Р Е Ш Е Н И Е
№ 597/10.02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 9260 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л., ет. *, оф. *, чрез
процесуалния му представител – юрк. М. С. против А.М.С., ЕГН **********,***,
с която са предявени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл.99 вр.
чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 9 от
ЗПК за установяване на дължимостта от ответника на
сумите, за които по ч.гр.д.
№ * г. по описа на PC-В. е издадена Заповед № * г. за изпълнение на по
чл. 410 от ГПК, а именно: сумата 437,69 лв., представляваща неплатена главница по Договор за
потребителски кредит № * от * г., сключен между „Пр. Ф. Б.” ООД и А.М.С., като вземането по договора
е прехвърлено от кредитодателя на „И.А.М.“ с договор за цесия
от 01.07.2017 г., а на заявителя с Приложение № * г. към Допълнително споразумение от * г. към Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от * г., сключен с „И.А.М.” АД, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 01.11.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 72,71 лв., представляваща договорна лихва за периода
15.06.2016 г. -. до 07.06.2017 г.; сумата 21,22 лв. – такса за оценка
на досие за периода 22.06.2016 г. -
07.06.2017 г.; сумата 108,78 лв.
- такса за услуга „Кредит у дома“ за предоставяне
на кредита в брой по мсетоживеене
за периода 15.06.2016 г. –
07.06.2017 г.; сумата 253,27 лв.
- такса за услуга „Кредит у дома“ за събиране
на погасителни вноски в брой по
местоживеене за периода 22.06.2016 г. – 07.06.2017 г.; сумата
51,19 лв. – обезщетение за забава върху непогасената
главница в периода
16.06.2016 г. – 30.10.2018 г.
В исковата молба ищецът „А.з.с.н.в." ЕАД твърди, че е приобритател на вземанията по
Договор за
потребителски кредит № * по силата на Приложение
№ * г. към Допълнително споразумение от * г. към Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от * г., сключен с „И.А.М.” АД, което дружество
преди това ги било придобило
от „Пр. Ф. Б.” ООД с договор за цесия
от * г. Сочи, че ответникът
е редовно уведомен за цесията. Излага,
че с Договор за потребителски кредит № * от * г., „Пр. Ф. Б.“ ООД е предоставило на ответника А.М.С. в заем сумата от 500,00 лв. Съгласно условията
на договора ответника се задължил
ведно с главницата да заплати на
заемодателя и сумата от 98,63 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва. Твърди се,
че кредитът следвало да се
погаси на 60 месечни вноски от 9,98 лв. Кредитополучателят
се задължил да заплати такса
за оценка на досие от
25,00 лв., за разглеждане на заявеното от заемополучателя
искане за предоставяен на договор за заем
и преодставянето на информация на последния
относно параметрите на кредита, за
които е одобрен. Наред с това ответникът
се задължил за заплати сума
в общ размер на 426,49 лв. за
ползване на услуги Кредит у дома“, представляваща сбор на таксата
от 127,95 за предоставяне на заемната сума по
местонахождение на кредитополучателя и таксата от 298,55 лв. за
събиране на погасителните вноски по същия ред.
Излага, че понастоящем е настъпил крайният падеж на дълга, а извършените
плащания са 156,00 лв. и ответникът виновно не изпълнява
за остатъка. Твърди се, че
за дължимата сума ищецът се
е снабдил със заповед за изпълнение
по реда на
чл. 410 ГПК. Моли уведомлението за цесията да се
връчи с исковата молба. По изложените
съображения моли за уважаване на
исковете. Претендира разноски.
В срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А.М.С., редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор на исковата молба,
подадена от „А.з.с.н.в." ЕАД.
В проведените съдебни заседания ищецът депозира писмено
становище.
В о.с.з. ответникът не се явява, не се представлява.
За да се произнесе по
спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99,
ал. 1 от ЗЗД, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Заповедта за изпълнение е връчена в условията на чл.
