на БлОС, за сумата 620.17 лв. главница за периода до
14.09.2011 г. и сумата 13 426.25 лв. договорна лихва за периода до 14.09.2011 г., като е
признато за установено съществуването на тези две вземания. В останалата част
6
решението на ОС - Благоевград е потвърдено и е влязло в законна сила на 14.02.2015
г.
Пред въззивната инстанция е изслушано допълнително заключение на ССЕ,
изготвено от вещото лице А.Б., неоспорено от страните. Тя е посочила, че при
приложение на първоначалния погасителен план при договорен лихвен процент в
размер на 7.79%, неплатеният остатък от договорните лихви за периода 23.10.2012 г. –
23.10.2015 г. е в размер на 38 365.86 лева, а заемните такси за същия период са в общ
размер на 2 050.76 лева. Посочила е още, че при преценка само на първоначалния
погасителен план непогасената главница към 15.09.2011 г. е 164 965.48 г., към
15.10.2015 г. е в размер на 156 247.02 лева, а към 23.10.2015 г. е в размер на 156 192
лева. Договорената лихва по т. 20.1 от ОУ за периода 15.09.2011 г. до 23.10.2015 г. е в
размер на 180.08 лева. Видно от приложената таблица договорната лихва за периода
15.09.2011 г. до 23.10.2015 г. е в размер на 53 046.71 лева. В съдебно заседание вещото
лице е пояснила, че в размера на главницата към съответната посочена дата се имат
предвид вноските от съответната дата занапред.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК е предназначено да
стабилизира ефекта на издадена заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и
издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист (при допуснато
незабавно изпълнение) да запази действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК
и чл. 42, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на
която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното
производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и
размер. В противен случай искът ще бъде недопустим.
Предмет на въззивното производство са парични вземания на ищеца „Банка
ДСК“ ЕАД против кредитополучателите Д.Х. и М.Х., произтичащи от договор за
ипотечен кредит № 0102 RL-058 от 29.07.2008 г., за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК по ч.гр.д.№1007/2015г. по описа на
РС Разлог. Вярно е, че вземанията за главница и договорна лихва, чието установяване
се иска в настоящото производство са с по-нисък размер от тези по заповедта за
изпълнение, но доколкото те се включват в сумите по заповедта за изпълнение, искът
не излиза извън предметния й обхват. В същото време предявеният от „Банка ДСК“
ЕАД установителен иск е предявен в срока и при условията на по чл. 415, ал. 1 ГПК,
поради което от тази гледна точка искът е процесуално допустим.
Неоснователно е възражението, че спорът между страните вече е разрешен със
сила на пресъдено нещо по предходно воденото между страните заповедно
производство, съответно исково производство по чл. 422 ГПК. Видно от мотивите на
решението по гр.д.№12 /2014г. по описа на Окръжен съд Благоевград, искът е
отхвърлен, защото е прието, че не е настъпила предсрочна изискуемост на процесния
кредит, на каквато се е позовавала „Банка ДСК“ ЕАД. Искът по настоящото
производство е основан на нов факт, настъпил след влизане в сила на посоченото
решение, а именно предсрочна изискуемост на вземането, обявена през 2015 г., поради
което новият иск е с различно основание от първия, не е налице пречката по чл. 299,
ал. 1 ГПК и искът не е недопустим.
7
Въпреки това, частично основателно е възражението на жалбоподателките, че е
налице преклузията на силата на пресъдено нещо на решенията по гр.д.№12 /2014г. по
описа на Окръжен съд Благоевград и по т.д. №3982/2014 г. по описа на САС, ТО, 11
състав, но на друго основание. С последното частично е отменено Решение № 3186 от
23.07.2014г. постановено по гр.д.№12 /2014г. на БлОС, за сумата 620.17 лв. главница
за периода до 14.09.2011 г. и сумата 13 426.25 лв. договорна лихва за периода до
14.09.2011 г., като е признато за установено съществуването на тези две вземания,
произтичащи все от договор за ипотечен кредит № 0102 RL-058 от 29.07.2008 г.
