Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../24.02.2021г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 8158 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение от
21.05.2020г., постановено по гр.д. №14370/2019г. по описа на СРС, 170 състав, е
признато за установено на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Б.П.Б. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1025,25
лева – главница, представляваща стойност на доставена в периода от м.09.2015г.
до м.04.2016г. за имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. №238382,
ведно със законната лихва, считано от 13.09.2018г. (датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК) до погасяването, за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в производството по
ч.гр.д. №60144/2018г. по описа на СРС, 170 състав, като са отхвърлени исковете
за главница до пълния предявен размер от 2796,79 лева и за периода от
м.05.2014г. до м.08.2015г. поради погасяване на задължението по давност и
исковете за лихви като неоснователни. Осъден е на основание чл.78, ал.1 от ГПК Б.П.Б.
да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 34,98 лева разноски в заповедното
производство, както и сумата от 200,21 лева разноски в исковото производство,
както и на основание чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 29 лева юрисконсултско
възнаграждение. Осъдена е на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД да заплати
на Б.П.Б. сумата от 482,54 лева разноски в исковото производство. Решението е
постановено при участието на „ФДР Н.И.“ ООД като трето лице – помагач на
страната на ищеца.
Постъпила е
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт И.М., срещу
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. В жалбата се излагат
оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и постановено при
нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че съгласно
действащите общи условия за процесния период ответникът дължи заплащане на
дължимите суми за доставената топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуване на фактурите на интернет страницата на продавача, като не се
начислява лихва върху прогнозните стойности през отоплителния сезон, а такава
се начислява в случай, че клиентът изпадне в забава, т.е. след изтичане на
30-дневния срок от датата на публикуване на общата фактура за съответния
отоплителен сезон. Навежда твърдения, че във връзка с удостоверяване
публикуването на общата фактура за съответния отоплителен сезон са съставени
констативни протоколи на основание чл.593 от ГПК на съответните дати на
публикуването. Размерът на законната лихва бил изчислен вещото лице по
допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза. Излага
съображения, че изискуемостта на вземанията по общата фактура за периода от
м.05.2014г. до м.08.2015г., издадена през м.07.2015г. е настъпила на 16.09.2014г.,
поради което не е изтекла погасителната давност по отношение на тези вземания,
тъй като заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 13.09.2018г. С оглед
изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от насрещната страна Б.П.Б., чрез пълномощника адв. С.А. Н., с
който жалбата се оспорва изцяло и е направено искане първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е
приел, че претендираните от ищеца вземания са частично погасени по давност. Излага
съображения, че липсват доказателства за публикуване на общите фактури, поради
което счита, че не на налице основания за начисляване на законна лихва.
Третото лице –
помагач не е изразило становище.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.П.Б.
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №60144/2018г. на СРС, 170 състав.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което
дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия, определена въз основа
на приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза. Не е
спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото
доказателства, че през процесния период ответникът е бил битов клиент за
доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб.
№ 238382, относно процесния топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „*********4,
поради което и с оглед на действащата нормативна уредба за ответника е
възникнало задължение по силата на ЗЕ и договор при общи условия да заплаща на
ищцовото дружество количеството подадена топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот.
Спорно между страните по делото е дали са
погасени по давност претендираните от ищеца вземания за доставена топлинна
енергия преди м.08.2015г.
Съобразно указанията, дадени в Тълкувателно
решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114,
ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е
станало изискуемо. Поради това погасени по давност са вземанията, считано от
падежа на които, до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е изтекъл период по-дълъг от три години (арг. от
чл.422, ал.1 от ГПК). В случая заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 13.09.2018г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, приложими към процесния
период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С
публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
т. е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия,
приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Доводът във въззивната жалба, че за процесните
вземания за периода м.05.2014г. – м.08.2015г. е издадена фактура № **********/31.07.2015г.,
която съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала
изискуема през м.09.2015г., поради което сумата по тази фактура не е погасена
по давност, настоящата инстанция намира за неоснователен.
В случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове. Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който
месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да
тече погасителната давност за тях. Поради това
въззивният съд приема, че правилно са определени от първоинстанционния съд по
период и размер непогасените по давност вземания.
По иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.119 от ЗЗД с погасяването
на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,
макар давността за тях да не е изтекла, поради което претенцията на ищеца за
обезщетение за забавено плащане на вземанията за периода преди м.08.2015г. също
се явява погасена по давност.
Съгласно действалите през процесния период Общи условия
на ищеца, в сила от 12.03.2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата - етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача - чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2. Според чл. 33, ал. 1 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от
2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. Следователно, въпреки че изискуемостта на месечно дължимите
суми настъпва в 30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията
/съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г./, длъжникът изпада в забава само при неизпълнение
на задължението си за заплащане цената на ТЕ в 30-дневен срок от публикуване на
фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период,
т. е. в случая ответникът не дължи мораторна лихва върху задълженията по
месечните фактури, а само за задълженията по общите фактури. В случая по делото
не са ангажирани от ищеца доказателства за публикуване на общите фактури,
поради което съдът приема, че ответникът не е бил поставен в забава по
отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия за процесния период по уредения в общите условия начин, поради което
предявените искове за лихви се явяват неоснователни и правилно са отхвърлени от
първоинстанционния съд.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК в обжалваната част, с която
са отхвърлени частично предявените искове.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, поради което на същата
следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева, съобразно представения списък за разноски по чл.80 от ГПК и договор за
правна защита и съдействие, от който е видно, че въззиваемата страна е
заплатила на пълномощника си адв. Н. адвокатско възнаграждение в посочения
размер. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно,
тъй като същото не надвишава минималния размер, установен в Наредба №1 от 9 юли
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА от 21.05.2020г., постановено по гр.д.
№14370/2019г. по описа на СРС, 170 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на Б.П.Б. разноски за въззивното производство в размер на 300
лева.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Н.И.“
ООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.