47, ал.5 от ГПК, при действието на актуалната редакция на чл. 415, ал.1, т. 2
от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от водене на установителните претенции срещу ответника. Исковете са
предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва
да бъдат разгледани по същество.
За успешното провеждане
на исковите претенции в тежест на ищеца е пълно и
главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва – 1/ наличие на валидна
облигационна връзка по
Договор за потребителски кредит № * от * г. сключен между „Пр. Ф. Б.“ ООД и А.М.С.; 2/ реалното предоставяне на заемната сума;
3/ изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на
потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието
на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на
които разходите могат да се
изменят; 4/ индивидуалното договаряне на условията
по договора, както и да обоснове
договарянето на размера на лихвите
(възнаградителна и мораторна)
и останалите разходи и такси, в съответствие с типични разходи на кредитора
и обичайна печалба; 5/ наличие на валидно
облигационно правоотношение
по договор за цесия, по
силата на което ищецът е придобил процесните вземания срещу ответника; 6/ уведомяването на длъжника за
цесията; 7/ че на цесионера е учредена представителна власт от цедента
да извърши уведомяване за цесията до цедирания
длъжник.
От горните обстоятелства няма
такива, които да са отделени за безспорни меджу
страните и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
В случая от представения
препис от Договор за
потребителски кредит № * от * г. (л. 8 - 10) се установява, че дружеството
„Пр. Ф. Б.“ ООД е отпуснало на заемателя-ответник А.М.С. и сумата от 500,00 лв. със срок на
издължаване от 45 седмици. Между страните е уговорено възнаграждение за
ползвания кредитен ресурс във фиксиран размер от 98,63 лв. за целия срок на договора или 31,82
% на годишна база, при ГПР от 48,00 %.
В чл. 3 страните са се
договорили кредитополучателят да заплати такса за предоставяне на услуга по
оценка на досието в размер от 25,00 лв.
В чл.25 от
споразумението страните са постигнали договореност, че клиентът се съгласява да
получи допълнителна услуга за осъществено от служител на кредитора домашно
посещение за прдоставяне на кредита в брой, както и
за погасяване на задълженията. Общият размер на таксата за домашно посещение е фиксиран
в размер на 426,49 лв., разсрочен на седмични вноски платими с вноската по
кредита.
От представения по делото Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия) от * г. (л. 16-10), Допълнително споразумение от * г. (л. 19-20) и Приложение № *
г. към него (л. 23-25), сключен между „И.А.М.“ АД и ищеца „А.з.с.н.в."
ЕАД и последният е придобил възмездно пакет от вземания на цедента, вкл. вземане срещу ответника А.М.С. по Договор за
потребителски кредит № * в общ размер на 1050,12
лв.
По делото е представено
пълномощно (л. 26), видно от което цедентът „И.А.М.“ АД е преупълномощил цесионера-ищеца
от името на „Пр. Ф. Б.“ ООД да извърши всички необходими фактически и правни действия за уведомяване на
длъжниците по цесията.
С оглед на горната доказателствена съвкупност и предвид лиспата
на спор по валидността на изявленията на страните по сключване на договора, усовяване на заетата сума и извършване на частични
погашения, легитимацията на ищеца като приобретател
на процесните вземания по договора за цесия, валидния
ред на цесиите (първоначална между „И.А.М.“ АД и „Пр. Ф. Б.“ ООД), и факта на уведомяване на ответника по цесията, съдът приема за доказано
по делото, че ищецът е станал приобретател на вземанията
на „Пр. Ф. Б.“ ООД по валидно въникналото заемно
правоотношение с ответника за сумата от 500,00 лв., срещу възнаграждение в
размер 95,62 лв. за отдаването ѝ за целия срок на договора.
Доколкото договорът е
такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК като сключен при
действието на ЗПК, неговите клаузи следва да бъдат преценени от съда служебно
за съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса
на потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в
създадената между страните облигационна обвързаност ответникът има качеството
потребител по смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП.