Доколкото в настоящото производство е претендирано установяване на договорна
лихва за периода от 23.04.2009 г. до 22.10.2015 г. и в този период се включва периода,
обхванат от силата не пресъдено нещо по посочените по-горе решения (периода от
23.04.2009 г. до 14.09.2011 г.), то предявеният по настоящото производство иск за
договорна лихва се явява недопустим в частта, в която е искано установяване на
задължение за договорна лихва за периода от 23.04.2009 г. до 14.09.2011 г. Съответно
недопустимо се явява първоинстанционното решение, с което е уважен иск за този
период. Първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде обезсилено като
недопустимо (постановено по недопустим иск).
По същество настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение е частично неправилно в останалата му част, съотв., че въззивната жалба е
частично основателна предвид следното:
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен иска,
банката следва да докаже сключването на валиден договор за банков кредит с
ответниците; предоставянето на уговорения кредит на кредитополучателя; настъпване
на уговорените условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и
довеждане до знанието на длъжниците на изявлението на банката за обявяване на
предсрочната изискуемост, както и размера на претенцията си.
В случай че ищецът докаже, че е изпълнил точно, ответниците следва да докажат
правоизключващите и правопогасяващите си възражения, които в случая са, че не са
подписвали договора за кредит и споразуменията към него, че не са получили
кредитната сума; че не е обявена предсрочна изискуемост.
Пред настоящата инстанция не се поддържат възраженията, че ответниците не са
подписвали договора за кредит и не са получавали кредитната сума. Възражението, че
не е обявена предсрочна изискуемост се поддържа във вариант, че такава е била
обявена не през 2015 г., а още през 2008 г., но във връзка с възражение за погасяване на
част от задължението за главница и лихви по давност.
Следва да бъде посочено, че възражението за погасяване на част от вземанията
на банката по давност не е направено своевременно в първоинстанционното
производство, а именно с отговора на исковата молба, срокът за който е изтекъл на
30.03.2017 г. Такова е направено за първи път в молба от 20.09.2019 г., но към този
момент е било преклудирано (чл. 370 ГПК). Ето защо е неоснователно оплакването на
жалбоподателките, че това тяхно възражение не е разгледано от първоинстанационния
съд. Пак поради настъпилата преклузия за въвеждането му в процеса същото не следва
8
да бъде разглеждано и от въззивната инстанция.
Не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че между
„Банка ДСК“ ЕАД като кредитор и Д.Х. и М.Х., като кредитополучател е сключен
договор за ипотечен кредит № 0102 RL-058 от 29.07.2008 г., по силата на който на
кредитополучателите са били отпуснати 170 000 лева. Усвояването на цялата сума на
01.08.2008 г. се установява от изслушаното заключение на ССЕ.
Видно от договора за кредит, същият е сключен при Общи условия.
Доколкото съдът следва служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи,
които са нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а и предвид изрично направеното от
жалбоподателите оплакване, че този въпрос не е разгледан от първоинстанционния
съд, настоящият състав намира, че са нищожни клаузите на чл. 14 от договора за
кредит и чл. 9.1 и чл. 25.3 от Общите условия към договора за кредит, даващи право на
банката едностранно да изменя лихвения процент, като така изменя договора на
непредвидено в него основание (чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП), както и да изменя
едностранно Общите условия и Тарифата за таксите на банката, при следните мотиви:
По делото няма спор, че ответниците Д.Х. и М.Х. са физически лица, на които
въз основа на сключения с ищцовата банка през 2008 г. договор е предоставен
ипотечен кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13,
т.1 от ДР на З., а ищцовата банка има качеството на търговец, по смисъла на § 13, т.2
от ДР на ЗПП.
По материалноправните въпроси, свързани с наличието на неравноправие между
правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително
по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите, критериите за определяне
наличие на индивидуално договаряне и наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП и
спрямо банката като доставчик на финансова услуга, е налице константна съдебна
практика на ВКС, обективирана в множество решения - Решение № 77/15 г. по гр.д. №
4452/14 на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 424/15 по гр.д. № 1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о.,
Решение № 51/16 по т.д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 95/16 г.на ВКС,
ТК, II т. о., Решение № 205/16 по т.д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 165/16
по т.д. № 1777/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 201/17 г. по т.д. № 2780/15 г. на
ВКС, ТК, II т. о. и др. С тях е последователно е установено разбирането, че
предпоставките за определяне неравнопостановеността на една договорна клауза, са: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа
на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗПП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги – дължат се на въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Единствено в тази хипотеза
търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен
по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.
