Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на четвърти декември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 11 по описа за 2020
г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение от 25.07.2019 г., постановено по гр. д. № 14424/2018
г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 47-ми състав, е прието за установено
по предявени от „А.“ ООД срещу „Д.Е.Е.“ ЕООД искове по чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 372,
ал. 1 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, че „Д.Е.Е.“ ЕООД дължи на „А.“ ООД сумата от 684,54 лева, представляваща неплатено
възнаграждение по договор за превоз, за което е издадена фактура, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 19.10.2017
г., до окончателното й плащане, и сумата от 30,97 лева - лихва за забава върху
главницата от 1 740 лева за периода от 10.08.2017 г. до 18.10.2017 г., за
които е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 74463/2017г. на
Софийски районен съд.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от
ответника „Д.Е.Е.“ ЕООД, в която се излагат доводи за неговата неправилност, незаконосъобразност
и необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Оспорва се изводът на районната съдебна инстанция, че сключеният между
страните договор е такъв за превоз, доколкото ищецът е регистриран в Търговския
регистър с основен предмет на дейност спедитор, а транспортната услуга е
извършена от трето, неучастващо по делото лице, поради което не е установено в
какво качество е действало „А.“ ООД по процесния договор. Излага се, че въз
основа на заявка-договор № 7965/05.06.2017 г. е възложено на ищеца извършването
на транспортната услуга, в потвърждение на която последният е издал
потвърждение на заявка за транспорт № 304922, като в т. 9.5 от заявка-договор №
7965/05.06.2017 г. изрично е предвидена неустойка и нейният размер при неизпълнение
задължението на превозвача да се яви на товаро-разтоварителните адреси в
указаните часове и дати. Възразява се срещу приетото от СРС, че между страните
не е спорно, че ищецът е спазил крайния срок за доставка на стоката, доколкото
това обстоятелство е било оспорено от ответника с искането му да бъде задължено
„А.“ ООД да представи оригинала на процесната товарителница. Сочи се, че в
настоящия случай е налице неизпълнение от страна на ищеца на договорената между
страните фиксирана дата на натоварване, за което същият дължи неустойка,
уговорена в т. 9.5 от заявка-договор № 7965/05.06.2017 г. Счита се, че в противоречие
с чл. 27 от Конвенцията за CMR
районният съд е определил размера на лихвата, дължима при договори за превоз, като
е приел размер на същата с оглед законната лихва, а не както е увредено в
Конвенцията – 5%. Оправя се искане за отмяна на атакуваното решение и
отхвърляне изцяло на предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответната
страна по въззивната жалба - ищецът „А.“ ООД,
е подал отговор на въззивната жалба, в който са изложили подробни съображения
за това, че
решението на СРС е правилно и законосъобразно, като се отправя искане последното да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
От страна на
ответника е подадена и частна жалба срещу постановеното от СРС по реда на чл.
248 от ГПК определение от 17.11.2019 г., с което е изменено първоинстанционното
решение в частта за разноските и е осъдено ответното дружество да заплати на
ищеца и направените разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното
производство в размер на сумата от 300 лева. В жалбата се излагат доводи за
неговата незаконосъобразност, неправилност и постановяване при нарушение на
процесуалните правила, поради което се претендира неговата отмяна.
В срока по чл.
276 от ГПК ищецът „А.“ ООД изразява
становище по частната жалба, в което оспорва същата и претендира оставянето й
без уважение.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с които
е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е
допустими.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд,
съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. Съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността
на обжалваното решение въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане
за установени на относимите към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. Съобразявайки посоченото настоящият съдебен състав
намира, че решението на СРС е и
правилно. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 47-ми състав, е бил сезиран с
искове с правно основание чл. 372 от ТЗ, вр.
с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД – за заплащане на остатък от възнаграждение
по потвърждение на заявка за транспортна пратка № 304922, във връзка с което е
издадена фактура № **********/20.06.2017 г., при въведено от ответника
възражение за недължимост на сумата поради погасяването й чрез прихващане с
несрещно вземане по чл. 92 от ЗЗД по
заявка-договор № 7965/05.06.2017 г.
Договорът за
автомобилен превоз по общата му уредба на ТЗ и на ЗАвП е възмезден, двустранен
договор, съгласно който превозвачът се задължава да промени местоположението на
товар чрез използване на превозно средство, срещу задължение на другата страна
/изпращач, товародател/ да му заплати възнаграждение.
