№ 371
гр. София, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка И.а
Членове:П. Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка И.а Въззивно гражданско дело №
20221100500474 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20188874 от 23.09.2021 г., постановено по гр. д. №
12280/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 82 състав, съдът е признал за
установено по предявените от „Т.С. ЕАД, срещу Н. Д. Х., по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК искове, че Н. Д. Х. дължи на „Т.С. ЕАД, на основание чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, сумата от 683, 81 лв., представляваща главница за
доставена топлинна енергия през периода 30.09.2016 г. - 30.04.2017 г., ведно
със законната лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането и на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 317, 75 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 15.11.2016 г. - 07.08.2018 г. за имот в гр. София, ж. к.
„*******, аб. № 300130, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК от 01.12.2018 г. по ч. гр. д. № 55648/2018 г. на СРС, 82 състав,
като е отхвърлен иска по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ за сумата над 683,
81 лв. до пълния претендиран размер от 2 220, 05 лв., както и за сумата за
дялово разпределение в размер на 66 лева и за периода 01.05.2015 г. -
29.09.2016 г., като погасен по давност и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата
над сумата от 317, 75 лв. до пълно претендираната сума от 348, 02 лв., както и
за мораторната лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на
13, 27 лв. за периода 15.09.2016 г. - 07.08.2018 г. Ответницата е осъдена да
заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за исковото и
заповедното производство в общ размер на 76, 13 лв. Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД и „Б.Б.“ ООД като трети лица -
1
помагачи на страната на ищеца.
С определение № 20208047 от 05.11.2021 г., постановено по
горепосоченото дело, е изменено решението от 23.09.2021 г. в частта за
разноските, на основание чл. 248 ГПК, като Н. Д. Х. е осъдена да заплати на
„Т.С.“ ЕАД, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за исковото и заповедното
производство в общ размер на 185, 92 лв., а ищецът е осъден да заплати на
ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 258, 19 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Излага
съображения, че решаващият съд неправилно е приложил института на
погасителната давност, тъй като в раздел IX от ОУ „Заплащане на ТЕ”, чл.33,
ал.1 е определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия (в
това число и ответницата), са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия, а именно: в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. В този смисъл, задължението за заплащане на дължимите
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най - късно до
края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия.
Поддържа, че решаващитя съд не е съобразил обстоятелството, че сумите по
обща фактура № **********/30.07.2016 г. за период м.05.2015 г. - м.04.2016
г., стават изискуеми на 15.09.2016 г., а сумите по обща фактура №
**********/30.07.2017 г. за период м.05.2016 г. - м.04.2017 г., стават
изискуеми съответно едва на 15.09.2017 г. Същевременно заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 20.08.2018 г., като с това
процесуално действие от страна на дружеството давността е прекъсната.
Счита, че решаващият съд неправилно е приел, че не е установено
обстоятелството, че топлоснабдителното дружество не е доказало
сключването на договор за предоставяне на услуга дялово разпределение от
негово име с трето за производството лице, тъй като по делото е представен
договор между „Т.С.“ ЕАД и фирма, осъществяваща дялово разпределение, а
именно - “Т.С.” ЕООД. Съгласно чл. 22, ал. 2 от Общите условия, клиентите
заплащат на Продавача стойността на услугата „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец. Твърди, че сумата за дялово
разпределение е фактурирана от ищцовото дружество в съответствие с
договорните задължения между „Т.С. ЕАД и фирмата за дялово
разпределение. Това му дава основание да претендира заплащането в негова
полза на заявените вземания за дялово разпределение. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част, като уважи предявените искове. Претендира
сторените разноски, включително възнаграждение за един юрисконсулт.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на
въззивната жалба от ответницата Н. Д. Х., с който я оспорва. Излага
съображения, че правилно решаващият съд е приел, че процесните суми за
2
периода преди 20.08.2015 г. са погасени по давност. Установеният в чл.111, б.