1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от
неговата воля.
На самостоятелно основание за да се прецени дали конкретните договорни
клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.
9
1 ЗЗП е необходимо те да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, от една
страна, а от друга - потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
В посочените съдебни актове и др. постановени по идентични казуси е прието,
че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с
нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по ЗЗП.
В съдебната практика се приема още, че когато не е указано нито в договора,
нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по
които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал. 2 и
ал. 3 ЗЗП не може да бъде приложена. Уговорената неиндивидуално в договора за
кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение
на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП е неприложимо.
В случая в чл. 9.1. от договора и в чл. 25, ал.3 от Общите условия към договора
за кредит е уговорено, че банката има право едностранно да променя действащия
базов лихвен процент /БЛП/ на банката, като банката е имала задължение само да
уведоми кредитополучателя за новия му размер по подходящ начин. В чл. 14 от
договора за кредит пък е предвидено, че кредиторът има право да извършва промени в
Общите условия и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя, като
банката се е задължила само да го уведоми чрез съобщения, поставени в банковите
салони на банката.
Изричната редакция на посочените текстове предпоставя извод, че посоченият в
договора метод на изчисляване на съответния лихвен процент не е индивидуално
уговорен /не е подлежал изобщо на договаряне/, не съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти. В случая липсва конкретно
посочена формула за определяне на възнаградителната лихва, която е съществен
10
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, предвид неяснотата в договора
относно начина на определяне на БЛП на банката за посочените кредити, вкл. начина
на промяна на Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните на банката
ищец /Тарифата/, които компоненти влияят върху размера на дължимата
възнаградителна лихва. Така е видно от текстовете на договора и Общите условия, че
потребителят-кредитополучател не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина и метода, по който банката-кредитор може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, защото липсва яснота относно
методологията, създадена от банката – кредитор /например с нейни вътрешни правила/
относно определяне на БЛП и на Тарифата, за които банката си е запазила правото да
променя едностранно по време на действие на договора, без тази промяна да подлежи
на договаряне.
Изложеното сочи и на извод, че в случая банката-ищец е действала в разрез с
принципа за добросъвестност, поради което и изключението по чл.144, ал.1, т.3 ЗПП е
неприложимо и посочените клаузи от договора следва да се приемат за
неравнопоставени, респ. - недействителни.
Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на
уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор
да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, без постигане на
изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена
методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата
възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не обуславя
нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно
определен към датата на сключване на договора размер в проценти и посочената
договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.
Установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на
БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото
положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни
клаузи. Изпълнено е и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като договорът за кредит
и Общите условия могат да се прилагат и изпълняват и без клаузите на чл. 14 от
договора и чл. 9.1. и чл. 25.3 от Общите условия. Следователно в хипотезата на
неравноправност на посочените договорни клаузи приложимата договорна
възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер и нищожността на
посочените клаузи не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане
на лихвата по кредита по първоначално уговорения при сключване на договора размер
(така решение № 170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г. на ВКС, II т.о.) .
Не са неравнопоставени и клаузите, с които се уговаря заплащането на
наказателна лихва за забава, както и такси за извършени от банката услуги.
Предвид посоченото, а и предвид обстоятелството, че в първата инстанция е
установена неистинност (неавтентичност) на двете допълнителни споразумения към
договора за кредит, то при определяне задълженията на ответниците следва да бъде
прилаган само първоначално договорения лихвен процент – 7.79%.
Претендираните от банката вземания срещу Д.Х. и М.Х. при посочените по-горе
размери, са на основание настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по
договора за кредит. Следователно, следва да бъде установено дали са настъпили
всички елементи на фактическия състав, при който Банката може да лиши длъжниците
11
от предимството на уговорения срок за връщане на кредита и да търси връщането му
веднага и изцяло.