Общата уредба на
договора за автомобилен превоз на товари е в ТЗ и ЗАвП, съгласно които
договорът е неформален, консенсуален, възмезден, двустранен договор. При този
договор превозвачът носи отговорност за вреди, липси, погиване на товара до
размера на вредата, съответно на липсващата стока, освен ако те се дължат на
конкретно посочени в закона причини. Превозвачът отговаря обаче, само ако
в срок от един месец от узнаване за вредата е уведомен от
товародателя/товарополучателя – рекламацията е задължително условие за
упражняване на правата, произтичащи от отговорността на превозвача, иначе
правото на обезщетение се преклудира.
Договорът за
международен автомобилен превоз на товари е уреден в ТЗ и в Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/. Този
договор, за разлика от общата уредба на договора за автомобилен превоз, е
реален договор – елемент от фактическия състав на сключването му е предаване на
товара /в този смисъл решение № 116/2000 г. на ВКС, V-то отделение, решение от
23.02.2005 г. на САС по гр. д. № 1ЗЗ4/2004 г./. Той, обаче, също е неформален
договор, независимо, че е предписано издаване на товарителница от товародателя.
Товарителницата
удостоверява договора за превоз, а не е форма за действителност на същия /арг.
от чл. 4 от CMR/. Товарителницата установява посочените в нея обстоятелства –
страни, факта на приемане на товара, място и дата на приемане, място на
получаване, вид, количество на товар, опаковка, както и правата и задълженията
по договора за превоз. Товарителницата удостоверява сключване на договор за
превоз на товари, съдържанието му и предаването на товара от товародателя на
превозвача в съответното състояние. Тази доказателствена стойност обаче, не е
необорима – тези обстоятелства могат да се доказват и с други доказателствени
средства, ако се спори за верността на тези обстоятелства /чл. 9 от CMR/.
Договорът за превоз не е товарителницата – тя само улеснява доказването му /в
този смисъл решение № 226/14.02.2000 г. на ВКС, решение № 289/27.02.2003 г. по
гр. д. № 977/2002 г. на ВКС/.
Въпреки
изложените в обратния смисъл доводи на жалбоподателя, СГС споделя изводите на
районната съдебна инстанция, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за международен автомобилен превоз, а не спедиционен
такъв. Съгласно чл. 361
от ТЗ, със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу
възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз
на товар, а съгласно чл. 367 от
ТЗ с договора за превоз превозвачът се задължава срещу възнаграждение да
превози до определено място лице, багаж или товар. В конкретния случай, от представените по делото
доказателства - заявка-договор № 7965/05.06.2017 г., потвърждение
на заявка за транспорт на пратка № 304922 и фактура № **********/20.06.2017 г.,
несъмнено се установява обстоятелството, че страните са
постигнали съгласие за превоз на конкретен товар до определено място срещу
задължение за заплащане на определено транспортно навло, което
представлява такса за превоза на стоки, платимо на превозвача. Липсват данни по
делото ищецът да се е
задължил да сключи договор за превоз или да организира конкретен превоз за
сметка на ответника срещу спедиционно възнаграждение
в своя полза. В представените документи фигурира договорено навло, но не и
спедиторско възнаграждение или разходи за други услуги, присъщи на спедитор. В тази връзка, ирелевантно за
определяне характера на процесния договор се явява обстоятелството с какъв
основен предмет на дейност се е регистрирало „А.“ ООД в
Търговския регистър, в каквато насока възразява жалбоподателят. Отделно, съгласно чл. 374 ал. 1 от ТЗ, превозвачът
може да извърши превоза изцяло или отчасти с участието на други превозвачи. Поради което, макар действително,
както посочва и ответното дружество, въззиваемият да е извършил
превоза с превозно средство на друга фирма, то това обстоятелство не го лишава от
качеството му на превозвач
и не води до възникването на правоотношение между страните по спедиционен
договор.
По изложените съображения въззивната инстанция
приема, че между страните е бил сключен договор за превоз. Затова, с оглед оплакванията,
касаещи правната квалификация на иска, следва да се отбележи, че съгласно
задължителните за органите на съдебната власт указания, дадени в т.1 ТР №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва самостоятелна проверка относно
правната квалификация и сам определя основанието на иска, доколкото тази
дейност на съда касае правилно прилагане на закона, вменено като задължение от
императивното правило на чл. 5 от ГПК.
