СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публичното заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
Младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6937 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 263382 от 09.11.2017 г., постановено по гр. д. № 34784/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ГО), 56
състав, първоинстанционният съдебен състав е осъдил ответника в
първоинстанционното производство - „Д.Т.“ ЕООД, да заплати на ищеца С.Б.С.
суми, както следва: по иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ сума в размер на 1640,22 лв., представляваща
обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение от работника
без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 24.06.2016 г.
до окончателното плащане, като исковата претенция е отхвърлена за разликата до
пълния предявен размер от 8369,50 лв.; по иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 136,36 лв.,
представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 6 дни за 2016
г., дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 24.06.2016 г.
до окончателното плащане, като исковата претенция е отхвърлена за разликата до
пълния предявен размер от 1623,58 лв. и за 8 работни дни за периода от
03.08.2015 г. до 31.12.2015 г.; по искове с правно основание чл. 150 във вр. с чл. 262, ал. 1, т. 1 и 2 КТ сума в общ размер от 1714,13 лв., представляваща дължимо възнаграждение
за положен извънреден труд след работно време от 318 часа за периода от
03.08.2015 г. до 29.03.2016 г. и за положен извънреден труд в почивни дни
/събота/ от 55 часа за периода от 03.08.2015 г. до 29.03.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
24.06.2016 г. до окончателното плащане, като предявените исковете са отхвърлени
за разликата до пълните им предявени размери от 9682,31 лв. Ответникът е осъден
да заплати на ищеца и сумата от 431,82 лв. по иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ, представляваща
обезщетение за недопускане до работа за периода от 30.03.2016 г. до 25.04.2016
г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба
в съда - 24.06.2016 г. до окончателното плащане, като исковата претенция е
отвхърлена за разликата до пълния предявен размер от 2203,43 лв.
С посоченото решение е отхвърлена изцяло исковата претенция на С.Б.С.
срещу „Д.Т.“ ЕООД с правно основание чл.
128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ за заплащане на сумата от 700 лв.,
представляваща неплатена част от дължимото трудово възнаграждение за м. март
2016 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е осъдил
ответника да заплати на ищеца сумата от 216,48 лв., представляваща разноски по
делото. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество е осъдено да заплати
по сметка на СРС и сумата от 191,35 лв., представляваща дължима държавна такса,
депозити за вещо лице и за свидетел, платени от бюджета на съда.
Срещу така постановеното решение в частта, в която е уважен искът с
правно основание чл. 221, ал. 1 КТ в законоустановения двуседмичен срок по реда
на чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба на ответника в
първоинстанционното производство – „Д.Т.“ ЕООД. Във въззивната жалба са
релевирани твърдения за неправилност на атакуваното решение в обжалваната част
поради нарушение на материалния закон – чл. 221, ал. 1 вр. чл. 327, ал.1, т. 2 КТ. Излагат се доводи, че от доказателствата по делото се установява, че към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 26.04.2016 г. ответното
дружество, в качеството на работодател, не е имало непогасени изискуеми
задължения за плащане на трудово възнаграждение на ищеца. Сочи се, че като е
приел, че единствено факта на едностранно прекратяване на трудовия договор е
основание за плащане на обезщетение, съдът е нарушил закона и е постановил
незаконосъобразен съдебен акт. Акцентира се, че съдът е приел, че дължимото
възнаграждение за месец март, 2016 г. е било изцяло заплатено от работодателя,
поради което е отвхърлил иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, поради което
изводите за дължимост на претендираното обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ са
необосновани. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част. Не се претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от С.Б.С..
Първоинстанционното решение не е обжалвано,
съответно – е влязло в сила, в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените
от С.Б. осъдителни искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 150 във вр. с
чл. 262, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ и чл. 213, т. 2 КТ.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, но в същата е постановено в
противоречие с материалния закон.
Предвид изложеното, разгледана по
същество, въззивната жалба е основателна,
като съображенията за това са следните:
Въззивното решение е обжалвано в частта, в която съдът е уважил частично
предявения от С. Стоилов осъдителен иск срещу въззивника с правно основание чл.
221, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на
посочената правна норма, при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3
и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение и в размер на
действителните вреди – при срочно трудово правоотношение.
В конкретния случай от ищеца в
първоинстанционното производство се твърди трудовото правоотношение между него
и „Д.Т.“ ЕООД да е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
Следователно, за основателността
на исковата претенция с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ е необходимо
доказване на кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) съществувало между
страните валидно трудово правоотношение; 2) едностранно прекратяването на
същото от страна на работника/служителя; 3) прекратяването по т. 2) да е
извършено на соченото в исковата молба основание, а именно при наличието на
валидно възникнало потестативно право за това поради неплащане от страна на
работодателя на дължимо трудово възнаграждение; 4) размерът на брутното трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец преди прекратяването на
трудовото правоотношение.