Предсрочната изискуемост на цялото вземане се предпоставя от настъпването на
два юридически факта: обективен - неизпълнение от страна на длъжника, и субективен
- нарочно волеизявление на банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане
на преимуществото на срока. В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК е дадено задължително разяснение относно зависимостта между субективния
елемент и настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, като там е
посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след
като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
В случая се установява от изслушаната ССЕ, че последно плащане на
задължения по договора за кредит е извършено на 30.12.2010 г., като в същото време в
т. 20.2 от Общите условия, подписани от кредитополучателите, е уговорено, че банката
има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава в погасяване на вноска
с повече от 90 дни. Следователно, през 2015 г. за банката това право е възникнало.
Установява се още от приетите нотариални покани, че длъжниците са били уведомени
за изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на
17.07.2015 г. Следователно именно от тази дата кредитът е превърнат в такъв, като е
без значение от кога фактически банката го е осчетоводила като предсрочно изискуем.
Макар да е имало предходно дело между страните и банката и в неговия ход да е
поддържала изявление за предсрочна изискуемост на кредита, настоящият състав
намира, че доколкото настъпването на такава е отречено с влязло в сила на 14.02.2015
г. решение № 2276/10.12.2014 год. по т.д. №3982/2014 г. по описа на САС, ТО, 11
състав, този въпрос сега не може да бъде пререшаван.
От неоспореното заключение на ССЕ, изслушано пред настоящата инстанция се
установява, че непогасената главница за периода след 15.09.2011 г. (задължението за
главница до 14.09.2011 г. е установено с влязлото в сила решение № 2276/10.12.2014
год. по т.д. №3982/2014 г. по описа на САС, ТО, 11 състав.) при обявена предсрочна
изискуемост и при съобразяване само на първоначално уговорения в договора лихвен
процент е в размер на 164 965.48 лева. След като последното плащане е на 30.12.2010
г., като по делото нито е твърдяно, нито доказано от ответниците да са погасявали
някаква част от задълженията по кредита след това или в хода на процеса, следва да се
приеме, че и към настоящия момент това е дължимото задължение за главница.
Вземанията на ищеца за договорна (възнаградителна) лихва при първоначалния
лихвен процент по договора за кредит следва да бъдат признати за период,
приключващ до датата на предсрочна изискуемост. Това е така, защото след тази дата
вземане за възнаградителна лихва няма ( така и т. 2 от тълк. решение № 3/27.03.2019 г.
по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК). Или основателна е претенцията за периода
15.09.2011 – 17.07.2015 г. При съобразяване изчисленията на вещото лице и дадените
задължения в табличен вид в заключението, изслушано в настоящата инстанция,
вземането за възнаградителна лихва за посочения период възлиза на 48 170.04 лева.
Вземанията за наказателна лихва за исковия период 20.08.2015 г. – 22.10.2015 г.
са установени от вещото лице в размер на 228.26 лева, но изчисленията й са правени
12
при условията на клаузата на чл. 20.1 от ОУ (7.79%+3%) вместо по чл. 20.02 ОУ, който
именно касае наказателната лихва при обявена предсрочна изискуемост и тя е 7.79%
+10%. При самостоятелни изчисления настоящият състав констатира по-висок размер
на наказателната лихва по чл. 20.2 ОУ, но доколкото банката не е обжалвала
решението в тази му част, а забраната на чл. 271, ал. 1 ГПК не позволява да се влошава
положението на жалбоподателя, следва да бъде прието, че размерът на наказателната
лихва е установеният от първата инстанция.
По отношение на претендираните заемни такси се установява, че съгласно т.
13.5, т. 13.6 и 13.7 от Общите условия към договора за кредит, кредитополучателите са
задължили да застраховат обезпечението, да подновяват договора за застраховка и да
заплаща редовно застрахователните вноски. На основание чл.27 от Общите условия
към договора за кредитополучателите са дали съгласие при неизпълнение на
задължението за подновяване на застраховка на обезпечението и плащане на
застрахователните премии кредиторът да извършва тези действия вместо
кредитополучателя. Видно от договора за ипотечен кредит, същият е обезпечен с
договорна ипотека върху недвижим имот, и следователно е възникнало задължение за
застраховане. По делото не се установява, че ответниците са застраховали
ипотекирания имот. От друга страна от заключението на допълнителната ССЕ се
установяват сумите за платените от ищеца застрахователни полици, както и периода за
който се дължат.
По отношение на таксата за управление, същата е дължима съгласно т.25.2 от
Общите условия към договора за кредит. Ответниците не установяват да са платили
уговорената такса. Размерът на същата е установен с допълнителната ССЕ.
