Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 26.07.2019
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1451 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.11.2018 год., постановено
по гр.дело №31187/2017 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, ЗК „Б.И.“ АД е осъдено
да заплати на П.Б.П. по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сумата
от 5 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, вследствие на пътнотранспортно произшествие
/ПТП/, настъпило на 16.09.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 16.09.2016 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен
в останалата му част до пълния предявен размер от 15 000 лв. и ответникът
е осъден да заплати, както следва: на адв. М. Б.Н.-Трайкова сумата от 696 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл.
38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 266.66
лв. – разноски за държавна такса и за възнаграждения за вещи лица, а ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 866.66 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за разликата над
5 000 лв. до размера от 10 000 лв., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца П.Б.П.. Жалбоподателят
поддържа, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за
неимуществени вреди бил занижен и не съответствал на действително претърпените
от него болки и страдания. Обезщетението било определено при обичайна
продължителност на физически болки, затруднения при придвижването, страх и
стрес, без да бъдат отчитани конкретните фактори, при които били търпени
вредите. Травмата на свързващия апарат на шийния отдел на гръбначния стълб била
получена при налични дегенеративни изменения и промени на ниво С4, С5 и С6
шийни прешлени. При тези изменения бил налице не само по-продължителен
възстановителен период, но и обостряне на съществуващите изменения, както и
остатъчна симптоматика с проявление при спане в неудобна поза или влошаване на
времето. Освен това вън от острата
стресова реакция у ищеца било налице посттравматично стресово разстройство,
което било налично и не било отшумяло – това било видно от заключението по
съдебномедицинската-неврологично и психиатрична експертиза. Неправилно СРС бил
приел, че поради младата си възраст ищецът е способен да преодолее психическите
предизвикателства. От събраните гласни доказателства се установявало, че при
шофиране и пътуване с автомобил ищецът изпитвал емоционален и вегетативен
дискомфорт. Това състояние наложило и медикаментозно лечение, то съществувало и
понастоящем и липсвали данни, че се очаква скорошното му преодоляване. Т.е.
налице било страдание за период, значително надвишаващ обичайния за подобни
случаи. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част,
а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата ЗК „Б.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че степента на причинените вреди била правилно
преценена от първоинстанционният съд, като обезщетението за неимуществените
вреди се определяло от съда по справедливост по чл. 52 ЗЗД, а не с оглед на
застрахователните лимити.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./
дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск
за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който
деликвентът има застраховка “гражданска отговорност”.
По предявения иск с правно основание
чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ ищецът следва да установи, че има вземане за
непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическия състав на който е виновно
и противоправно поведение на водача, в причинна връзка от което са произлезли
твърдените вреди, като вината се предполага до доказване на противното – чл.
45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо
от договор за застраховка “гражданска отговорност” между този водач и
застрахователя /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Безспорно е във въззивното
производство съществуването на валиден договор за
застраховка “гражданска отговорност”,
сключен между В.И.В.и ответното дружество ЗК „Л.И.“ АД, покриващ и
отговорността на водача Г.Н.Д., със срок на застрахователно покритие 29.12.2015
год. до 28.12.2016 год., както и че в срока на действие на този договор – на 16.09.2016
год., в гр.Кресна е настъпило застрахователно събитие – ПТП с участието на лек
автомобил „Фиат Дукато“ с рег.№*****, управляван от застрахования, чиято
деликтна отговорност също не е оспорена от ответника и на лек автомобил „Ланчия
Либра“ с рег.№*****, управляван от ищеца.
Спорният по същество въпрос във
въззивното производство е свързан с размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди.
Въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства, гласните доказателства чрез разпита на свидетелката К.С.Т.,
които следва да бъдат ценени като ясни, последователни, убедителни и
кореспондиращи с останалите данни по делото, в т.ч. и по реда на чл. 172 ГПК,
както и заключенията на вещите лице по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза и комплексна съдебномедицинска-неврологична
и психиатрична експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
подлежат на кредитиране, въззивният съд приема за установено, че в резултат на настъпилото
на 16.09.2016 год. ПТП ищецът е получил навяхване и разтягане на свързващия
апарат на шийния отдел на гръбначния стълб; дисторзио коли – навяхването
обикновено се изразявало в локална болка и ограничение на движенията на шията.
Това увреждане му било причинило болки и страдания най-интензивни
непосредствено след травмата, в първите 5-6 дни – поставена шийна яка, с
постепенно затихващ характер към 15-20 дни от инцидента. При спешния преглед на
ищеца в Пирогов и след извършен рентген били констатирани дегенеративни
/възрастови/ промени на ниво С4, С5 и С6 шийни прешлени, като самата травма
можела да обостри вече съществуващите изменения на шийния отдел, като удължи
възстановителния период /протрахиран
болков синдром в шийния отдел на гръбнака с възможна ирадиация към ръцете при
притискане на нервните коренчета/. Липсвали обаче анамнестични и клинични данни
за увреждане на нервни коренчета, формиращи брахиалния плексус с функционален
дефицит. Освен това при ищеца били установени клинични и поведенчески прояви,
характерни за остра стресова реакция, последвана от посттравматично стресово
разстройство – същият в продължение на около 2 години бил нервен, неуверен,
повишено раздразнителен, като имал смущения от типа на повишено напрежение,
страх, емоционален и вегетативен дискомфорт при шофиране и при пътуване с
автомобил, като му било предписано и медикаментозно лечение с продължителен
терапевтичен ефект.
