№ 797
гр. София, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100506111 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20010908 от 13.01.2021 г., постановено по гр. д. № 69292/2019
г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав, е признато за установено, по реда на чл. 422 ТПК,
че К. Ц. Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 2 485, 35 лв. - главница за доставена в
периода от м.05.2015 г. до м.04.2018 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 067231,
находящ се в гр. София, ж. к. ****, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 31.05.2019 г. до изплащане на вземането, както и сумата 291, 10 лв. - лихва
за забава върху главното вземане от периода 14.09.2016 г. - 22.05.2019 г., като исковете
са отхвърлени в останалата им част, като неоснователни. Ответницата е осъдена да
заплати на ищеца сумата от 369, 43 лв. - разноски в исковото и в заповедното
производство, по компенсация, като от дължимите на ищеца разноски, съобразно
уважената част от иска са приспаднати дължимите на ответника разноски, съобразно
отхвърлената част.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата К. Ц. Г.. Излага
съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно. Счита,
че по делото не са ангажирани доказателства, че ответницата е собственик или
ползвател на процесния имот. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че е поставена в забава, след като ищецът не е установил кога е публикувал на
сайта си дължимите от ответницата суми. Поддържа възраженията си за нищожност на
клаузата на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД в сила от 12.03.204 г.,
които счита за неравноправни. Моли съда да отмени решението в обжалваната част,
като отхвърли предявените искове в тази им част. Претендира сторените във
1
въззивното производство разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 27.01.2022 г. оспорва въззивната жалба. Моли съда да
потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила, като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема
следното:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86,
ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент 75, находящ
се в гр. София, ж. к. ****, с абонатен № 067231, като му дължи сумата от 3 560, 66 лв. -
главница за незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2015 г. до м.04.2018 г.,
сумата от 584, 12 лв. - законната лихва за забава върху главницата за периода
14.09.2016 г. - 22.05.2019 г., сумата от 32, 02 лв. – главница за услугата дялово
разпределение за периода м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г. и сумата от 5, 99 лв. – лихва за
забава за периода 30.05.2016 г. – 22.05.2019 г. Във връзка с подадено на 31.05.2019 г.
заявление, по ч. гр. д. № 30912/2019 г. на СРС, 26 състав, е постановена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която длъжникът е подал
възражение в срок. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
до окончателното изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответницата оспорва предявените искове. Счита, че по делото не са ангажирани
доказателства, че е собственик или ползвател на имота. Прави възражение за изтекла
погасителна давност за главниците и лихвите върху тях. Твърди, че не е изпаднала в
забава за плащането на задълженията, тъй като чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за
периода общи условия счита за неравноправни и нищожни, тъй като обвързват падежа
на задължението за плащане с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя, което да му даде възможност за достъп до интернет и по този
начин го поставяли в неравностойно положение спрямо търговеца. Дори и да се
приеме, че клаузите не са нищожни, то ищецът не бил представил доказателства за
датата, на която са публикувани общите фактури по отношение на процесните
периоди. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира сторените в заповедното и исковото производство разноски.
На 31.05.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К. Ц. Г.. В т.12 от заявлението е пояснено,
че длъжникът през периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г. е ползвала топлинна енергия
доставена в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. **** с абонатен №
067231. Същата не е заплатила и дължимите от нея суми за топлинна енергия, дялово
разпределение, както и стойността на изравнителните сметки за процесния период.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: 3 560, 66 лв. - главница и 584, 12 лв. -
2
лихва, а за дялово разпределение: 32, 02 лв. - главница и 5, 99 лв. - лихва. Претендира
сторените в производството разноски за държавна такса в размер на 83, 66 лв. и
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
С разпореждане от 19.06.2019 г. по ч. гр. д. № 30912/2019 г. на СРС, 26
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение срещу длъжника К. Ц. Г.,
като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в
размер на 83, 66 лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това
на заявителя са дадени указания, че може да предяви иск за установяване на вземането
си. В срока по чл.415, ал.4 ГПК „Т.С.“ ЕАД е предявил такъв иск.
Видно от нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по чл.55 г.
от ЗПИМП Ц.А.М. е признат за собственик на ап.75, находящ се в блок 19 в жилищен
комплекс „Бъкстон“.
От представеното по делото удостоверение за наследници от 12.10.2020 г. се
установява, че Ц.А.М. е починал на 05.02.1987 г. и е оставил за свой наследник по
закон К. Ц. Г. – дъщеря.
От заключението на вещото лице инж. Д.С. по изслушаната пред СРС
съдебно - техническа експертиза, което съдът възприема като компетентно дадено, се
установява, че измерването на потребеното количество топлинна енергия в сградата, в
която се намира апартаментът на ответницата, през периода м.05.2015 г. – 30.04.2018 г.
е извършвано от общ топломер, който е монтиран в абонатната станция. Топломерът се
отчита от служители на ищеца в началото на всеки месец по електронен път чрез
преносим „терминал“, с който се снема показанието на топлинната енергия в 0.00 часа
на първо число на месеца. От отчетеното количество топлинна енергия се приспадат
технологичните разходи. Отопляемият обем на имота на ответницата е 164, 9 куб.
метра, а заедно с дела от общите части – 194, 68 куб. метра. За процесния период за
имота на ответницата са начислявани суми за топлинна за отопление, за сградна
инсталация и за битово горещо водоснабдяване (БГВ), които общо възлизат на 3 560,
65 лева. Същевременно с фактури са начислени 3 649, 92 лева, поради което сумата от
89, 25 лева е за получаване от потребителя. Разпределението на сумите за топлинна
енергия през периода е било извършено в съответствие с нормативните разпоредби и
показанията на общия топломер, за който е установено, че е преминал съответните
проверки и не са констатирани отклонения при отчитане на измерваното количество
топлинната енергия.