Или по делото се установява непогасено задължение на ответниците за заемни
такси (такса управление и застраховка на обезпечението) към «Банка ДСК» ЕАД, към
датата на депозиране на заявлението - 23.10.2015г. в размер на 6 331.55 лева, като до
този размер искът е основателен.
Предвид само частично съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с
изводите на първоинстанционния съд, решението на последния следва да бъде
обезсилено в частта, в която съдът се е произнесъл относно възнаградителна лихва за
периода 23.04.2009 г. – 14.09.2011 г. и да бъде отменено в частта, в която е признато
съществуване на вземане за главница над 164 965.48 лева до 167 726.65 лева и вземане
за договорна (възнаградителна) лихва в размер над 48 170.04 лева до 74 890.01 лева за
периода 15.092011 г. и за периода от 18.07.2015 г. до 23.10.2010 г.
В останалата обжалвана част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция всяка
страна има право на разноски съобразно уважената или неуважената част от въззивната
жалба.
Жалбоподателите са сторили разноски за държавна такса и вещо лице съотв. в
размер на 4983.12 лева и 600 лева, от които им се дължат 589.50 лева и 70.98 лева.
„Банка ДСК“ ЕАД не е сторила разноски, но е била представлявана от
юрисконсулт, на когото съдът определя юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.
78, ал. 8 ГПК в размер на 200 лева, от които им се дължат 176.34 лева.
За първоинстанционното производство „Банка ДСК“ ЕАД следва да бъде
осъдена да заплати на ответниците още 61.68 лева.
13
Първонстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която на
„Банка ДСК“ ЕАД са присъдени разноски пред СГС в размер над 5098.38 лева.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските,
с която на банката са присъдени за заповедното производство разноски над 8104.45
лева.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 2482/30.03.2020 г. по гр.д. № 15987/2016 г. на СГС, І-
7 състав в частта, в която, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ е прието за установено
съществуването на задължение на Д. К. Х. и М. Т. Х. за заплащане на договорна
(възнаградителна) лихва за периода 23.04.2009 г. – 14.09.2011 г. и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази му част.
ОТМЕНЯ Решение № 2482/30.03.2020 г. по гр.д. № 15987/2016 г. на СГС, І-7
състав в частта, в която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че Д. К. Х.
и М. Т. Х. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми:
На основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за сума над 164 965.48 лева
до признатите с решението 167 726.65 лева – главница по договор за ипотечен
кредит от 29.07.2008 г.;
На основание чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сума над 48 170.04 лева до признатите
74 890.01 лева - договорна (възнаградителна) лихва за периода 15.09.2011 г. –
17.07.2015 г. и за периода от 17.07.2015 г. до 22.10.2015 г.,
които суми са включени в заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
1007/2015 г. по описа на РС – Разлог И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни следните искове на „Банка ДСК“ ЕАД против
солидарните длъжници Д. К. Х. и М. Т. Х. за установяване на техни задължения по
договор за ипотечен кредит от 29.07.2008 г.:
На основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за сума над 164 965.48 лева
до 167 726.65 лева – главница по договор за ипотечен кредит от 29.07.2008 г.;
На основание чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сума над 48 170.04 лева до 74 890.01 лева -
договорна (възнаградителна) лихва за периода 15.09.2011 г. – 17.07.2015 г. и за
периода от 17.07.2015 г. до 22.10.2015 г.,
които суми са включени в заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
1007/2015 г. по описа на РС – Разлог.
ОТМЕНЯ Решение № 2482/30.03.2020 г. по гр.д. № 15987/2016 г. на СГС, І-7
състав в частта, с която на „Банка ДСК“ ЕАД са присъдени разноски пред СГС в
размер над 5098.38 лева и за заповедното производство сума над 8104.45 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2482/30.03.2020 г. по гр.д. № 15987/2016 г. на
СГС, І-7 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. К. Х. и М. Т. Х. да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД, сумата
176.34 – юрисконсултско възнаграждение пред САС.
14
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД да заплати на Д. К. Х. и М. Т. Х. сумата 660.48
лева – разноски пред САС и сумата 61.68 лева – допълнително разноски пред СГС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15