В тази връзка следва да се отбележи, че за да определи действителното основание
на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират
основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита.
В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът
трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на
предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата
по делото и становищата на страните, следва да приложи съответния материален
закон. Неоснователни са възраженията на въззивника, че разпоредбите на
вътрешното законодателство /ЗЗД и ТЗ/ в процесния случай са неприложими. Както
вече беше посочено, правното действие на договора за
международен автомобилен превоз на товари попада под приложеното поле на чл.
372, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 379 от ТЗ и чл. 49 от Закона за автомобилните превози
/ЗАвП/. По силата на чл. 1, т. 1 от ЗАвП този нормативен акт урежда
обществените отношения, възникнали по повод осъществяването на международни
превози на товари с автомобили, извършени от български или чуждестранни
превозвачи. За породените от този договор правни последици намира приложение и
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, ратифицирана с Указ №1143/1977
г., обн. ДВ, бр.61/1977 г., но Конвенцията не изключва приложението на норми от
вътрешното законодателство, доколкото същите не й противоречат.
Също така, от
представените по делото доказателства се установява, че по процесното
правоотношение по договор за международен автомобилен превоз „Д.Е.Е.“ ЕООД е
възложило на „А.“ ООД да извърши международен автомобилен превоз на товари от
гр. София, България, до Нидерландия срещу възнаграждение от 1 350 лева без ДДС,
като „А.“ ООД е извършило превоза и е издало е фактура за възнаграждението на
обща стойност от 1 740 лева с ДДС. Не е спорно обстоятелството, а и същото
се подкрепя и от наличния доказателствен материал, че ответникът е заплатил
част от договореното възнаграждение в размер на сумата от 1 055,46 лева, след
което са останали дължими по фактурата 684,54 лева, за които ответното
дружество твърди да са недължими поради погасяването им чрез прихващане с
несрещно вземане по чл. 92 от ЗЗД по
заявка-договор № 7965/05.06.2017 г. В тази връзка, спорен по делото е въпросът,
дали задължението на ответника към ищеца за плащането на сумата от 684,54 лева
като част от възнаграждението по процесния договор за превоз е погасено.
Възражението на „Д.Е.Е.“ ЕООД за недължимост на същото е основано на
погасяването му чрез прихващане с насрещно вземане за неустойка по т. 9.5 от
заявка-договор № 7965/05.06.2017 г.
При подробен
анализ на събраните в производството доказателства настоящият съдебен състав
намира, че по делото не се установява да е възникнало твърдяното от ответното
дружество към ищеца вземане за плащане на неустойка. Това е така, тъй като
макар действително в т. 9.5 от
първоначално изпратената от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „А.“ ООД заявка-договор №
7965/05.06.2017 г. да е предвидена неустойка и нейният размер при неизпълнение
задължението на превозвача да се яви на товаро-разтоварителните адреси в
указаните часове и дати, то тази клауза не е била възпроизведена във
впоследствие изпратеното от ищцовото дружество потвърждение на заявка за
транспорт на пратка № 304922, в която изрично е посочено, че направената от ответника
заявка се потвърждава при следните условия, описани в потвърждението, без да е
посочена коментираната клауза за неустойка. Нещо повече, потвърждението на
заявка за транспорт на пратка № 304922 е подписано от „Д.Е.Е.“ ЕООД, като по
този начин последното недвусмислено се е съгласило, че това са окончателните
параментри на сключения с „А.“ ООД договор за превоз, съответно за ответника не
е възникнало правото за неустойка при неизпълнение задължението на превозвача
да се яви на товаро-разтоварителните адреси в указаните часове и дати. По
изложените съображения, правилно районната съдебна инстанция е отхвърлила направеното
от ответното дружество възражение за прихващане.
По отношение
възражението на жалбоподателя, че въпреки възприетото в обратния смисъл от
районната съдебна инстанция, последният е оспорил спазването от ищеца на
крайния срок за доставка на стоката, следва да бъде посочено, че съгласно
заключението на изслушаната пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, процесната
фактура № **********/20.06.2017 г. на обща стойност 1 740 лева е отразена
като задължение за плащане в съответните счетоводни сметки на страните, като в
счетоводството и на двете дружества е отразено извършеното частично плащане в
размер на сумата от 1 055,46 лева по фактурата. Действията по осчетоводяване
на процесната фактура представлява извънсъдебно признание на ответника за
наличието на валидно задължение за сумата по нея и доказва нейното съществуване
/в този смисъл е установената практика на ВКС, изразена с решение по чл. 290 от ГПК № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС,
ІІ Т. О.,
решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. дело № 593/ 2009 г., Т. О., ІІ т. о. на
ВКС, № 46 от 27.03.2009 г. по т. дело № 454/2008 г., на ВКС, II Т. О., № 109 от
07.09.2011 г. по т. дело № 465/2010 г. на ВКС, II т. о. и др. /.