“в“ ЗЗД тригодишният давностен срок започва да тече от деня, в който всяко
едно месечно вземане е станало изискуемо - чл.114, ал.1 ЗЗД. Посоченото от
ищеца основание на претенцията за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., а
именно – съставената общата фактура от 31.07.2016 г., не променя падежа на
общото задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата
фактура (31.07.2016 г.), респ. от падежа й (15.09.2016 г.). Падежът на
месечните задължения за стойност на потребена ТЕ остава онзи, посочен в
нормата на чл.33, ал.1 от ОУ, като въз основа на общата фактура, отчитаща
резултата от изравнителната сметка, единствено би могло да възникне ново
вземане за ищеца само за сумата, надхвърляща общия сбор на фактурираните
през целия период задължения (в случай на резултат за доплащане от
потребителя), или ново вземане за потребителя за сумата за връщане, в
случай че фактурираното количество топлинна енергия през целия отчетен
период надхвърля реално потребеното, установено след отчет на уредите за
дялово разпределение. Оспорва твърдението на жалбоподателя, че в
първоинстанционното производство е представил договор между етажната
собственост и фирмата за дялово разпределение на съответния адрес, както и
че тази фирма е „Т.С.“ ЕООД. Поддържа, че по делото е установено, че
топлинният счетоводител, осъществяващ услугата дялово разпределение за
съответната сграда е „Б.Б.“ ООД, но ищецът не е представил договор между
последния и „Б.Б.“ ООД, по силата на който да е възложено на фирмата за
дялово разпределение да осъществяване на тази услуга, нито пък е
установено облигационно правоотношение и между етажната собственост и
„Б.Б.“ ООД. При недължимост на главния дълг, недължими се явяват и
начислените върху него лихви за забава. Наред с това, доколкото за
изпълнение на задължението за заплащане на услугата дялово разпределение
не е предвиден срок, купувачите изпадат в забава след покана, на основание
чл.84, ал.2 ЗЗД. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Третото лице – помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД, не е депозирал
писмен отговор на въззивната жалба.
Третото лице – помагач на ищеца „Б.“ ООД, не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло
в сила, като необжалвано от ответника.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал. 1 ГПК вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот - апартамент 142,
3
находящ се в гр. София, ж. к. „*******, аб. № 300130, като му дължи сумата
от 2 220, 05 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия през
периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г., отразена в общи фактури №
**********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г., ведно със законната
лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането, 348, 02 лв. - мораторна
лихва за периода 15.09.2016 г. - 07.08.2018 г., 66 лв. - сума за дялово
разпределение за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. и 13, 27 лв. - мораторна
лихва за периода 15.09.2016 г. - 07.08.2018 г. върху главницата за дялово
разпределение. Във връзка с подадено на 20.08.2018 г. заявление, по ч.гр.д. №
55648/2018 г. на СРС, 82 състав, е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл. 414 ГПК
ответницата е депозирала възражение. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено спрямо ответника съществуването на
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Претендира
сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответницата релевира възражение за изтекла 3-годишна погасителна
давност за вземанията за периода 05.2015 г. - 08.2015 г., както и за сумите за
дялово разпределение за периода 07.2015 г. - 08.2015 г. Оспорва наличието на
облигационно отношение между страните, тъй като не е собственик или
ползвател на процесния имот и не е сключен договор за наем на общинско
жилище. Твърди, че в жилището са настанени още 4 лица, поради което
ответницата не може да отговаря за повече от 1/5 от претендираните
вземания. Излага съображения, че сума за дялово разпределение се дължи на
фирмата за дялово разпределение, а не на ищеца. Оспорва наличието на
договорна връзка с „Т.С.” ЕООД. Поддържа, че по делото не са представени
доказателства за датата на публикуване на фактурите на интернет страницата
на ищеца, което води до неоснователност на претенцията за лихва. Моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
сторените по делото разноски.
На 20.08 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Н. Д. Х., за сумата от 2 286, 05
лв. – главница, сумата от 468, 51 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2016
г. – 07.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. В т.12 от
заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за доставена от ищеца
топлинна енергия през периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, ап.142, аб. № 300130. Същият
не е заплатил дължимите от него суми за топлинна енергия, стойността на
изравнителните сметки и дялово разпределение за процесния период.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за неизплатена топлинна
енергия: 2 220, 05 лв. - главница, сумата от 348, 02 лв. – лихва, 66 лв. –
стойност на услугата дялово разпределение 13, 27 лв. - лихва. Претендира
сторените по делото разноски за държавна такса и и юрисконсултско
4
възнаграждение.