Съобразно нормата на чл. 154, ал.
1 ГПК, установяването на горните предпоставки е в тежест на ищеца, който черпи
изгодни правни последици от тях.
От представения по делото трудов
договор № 1/30.07.2015 г. (л. 14 и сл. от делото пред СРС), въззивния съд,
както и първоинстанционният, намира за безспорно установено по делото,
наличието на валидно възникнало между страните трудово правоотношение, т.е.
налице е първата предпоставка за основателност на иска.
По силата на посочения трудов
договор, въззивника, в качеството на работодател, е възложил на С.Б.С., в
качеството на служител, да изпълнява длъжността „диспечер, транспортни
средства" - НКПД 4323 2007, срещу ежемесечно плащане на възнаграждение в
размер, посочен в чл. 8 на трудовия договор, а именно: месечно трудово
възнаграждение в размер на 500 лв. и допълнително възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6 %, съгласно НСОРЗ. Уговореният
срок на действие на договора е 1 (една) година, считано от 03.08.2015 г., с шестмесечен
изпитателен срок, уговорен в полза на работодателя.
Въззивната инстанция, както и
първоинстанционната, намира, че макар да е безспорно установено, възникването
между страните по делото на валидно трудово правоотношение, уговореното между
тях трудово възнаграждение не е с параметрите, посочени в исковата молба. В
тази връзка въззивният съд се солидаризира изцяло с доводите на
първоинстанционния съдебен състав, че по делото не е доказано при условията на
пълно и главно доказване, че трудовото възнаграждение, което е било дължимо от
ответника на ищеца, е било в по - висок размер от посочения в трудовия договор. Съображенията на районния съд, че
представеното по делото извлечение от банковата сметка на С. Стоилов (л. 17 –
л. 35 от делото) не следва да цени като писмено доказателство, изходящо от
ответника, което прави вероятно твърдението на ищеца, че постигнатото в
трудовия договор съгласие относно размера на трудовото възнаграждение и начина
му на плащане е привидно, се споделят изцяло и от въззивния. Като освен
изложения довод на районния съд, че сочените за трудово възнаграждение суми в
размер над 600 лв. са платени от юридическо лице, различно от работодателя,
въззивата инстанция намира за необходимо изрично да акцентира, че при
извършване на всеки от преводите са посочени и конкретни основания, различни от
плащане на трудово възнагражение. Съществено в случая е и обстоятелството, че
решението, с което е отхвърлен иска на ищеца за плащане от ответника на
незаплатена част от трудово възнаграждение, дължимо за месец март, 2016 г., е
отхвърлен, като съдебното решение в тази част не е обжалвано и е влязло в сила.
За да отхвърли иска, районният съд е приел, че дължимото трудово възнагражение
за месец март, 2016 г. е изплатено на служителя на 18.03.2016 г.
Настоящата инстанция намира, че е
налице и втората предпоставка за основателност на исковата претенция, а именно
прекратяване на възникналото между страните трудово правоотношение на 26.04.2016
г., осъществено с едностранно писмено предизвестие от служителя.
Посочената предпоставка съдът
прие за установена от представеното по делото заявление от 25.04.2016 г. от С.Б.С.
(л. 44 от делото пред СРС), с което последният уведомява „Д.Т.“ ЕООД, че поради
нарушение на чл. 128, т. 2 КТ – забавяне на плащането на трудовото му
възнаграждение за месец март, 2016 г.
прекратява трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. По делото не е спорно, че заявлението е получено на 26.04.2016 г. от Д.Ц.,
в качеството на служител в „Д.Т.“ ЕООД, поради което и въззивната, както и
първоинстанционната инстанция, прие, че именно на тази дата волеизявлението на
служителя е достигнало до работодателя, и по аргумент от чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ валидно възникналото между тях трудово правоотношение е прекратено.
За разлика от проверяваната,
въззивната инстанция не намира за доказана при условията на пълно и главно
доказване, третата предпоставка за основателност на иска, а именно
прекратяването на трудовото правоотношение да е извършено на соченото в
исковата молба основание, а именно при наличието на валидно възникнало
потестативно право за това поради неплащане от страна на работодателя на
дължимо трудово възнаграждение.
За да достигне до този извод
съдът съобрази, на първо място, размера на уговореното между страните месечно
трудово възнаграждение, който по изложените по горе съображения приема да се
равнява на сума в размер на 500 лв. На следващо място, съдът взе предвид и че от
представеното по делото и неоспорено от ищеца платежно нареждане от 18.03.2016
г. (л. 66 от делото пред СРС) се установява, че на 18.03.2016 г. е наредено от
ответника плащане на ищеца на сума в размер на 500 лв., представляваща трудово
възнаграждение за март, 2016 г. В тази връзка съдът съобрази, че в хода на
делото въззиваемата страна не е оспорила получаването на процесната сума на
посоченото в платежното нареждане основание. Предвид факта на извършеното
плащане от страна на работодателя на уговореното трудово възнаграждение за
месец март, 2016 г., въззивната инстанция намира, че към датата на депозиране и
достигане на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение до
работодателя, служителят не е имал потестативно право да прекрати същото на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. За пълнота следва да се посочи, че към
26.04.2016 г. задължението за плащане на трудово възнаграждение за месец април
не е било изискуемо с оглед разпоредбата на чл. 9 от трудовия договор.