Осчетоводявайки фактурата, представляваща първичен счетоводен документ, в който
се съдържат данни за съществените елементи на договора за превоз - страни,
предмет, отправна, начална точка и дестинация на превоза, и размер на
превозното възнаграждение, ответникът е признал, че е страна по процесния
договор за автомобилен превоз съгласно уговорките, отразени във фактурата.
Признанието на неизгодни за страната факти е едно от най-надеждните и
достоверни доказателствени средства в гражданския процес, което в случая,
преценено с оглед на всички обстоятелства по делото - арг. от чл. 175 от ГПК, се подкрепя от приложените към фактурата писмени доказателства.
Следователно, с осчетоводяването на коментирания първичен счетоводни документи
ответникът в качеството си на товародател е признал правнорелевантното
обстоятелство, че е страна по договори за превоз на товари с ищеца, както и че
последният в качеството си на превозвач е изпълнил своето договорно задължение
да осъществи възложения превоз точно в качествено, количествено и темпорално
отношение при насрещна парична престация - заплащане на уговореното превозно
възнаграждение, възлизащо именно на посочената във фактурата сума.
Що се касае до
наведените във въззивната жалба доводи, че
в противоречие с чл. 27 от Конвенцията за CMR районният съд е определил размера
на лихвата, дължима при договори за превоз, като е приел размер на същата с
оглед законната лихва, а не както е увредено в Конвенцията – 5%, СГС намира
същото за неоснователно. Разпоредбата на чл. 27 ал. 1 от Конвенцията е
неприложима в процесния случай, тъй като същата определя размера на лихвата
върху обезщетението, дължимо от превозвача при липса или повреда на стоката, както и за забавата при доставянето й, а за забавата на длъжника при
плащането на възнаграждението за извършения превод, респ. за размера на
дължимата лихва за забава, е приложима разпоредбата на чл. 86 ал. 2 от ЗЗД, в
който размер е и присъдена от СРС.
Така, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно
и законосъобразно.
По частната жалба на въззивника.
Частната жалба е
подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна, съображенията за което са следните:
С атакуваното
определение от 17.11.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е изменено
първоинстанционното решение в частта за разноските и е осъдено ответното
дружество да заплати на ищеца и направените разноски за адвокатско
възнаграждение в заповедното производство в размер на сумата от 300 лева.
Съгласно задължителните указания, дадени с т. 12 от ТР № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Така, районната
съдебна инстанция, съобразявайки обстоятелствата, че предявените от ищеца
искове са изцяло уважени, последният е представил по делото списък по реда на
чл. 80 от ГПК и доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство в заповедното производство, правилно е изменила
решението си от 25.07.2019
г. и е осъдила ответното дружество да заплати на ищеца и направените разноски
за адвокатско възнаграждение в заповедното производство, доколкото по тази
претенция е липсвало произнасяне на съда в окончателния му съдебен акт по
спора. Софийски градски съд не констатира в проведеното по реда на чл. 248 от ГПК производство СРС да е допуснал нарушения на процесуалните правила, поради
което и изложените в този смисъл възражения на частния жалбоподател са
неоснователни и частната му жалба следва да бъде оставена без уважение.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има единствено ищецът – въззиваем. Същият е поискал присъждането на такива и е
представил доказателства за извършването им. Процесуалният представител на
въззивника изрично е заявил в проведеното пред настоящата инстанция открито
съдебно заседание, че не прави възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ето защо, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК „Д.Е.Е.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на „А.“ ООД
направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на сума от 360 лева с включен ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 25.07.2019
г., постановено по гр. д. № 14424/2018 г., по описа на Софийски районен съд,
ГО, 47-ми състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената
от „Д.Е.Е.“ ЕООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, частна жалба срещу постановено по реда на чл. 248
от ГПК определение от 17.11.2019 г. по гр. д. № 14424/2018 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 47-ми състав.
ОСЪЖДА
„Д.Е.Е.“
ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „А.“
ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 360 лева - разноски във
въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.