С разпореждане от 01.12.2018 г., постановено по ч. гр. д. №
55648/2018 г. по описа на СРС, 82 състав, съдът е постановил исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 102, 95 лв., от които: 52, 95
лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с
което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК, ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
Видно от представения по делото договор за продажба на недвижим
имот - частна общинска собственост от 30.09.2016 г. Столична община е
продала на Н. Д. Х. процесния апартамент № 142, находящ се в гр. София, ж.
к. „*******.
По делото е представен договор № 2215/01.10.2002 г., сключен
между упълномощен представител на етажната собственост с адрес ж. к.
„Овча купел“, бл.13, вх.6, като възложител и „Б.Б.“ ООД, като изпълнител, по
силата на който изпълнителя е приел да извършва услугата „топлинно
счетоводство“.
Видно от представения протокол от 16.09.2002 г. от проведеното
Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр.
София, ж. к. „Овча купел“, бл. 13, вх. 6, етажните собственици са взели
решение да се сключи договор с „Б.Б.“ ООД, което дружество да извършва
дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна
собственост. Протоколът е съставен от представители на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между
„Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.
139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията
на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. М.Т. по изслушаната пред
СРС съдебно - техническа експертиза, което съда възприема, като
компетентно дадено, се установява, че общият топломер се отчита по
електронен път в 00:00 часа на първо число на месеца, чрез електронно
устройство, като отчетът се документира. От отчетеното количество топлинна
енергия се приспадат технологичните разходи, които са за сметка на
доставчика на топлинната енергия. Чистото количество топлинна енергия,
5
което отива при потребителите, се разпределя между тях за отопление на
имот, сградна инсталация и общи части и битово горещо водоснабдяване.
Съгласно заключението за направената проверка на оправомощената от
ДАМТН лаборатория по отношение на общия топломер в абонатната станция
същият съответства на изискванията. Вещото лице е установило, че за
исковия период дяловото разпределение на топлинната енергия е извършвано
от “Б.Б.” ООД, съгласно изискванията на ЗЕ и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
и Общи условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енрегия за битови
нужди гр. София, одобрени с решение на ДКЕВР от № ОУ-001/07.01.2008 г.,
както и с решение по т.1 от протокол № 53 от 28.03.2013 г. на съвета на
директорите на „Т.С.“ ЕАД и одобрени с решение -02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
на основание чл.150, ал.1 ЗЕ. Според главните отчети и изравнителните
сметки на фирмата за дялово разпределение за исковия период в процесния
имот има 6 бр. радиатори с ИРРО (индивидуални разпределители на разхода
за отопление). Топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване се
отчита по показанията на 2 бр. водомери за топла вода в имота. Записаното в
главните отчети за отопление на имота за процесния период съвпада с
отразеното в изравнителната сметка. Вещото лице е установило, стойността
на доставената топлинна енергия през исковия период възлиза на 2 344, 50
лв., в която не са включени предишни просрочени или неплатени сметки,
както и изравнявания за периоди извън процесния период и лихви.
По делото е депозирана молба от „Т.С.“ ЕООД от 16.04.2021 г., с
която заявява, че през исковия период не е извършвал услугата дялово
разпределение по отношение на процесиня топлоснабдения имот.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта
на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК.
Липсва спор между страните, че ответницата е клиент на топлинна
енергия за периода 30.09.2016 г. – 30.04.2017 г., в качеството си на собственик
6
на процесния топлоснабден имот, за който период предявеният иск е уважен с
решението в необжалваната от страните част.
Спори се относно обстоятелството дали правилно е приложен
институтът на погасителната давност с обжалваното решение.
Ответницата своевременно е заявила по делото – с депозирания
писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна
давност. Ето защо то е част от спорния предмет и е разгледано по същество от
решаващия съд.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им
са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да
тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.
За периода м.05.2015 г. – м.05.2016 г. приложение намират Общите
условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-
02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от
10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33,
ал.1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е
ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на
месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват
признания за това от насрещната страна. Ето защо и на основание чл.114, ал.2
ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен на 20.08.2018 г., към този момент е изтекла погасителната давност
за вземания, станали изискуеми преди 20.08.2015 г. Това са вземанията за
периода м.05.2015 г. – м.07.2015 г.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че сумата по
общата фактура за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г., става изискуема едва
на 15.09.2016 г. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се
отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и
посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура
съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената
топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което
погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и
върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата
7
фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и
са функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че
вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 20.08.2015 г. са погасени по
давност, са законосъобразни.