По делото са представени изготвените изравнителни сметки на исковия
период, които са съобразени от вещото лице при изпълнение на възложената от съда
задача.
Пред СРС е изслушана и съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице Й.П.. От експертното заключение се установява, че няма данни за
извършени плащания за покриване на начислените суми за исковия период. За периода
м.05.2016 г. – м.04.2018 г. за доставената топлинна енрегия в имота на ответницата са
начислявани суми за отопление, за сградна инсталация и за битово горещо
водоснабдяване. Размерът на дължимите суми за топлинна енергия за процесния
период възлиза на общо 3 649, 92 лв., от които 889, 72 лева за гореща вода; 2 760, 20 лв.
– топлинна енергия за отопление (включително и сградна инсталация). След
извършени изравнявания задълженията, които са отразени в счетоводството на ищеца
са: 3 560, 66 лева за главница за топлинна енергия и 584, 12 лева за лихва върху нея; 32,
3
02 лева за дялово разпределение и 5, 99 лева лихва върху нея.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Искът е предявен в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок, след връчването на
заповедта на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със
сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет
на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Жалбоподателят оспорва качеството си клиент на топлинна енергия и
твърди, че не е доказано да е собственик на топлоснабдения имот.
Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен
собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответницата на потребител на топлинна
4
енергия за битови нужди с качеството на собственик на топлоснабден имот. Това
обстоятелство е оспорено още с депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба. Ето защо, ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на това
свое твърдение, съгласно нормата на чл.154, ал.1 ГПК.
За принадлежността на правото на собственост по отношение на процесния
имот ищецът е ангажирал писмени доказателства по делото, обсъдени по - горе, от
които се установи, че ответницата е придобила в резултат на наследяване правото на
собственост върху процесния недвижим имот. Ето защо с представения по делото
нотариален акт и удостоверение за наследници ищецът е изпълнил доказателствената
си тежест да установи по делото, че ответницата е собственик на процесния имот и в
това си качество е клиент на топлинна енергия през исковия период.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по
спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите
условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя
от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите условия, одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите),
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответницата не твърди и не установява да е
упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, поради което
настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи
условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата –
потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия
на ищеца регулират спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между
главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Стойността на реално доставената до имота топлинна енергия е установена
по делото посредством изслушаната в производството пред СРС съдебно – техническа
експертиза. Експертното заключение не е оспорено от страните. Същото е компетентно
дадено, обстойно и задълбочено обосновано. Изводите на вещото лице изцяло
кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Ето защо съдът
възприема експертното заключение.
Във въззивната жалба не са изложени оплаквания за неправилно прилагане
на института на погасителната давност от решаващия съд, поради което и на основание
чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
5
обсъжда по същество.
Жалбоподателката поддържа своевременно направеното възражение с
писмения отговор на исковата молба за нищожност на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ на
„Т.С.“ ЕАД.
Претендираната от ищеца и присъдена от съда лихва е за периода от
14.09.2016 г. до 22.05.2019 г. За този период приложими са общите условия на
„Т.С.“ЕАД от 2016 г.
Съгласно клаузата на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия на ищеца от 2016
г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като дължимата сума от
изравнителните сметки се заплаща в 45-дневен срок след датата на издаване на
съобщението за дължимата сума. Ето защо и доколкото денят за изпълнение е
определен, на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след изтичането
му. С оглед на това оплакванията на жалбоподателката, че обвързването на срока за
изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата на
публикуването им на интернет страницата на търговеца поставя потребителя в
неравностойно икономическо положение и го задължава да се снабдява с техническо
средство за достъп до интернет, се явяват неотносими към разглежданите за исковия
период общи условия на ищеца. Ето защо възражението на жалбоподателката в тази
насока се явяват неоснователни.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответникът по жалбата претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Доколкото същият не е депозирал писмен отговор на въззивната
жалба и не е представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се
приеме, че не е защитаван в настоящото производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не следва да се ангажира
отговорността на жалбоподателя за разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният съд констатира, че в мотивите на обжалваното съдебно решение
съдът е посочил, че непогасеното по давност задължение за топлинна енергия е за
периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г. Същевременно в диспозитива на съдебното
решение периодът е посочен м.05.2015 г. – 04.2018 г. Ето защо делото следва да се
върне на СРС за извършване на преценка за евентуално развитие на производство по
реда на чл.247 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20010908 от 13.01.2021 г., постановено по гр.
д. № 69292/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с
която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, с адрес гр.
София, ул. „****, срещу К. Ц. Г., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. „****, искове
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86
ЗЗД, че К. Ц. Г., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата от 2 485, 35
(две хиляди четиристотин осемдесет и пет лева и тридесет и пет стотинки) лв.,
6
представляваща стойност за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
м.05.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
31.05.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 291, 10 (двеста деветдесет и
един лева и десет стотинки) лв., представляваща обезщетение за забава върху
задължението за цена за доставена топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до
22.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по реда на чл.410 ГПК по ч. гр. дело № 30912/2019 г. по описа на СРС, 26 състав.
ВРЪЩА гр. д. № № 69292/2019 г. на СРС, I ГО, 26 състав, за извършване на
преценка относно евентуално развитие на производство по реда на чл.247 ГПК
относно началния момент на периода на задължението за топлинна енергия.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7