Във връзка с констатацията за
липса на материално правните предпоставки за прекратяване на трудовото
правоотношение с едностранно предизвестие от служителя към 26.04.2016 г.,
въззивният съд съобрази константната практика на ВКС, съгласно която разпоредбата
на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия
договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение. Както връчването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично
води до неговото прекратяване, независимо от това дали са били налице
посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника
за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл.
327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото
в изявлението на работника или служителя основание. При незаконно (без
основание) прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ,
работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или
служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното
прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на
вече прекратеното трудово правоотношение (в този смисъл: Решение № 289 от
18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о., ГК).
С оглед изложеното, въззивният
съд намира, че действително трудовото правоотношение между страните по делото е
прекратено на 26.04.2016 г. – датата на получаване от работодателя на
едностранното предизвестие за прекратяването му от служителя. Доколкото, обаче,
се установи, че към посочената дата не са били налице предпоставки за
прекратяването му на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, а именно не е било
налице забавено плащане на трудово възнаграждение от работодателя, въззивната
инстанция намира, че служителят няма право на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ.
Доколкото не се установи, третата
предпоставка за основателност на иска - прекратяването на трудовото
правоотношение да е извършено на соченото в исковата молба основание, а именно
при наличието на валидно възникнало потестативно право за това поради неплащане
от страна на работодателя на дължимо трудово възнаграждение, обсъждането на
останалите предпоставки за основателност на иска е безпредметно.
В обобщение, по-изложените
по-горе съображения, доводите на въззивния жалбоподател, че като е приел, че
единствено факта на едностранно прекратяване на трудовия договор е основание за
плащане на обезщетение, съдът е нарушил закона и е постановил незаконосъобразен
съдебен акт, са основателни, поради което първоинстанционния съдебен акт следва
да бъде отменен като неправилен в обжалваната част.
Предвид изхода на спора,
решението следва да бъде отмененено и в частта, в която първоинстанционният съд
е осъдил „Д.Т.“ ЕООД да заплати разноски на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 78,
ал. 1 ГПК съразмерно с уважената от част от предявения иск с правно основание
чл. 221, ал. 1 КТ. С оглед неоснователността на посочената искова претенция за
размера, предмет на въззивно обжалване, ответникът в първоинстанционното
производство дължи на основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски в размер на 115,16
лв., представляващи дължима държавна такса, депозит за вещо лице и за свидетел,
съобразно уважената част от исковете. С оглед изложеното, решението следва да
бъде отменено в частта, в която въззивникът е осъден да плати на основание чл.
78, ал. 6 ГПК сума в размер над 115,16 лв. до присъдените в размер на 191,35 лв.
Предвид изхода на спора,
решението следва да бъде отмненено и в частта, в която „Д.Т.“ ЕООД е осъдено на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на С.Б.С., ЕГН **********, сума в размер
над 165,77 лв. – разноски по делото (адвокатски хонорар и държавна такса в
производство по обезпечение на бъдещ иск съобразно уважения размер на исковете)
до пълния присъден размер от 216,48 лв.
По разноските:
При този изход на спора
и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат в полза на въззивника.
Такива не се претендират, поради което не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение
не подлежи на касационен контрол.
Предвид изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 263382 от 09.11.2017 г. по гр. д. № 34784/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, ІІ Гражданско отделение, 56-ти състав, в частта, в която „Д.Т.“
ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, е осъдено да заплати
на С.Б.С., ЕГН **********, с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 221, ал.
1 КТ сумата от 1640,22 лв., представляваща обезщетение, дължимо при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата
на завеждане на исковата молба в съда - 24.06.2016 г. до окончателното плащане,
както и в частта, в която „Д.Т.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка
на СРС сума в размер над 115,16 лв.,
представляваща дължима държавна такса, депозити за вещо лице и за свидетел,
платени от бюджета на съда, до пълния присъден размер от 191,35 лв., както и в
частта, в която е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на С.Б.С.,
ЕГН **********, сума в размер над 165,77
лв. – разноски по делото до пълния присъден размер от 216,48 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Б.С., ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу „Д.Т.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, иск с
правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 1640,22 лв., представляваща част
от претендирано обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение от работника без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба
в съда – 24.06.2016 г. до окончателното плащане.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.