В случая претенциите на ищеца за главница,
договорна (възнаградителна) лихва и обезщетение за
забава съдът намира, че са договорени в съответствие с горепосоченият комплекс
от императивни разпоредби. Не така обаче стои въпросът с клаузите уреждащи
вземането на кредитодателя (респективно цесионера правоприемник) за такса за оценка на кредитно
досие и такса за услуги „Кредит у дома“ по следните съорбажения:
Чл. 16 от ЗПК предвижда императивно
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит на последния. Следователно клаузата в договора за кредит, с
която е уговорена такса за оценка на досие де факто прехвърля върху самия
длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за
кредит, вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК и води само до допълнително
увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата противоречи
на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с
кредитни продукти. Наред с това договарянето на таксата за оценката на досие е
в противоречие и с разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Това е така, защото
оценката е действие, което кредитодателят така или
иначе следва да извърши при задължителната проверка за платежоспособността на
бъдещия длъжник, пряко свързана с управлението на кредита, за каквито действия
обаче нормата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква
заплащане на такси и комисиони.
По отношение на претендираните
вземания за такса за услуга „Кредит у дома“ за отпускане на кредита и събиране
на погасителните вноски по местоживеене на кредитополучателя, съдът намира, че същата
противоречи пряко на забраната в чл. 19, ал.4 от ЗПК за уговаряне на годишен
процент на разходите по кредита по-голям от пет пъти размера на законната
лихва. По смисъла на ал. 1 величината „ГПР“ включва общите разходи за
потребителя включително косвените такива, поради което в нея следва да се
включи и общата стойност на таксите за услуги „Кредит у дома“, фиксирана в
договора на 426,49 лв. Така очевидно стойността на ГПР би нараснала значително
над нормативно установената граница от 50 % (с оглед приложимия размер на
законната лихва).
Клазуите уредащи
предоставянето на услуга „Кредит у дома“ съдът намира, че противоречат и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26,
ал.1 от ЗЗД). Съдебната практика приема, че при двустранните договори
значителната липса на еквивалентност в насрещните престации
може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като
граница на свободата на договаряне предвидена в чл. 9 от ЗЗД. В случая
уговорената обща стойност на таксите за услуги „Кредит у дома“ се равнява се на
85.3 % от чистата стойност на отпуснатия заем от 500,00 лв. Респективно с уговарянето на клаузата „Кредит у дома“
кредитополучателят не извлича полза или изгода, т.е. не получава услуги, а само
бъдещ сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост.
Така се обезсмисля единствения мотив на длъжника да сключи процесния договор за потребителски кредит, а именно да си
набави средства в спешен порядък за задоволяване на текущи нужди. При това положение съдът не открива никаква разумна и
съразмерна икономическа връзка между стойността на договорената такса и
кореспондиращата ѝ насрещна престация, т.е.
налице е очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните
страни по облигационното правоотношение. Освен товапотребителят при
всички положения ще дължи заплащане на такса „Кредит у дома“, на което
кореспондира едно чисто хипотетично задължение на кредитодателя
за извършване на посещения в дома на длъжника за събиране на вноските,
доколкото същото е обвързано изцяло с текущото финансово състояние на заемателя. В обобщение неравностойността
в насрещните престации на страните уговорили клаузата
„Кредит у дома“ е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя,
при което правно положение съдебната практика е категорична и константна, че е
налице противоречие на договореното с добрите нрави. Не на последно място,
съдът съобразява, че ищцовата страна не е ангажирала
доказателства за реалното предоставяне на услугата, за която е предвидена такса
в чл. 25 от договора.
В обобщение съдът
намира, че клаузите на чл. 3 и чл. 25 от договора целят заобикаляне
изискванията на ЗПК, в частност чл. 10а, ал.2, чл. 16, чл. 19, ал.4 от ЗПК,
както и на добрите нрави. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна, респективно цитираните вече се явяват негодни да породят
права и задължения за страните по договора за кредит. Следователно ответникът не
дължи начислените от кредитора суми за такса за оценка на досие и такси за
услуги „Кредит у дома“ и предявените в този смисъл искове следва да се
отхвърлят като неоснователни , а извършените от ответника плащания по тези
компоненти от кредита следва да се отнесат към погасяване само на действително
възникналите задължения за връщане на усвоената сума и на договорната лихва.