От гласните доказателства се
установява също така, че 20 дни след произшествието ищецът бил на легло и имал
главоболие и повръщал. В продължение на две седмици носел шийна яка, като
болките му продължили и впоследствие поради дегенеративните промени в шийните
му прешлени. След произшествието, ищецът рядко шофирал, тъй като изпитвал ужас и
се задушавал.
Следователно настоящият съдебен
състав счита, че всички твърдени от ищеца вреди, както и причинната им връзка с
процесното ПТП, са доказани по несъмнен и категоричен начин по делото и водачът
носи отговорност за обезвредата им.
По отношение на размера на
обезщетението за неимуществени вреди СГС приема, че поначало, въпреки липсата
на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически
затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения
да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на
съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това
обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление
№ 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания
и пр.
В разглеждания случай съобразявайки
от една страна – вида и тежестта на увреждането – травматичен, причинило
временно разстройство на здравето, неопасно за живота; възрастта на пострадалия
/който към момента на ПТП е бил на 47 год. – в активна трудоспособна възраст/;
обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, интензивността на физическите
страдания на ищеца и тяхната
продължителност – възстановителния период е бил по-продължителен в сравнение с
обичайния такъв при подобно увреждане с оглед констатираната утежнена
симптоматика при съществуващи дегенеративни промени на шийния отдел на
гръбнака; интензивността на психическите страдания на ищеца и тяхната
продължителност – острата стресова реакция, последвана от посттравматично
стресово разстройство, е продължило повече от 2 години и несъмнено е
съпътствано със съществена промяна в начина на живот на ищеца, социалното и
трудовото му функциониране, продължаващият постоянен страх от шофиране и
пътуване в автомобил, които отрицателни психически изживявания следва да се
приемат за значителни неимуществени вреди, а от друга страна – липсата на
трайни последици за здравето, личното, професионалното и общественото благополучие
на ищеца, възстановеното му физическо състояние, като не са останали някакви трайни
негативни последици или усложнения, съществуващите в
страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, индиция за които са лимитите на застрахователно
покритие, без те да имат самостоятелно значение /§ 27 ПЗР на КЗ /отм./, както и
създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи /освен
цитираните от СРС съдебни решения, виж и Решение № 20
от 22.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50128/2016 г., III г. о., ГК, по които присъдените обезщетения не включват неимуществени
вреди на пострадалия, изразяващи се в настъпило посттравматично стресово
разстройство/, въззивният съд намира, че определянето на 10 000 лв. би било
справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди, до който и
релевираната претенция се явява основателна и следва да бъде уважена. Присъждането
на сума, по-голяма от посочената, би довело до несъответстващо на изискванията
на справедливостта имуществено разместване.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която искът е отхвърлен за разликата над
5 000 лв. до размера от 10 000 лв. /т.е. за сумата от 5 000 лв./, която
претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането /виж чл. 84, ал. 3 ЗЗД/ до окончателното изплащане.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която
ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 433.33 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
адв. М.Н. Трайкова, оказала безплатна правна помощ на жалбоподателя /ищеца/
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА за въззивното производство
в размер на 696 лв. с включен ДДС /допълнително възнаграждение за
първоинстанционното производство не следва да бъде присъждано на посочения
адвокат, тъй като определеното такова от СРС е в по-висок размер, който
съответства на изхода от въззивното производство, като ответникът не е
релевирал искане по чл. 248 ГПК/.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 200 лв.
– държавна такса за първоинстанционното производство и сумата от 100 лв. –
държавна такса за въззивното производство.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 05.11.2018 год.,
постановено по гр.дело №31187/2017 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, в
частта му, в която е отхвърлен предявения от П.Б.П. ***“ АД иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 5 000 лв. до размера от 10 000
лв. /т.е. за сумата от 5 000 лв./, както и в частта му, в която
ищецът П.Б.П. е осъден да заплати на ответника ЗК „Л.И.“ АД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 433.33 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК „Б.И.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на П.Б.П. с ЕГН **********, с
адрес: ***, по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ разликата над 5
000 лв. до размера от 10 000 лв. /т.е. сумата от 5 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/,
настъпило на 16.09.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 16.09.2016 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЗК „Б.И.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на адв. М. Б.Н.-ТРАЙКОВА с
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 696 лв., представляваща възнаграждение
за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл.
38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА ЗК „Б.И.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати по сметка на СГС на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 200 лв. – държавна такса за първоинстанционното
производство и сумата от 100 лв. – държавна такса за въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/