С обжалваното решение съдът е приел, че за периода 20.08.2015 г. –
29.09.2016 г. между страните не е налице облигационна връзка по договор за
доставка на топлинна енергия за процесния имот. Във въззивната жалба не са
изложени оплаквания срещу този извод на съда, поради което и на основание
чл.269 ГПК този въпрос не следва да се обсъжда по същество.
Във въззивната жалба не са изложени и оплаквания относно
определения от СРС размер на вземането за периода, който е покрит от
изтекла погасителна давност, поради което и на основание чл.269 ГПК този
въпрос е извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъждат по
същество.
Жалбоподателят поддържа, че по делото е установено наличието на
задължение за цената за услугата „дялово разпределение“.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
На основание чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда
- етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното
предприятие или от доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и
избрано от потребителите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване
изискванията на наредбата и приложението към нея. Изборът на лицето,
извършващо услугата дялово разпределение в сгради - етажна собственост, се
извършва от потребителите, притежаващи най-малко две трети от
собствеността в сградата. За резултатите от избора потребителите уведомяват
писмено топлопреносното предприятие, което сключва писмен договор при
общи условия с избраната фирма за дялово разпределение.
По делото пред СРС е представен такъв договор, сключен между
„Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД. От ангажираните доказателства обаче се
установи, че през исковия период по отношение на процесиня топлоснабден
имот услугата „дялово разпределение“ не е извършвана от „Т.С.“ ЕООД, а от
„Б.Б.“ ООД. Същевременно ищецът не е ангажирал доказателства относно
наличието на сключен договор между топлинния счетоводител и „Т.С.“ ЕАД,
по силата на който ищецът е възложил именно това дружество да извършва
услугата „дялово разпределение“. Ето защо изводът на решаващия съд за
недоказаност на това обстоятелство е обоснован. Това води до
неоснователност на иска относно претендираната цената на тази услуга в
полза на ищцовото дружество и лихва за забава.
8
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на
ответницата по жалбата следва да се присъди сумата от 400 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство.
Жалбоподателят своевременно е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответницата по
жалбата. Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част,
но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.
д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда
до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и
фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е
различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се
изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
В конкретния случай усилията на процесуалния представител на
ответника по жалбата се свеждат до: изготвяне на писмен отговор на
въззивната жалба и списък на разноските по чл.80 ГПК, както и ангажиране
на доказателства относно техния размер. Предвид обстоятелството, че
установеният минимален размер в разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1 и чл.7, ал.2,
т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, в приложимата към
момента на сключване на договора редакция, възлиза на 345, 20 лв., предвид
обжалваемия интерес, а адвокатското възнаграждение е в близък до
минималния размер, следва да се приеме, че не са налице основания за
намаляване на адвокатското възнаграждение
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20188874 от 23.09.2021 г.,
постановено по гр. д. № 12280/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 82 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която е отхвърлен иска, предявен от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул. „*******, срещу на Н. Д. Х., ЕГН
**********, по реда на чл.422, арл.1 ГПК – за признаване за установено, че Н.
Д. Х., ЕГН **********, дължи на „Топлфикация София“ ЕАД, ЕИК *******,
9
на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ за сумата над 683, 81
(шестстотин осемдесет и три лева и осемдесет и една стотинки) лв. до пълния
претендиран размер от 2 220,05 (две хиляди двеста и двадесет лева и пет
стотинки) лв., както и сумата за дялово разпределение в размер на 66
(шестдесет и шест) лв. и за периода 01.05.2015 г. - 29.09.2016 г. като погасен
по давност и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 317, 75
(триста и седемнадесет лева и седемдесет и пет стотинки) лв. до пълния
предявен размер от 348, 02 (триста четиридесет и осем лева и две стотинки)
лв., както и за мораторната лихва върху главницата за дялово разпределение в
размер на 13, 27 (тринадесет лева и двадесет и седем стотинки) лв. за периода
15.09.2016 г. - 07.08.2018 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул.
„******* да заплати на Н. Д. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
София, ж.к. „******* – адв. П. Х., сумата от 400 (четиристотин) лв., на
основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивното производство.
Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло
в сила, като необжалвано от ответника.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК
*******, с адрес гр. София, ул. „******* и „Б.“ ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „*******, като трети лица -
помагачи на страната на ищеца.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10