В тази връзка
изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно,
сочи, че кредитът е отпуснат в брой на 11.04.2016 г., а последното погашение е
направено на 13.02.2017 г., като общо ответникът
е погасил сумата от 156,00 лв., включително 67,77 лв. за платени такси по
нищожните клаузи от договора. Последната сума следва да се приспадне съразмерно
от остатъчно дължимите според вещото лице суми за главница и договорна лихва от
437,69 лв., съответно 72,71 лв., при което се получава непогасен остатък от
сумите от 387,61 лв. за главница и 55,02 лв. за лихва, до които суми исковете
следва да се уважат, а за разликата до пълните претендирани
размери да се отхвърлят.
Доколкото по делото е
доказано, че ответникът е изпаднал в забава за погасяване на заъдълженията си по кредита на ищецът се полага и
обезщетение за забава върху просрочените вноски за главница за периода 16.06.2016
г. – 30.10.2018 г. Според заключението на ССчЕ
размерът на обезщетението за забава възлиза на 71,03 лв., като с оглед
спазването на дипосизитивното начало в процеса с
решението на страната следва да се присъди претендираната
сума от 51,19 лв.
Предвид изхода на спора, право на разноски в производството имат и двете
страни, като съдът следва да съобрази обстоятелствата, че ответникът реално не
е сторил такива.
В заповедното производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ
размер от 75,00 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с
оглед отхвърлената част от исковете до размер от 39,20 лв., която сума следва
да се присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК.
В настоящото производство ищцовото дружество
представя доказателства за сторени разноски, както следва: за държавна такса
(275,00 лв.) и депозит за вещо лице (250,00
лв.). Претендира присъждане и на юрисконсултско
възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в актуалната
ѝ редакция и с оглед фактическата и правна сложност на делото съдът
определя размер на юрисконсултско възнаграждение от
100,00 лв. След направените изчисления съдът намира, че в полза на страната
съобразно уважената част от исковете следва да бъдат присъдени разноски в общ
размер от 326,67 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.М.С., ЕГН **********,*** дължи н.А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Л., ет. *, оф. *, сумата 387,61 лв., представляваща неплатена главница по Договор
за потребителски кредит № * от * г., сключен между „Пр. Ф. Б.” ООД и А.М.С., като вземането по договора е прехвърлено
от кредитодателя на „И.А.М.“ с договор за цесия от
01.07.2017 г., а на заявителя
с Приложение № * г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от * г., сключен с „И.А.М.” АД, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 01.11.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 55,02 лв., представляваща договорна лихва за периода
15.06.2016 г. -. до 07.06.2017 г.; сумата 51,19 лв. – обезщетение за забава върху непогасената
главница в периода
16.06.2016 г. – 30.10.2018 г., които
суми са предмет
на Заповед № * г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над сумата от 387,61 лв. до
предявения размер от 437,69 лв, за договорна лихва
главница за разликата над сумата от 55,02 лв. до предявения размер от 72,71 лв., като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимостта на сумата 21,22 лв. – такса за оценка
на досие за периода 22.06.2016 г. -
07.06.2017 г.; сумата 108,78 лв. -
такса за услуга „Кредит у дома“ за предоставяне
на кредита в брой по мсетоживеене
за периода 15.06.2016 г. –
07.06.2017 г.; сумата 253,27 лв. -
такса за услуга „Кредит у дома“ за събиране
на погасителни вноски в брой по
местоживеене за периода 22.06.2016 г. – 07.06.2017 г.
ОСЪЖДА А.М.С., ЕГН **********,*** да заплати н.А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Л., ет. *, оф. *, сумата
39,20 лв., представляваща сторените
в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 326,67 лв., представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съобразно
уважената част от исковете.
Решението подлежи
на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: