Решение по дело №9823/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 255
Дата: 10 януари 2020 г.
Съдия: Златка Николова Чолева
Дело: 20171100509823
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 август 2017 г.

Съдържание на акта

T

                                            Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                          

                           В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

       №……….….гр.София,10.01.2020 г.

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV “в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на десети октомври две хиляди  и деветнадесета година в състав:

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова

                                                ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова

                                                                    Златка Чолева

 при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 9823  по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         

Производството е по реда на  чл.258 – чл.273 от ГПК.

 

Обжалва се решение № ІІ-75.109 от 10.03.2017г., постановено по гр.дело № 49366/ 2013г. на СРС, 75 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение от 23.03.2018г., в частта, с която  на основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на В.Д.М. , извършено със заповед № 443/ 04.11.2013г. на изпълнителния директор на „И.Б.“ ЕАД  на основанието по чл.71,ал.1  от КТ, считано от 04.11.2013г., на основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ В.Д.М. е възстановен на длъжността заемана преди уволнението- „експерт бизнес развитие в „И.Б.“ ЕАД и на основание чл.344,ал.1,т.3 от КТ, вр. с чл.225,ал.1  и ал.2 от КТ „И.Б.“ ЕАД е осъдено да заплати на В.Д.М. сумата от 17 099,13лв.- обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на незаконното уволнение и съответно- представляваща разлика между размера на получаваното при ответника възнаграждение и това при новия работодател в периода 04.11.2013г.- 02.02.2014г., ведно със законната лихва от 28.11.2013г.– до окончателното изплащане. Решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен искът по чл.344,ал.1,т.3 от КТ , вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от  КТ за разликата над уважения размер от 17 099,13лв. до пълния предявен размер от 21 702,00лв., претендирана като обезщетение за периода 04.11.2013г.- 02.02.2014г. Решението се обжалва в частта, с която „И.Б.“ ЕАД е осъдено да заплати на В.Д.М. сумата от 1 172,30лв., на основание чл.128 от КТ , представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода 11.09.2013г.-01.11.2013г., както и в частта, с която искът по чл.128 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата от 1 172,30лв.- до пълния предявен размер от 4 891,64лв. и за периода 02.11.2013г., 03.11.2013г. и 04.11.2013г.  Решението се обжалва и в частта за разноските.

Срещу първоинстанционното решение в горепосочените части са постъпили жалби от двете страни по делото.

 

Въззивникът-ищец, В.Д.М. обжалва решението от 10.03.2017г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с решението от 23.03.2018г.   в частта, с която са отхвърлени предявените от него  искове с правно основание чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ и с правно основание чл.128 от КТ– за разликата над уважените размери – до пълните предявени размери. Твърди, че по закон ответникът – работодател му дължи  като обезщетение за 6 месечния период от време разликата между по-високия размер на трудовото възнаграждение, получавано при ответника и по-ниския размер на трудовото възнаграждение, заплащано му от новия работодател. Твърди, че размерът на трудовото възнаграждение, получавано по прекратеното трудово правоотношение с ответника е възлизал на 3 617,00лв., която е релевантната сума при определяне на обезщетението по чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ. Поддържа, в тази връзка, че размерът на дължимото му обезщетение по чл.344,ал.1,т..3 от КТ следва да бъде определен по варианта на заключение на ССЕ , изготвен при зачитане размера на трудово възнаграждение при ответника по чл.7,ал.2 от трудовия договор. Счита, че неправилно с обжалваното решение е отхвърлена претенцията му по чл.128 от КТ за дължимото му трудово възнаграждение чл.7,ал.4 от трудовия договор. Твърди, че в трудовия договор не са прецизирани нито критериите, нито условията за отпускането на т.нар.“бонус“ по чл.7,ал.4 от трудовия договор, но при проведените интервюта за работа при ответника работниците са били уведомени, че бонусът се дължи на тримесечие в размер на две брутни работни заплати, а за разликата над тази сума – работодателят преценява индивидуално за всеки работник. С изложените доводи, подробно развити в жалбите срещу първоначалното решение от 10.03.2017г. и решението по чл.247 от  ГПК от 23.03.2018г., като по отношение на последното- доводите са по съществото на спора относно дължимостта на обезщетението по чл.344,ал.1,т.3 от КТ , въззивникът- ищец мотивира искането си за отмяна на тези решения в атакуваните от него части и вместо тях- постановяването на други, с които исковите претенции по чл.344,ал.1,т.3 от КТ и по чл.128 от КТ да бъдат уважени в пълните им предявени размери. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

 

 Въззивникът-ответник ,  „И.Б.“ ЕАД обжалва решението от 10.03.2017г. в  частта, с която са уважени исковете по чл.344,ал.1,т.1, т.2 и т.3 от КТ. Възразява, че неправилно от първата инстанция е приета за недействителна новата клауза за изпитване по сключеното допълнително споразумение към трудовия договор. Твърди, че със сключването на допълнителното споразумение ищецът се е съгласил с новите условия на новия договор, приел е новата длъжностна характеристика и не се противопоставил на новото трудово възнаграждение. Признава, че по делото не се установява наличие на предходна длъжностна характеристика, тъй като длъжностната характеристика е една- представената по делото,  поради което счита за необоснован извода на първата инстанция за съвпадение между задълженията на ищеца по представената длъжностна характеристика и предходната такава.  Възразява, че безспорно е установено по делото , че двете длъжности, които ищецът е заемал са с различни цели  и служебни функции, поради което не е налице нарушение на забраната на чл.70,ал.5 от КТ. Въззивникът-ответник поддържа неправилност на извода на съда, с който е прието, че размерът на дължимото на ищеца трудово възнаграждение възлиза на сумата от 3 617,00лв. , поради което  разликата между него и това, получавано при новия работодател възлиза на сумата от 2 082,71лв.  Поддържа, че размерът на трудовото възнаграждение на ищеца при него е бил 3000,00лв. Счита, че неправилно от първоинстанционният съд при определяне размера на обезщетението по чл.344,ал.1,т.3 от КТ е приложена нормата на чл.225,ал.2 от КТ , доколкото ищецът не се позовава на регламентираната с нея хипотеза с исковата молба. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.

По жалбата на ответника е постъпил в срока по чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор от насрещната страна по нея- ищеца В.Д.М., с който тя е оспорена като неоснователна по съображения, подробно развити в отговора.

По жалбите на ищеца не са постъпили писмени отговори от насрещната страна по тях- ответникът „И.Б.“ ЕАД. В съдебно заседание ответникът оспорва жалбите на ищеца като неоснователни и прави искане за потвърждаване на решението на първата инстанция в частите , атакувани от ищеца.

         

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

 

При извършената от съда проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваните решения са валидни и допустими. Поради това съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.

 

 Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване, искови претенции с правно основание чл.344,ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, иск по чл.128 от КТ, иск по чл.220 от КТ  и иск по чл.224,ал.1 от КТ.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта по предявените искове по чл.220,ал. от КТ и по чл.224,ал.1 от КТ, като необжалвано.


По иска с правно основание чл.344,ал.1 , т.1 от КТ

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция е основателна, като напълно споделя правните изводи на първата инстанция, с които е мотивирана основателността на предявения иск.

  Настоящата съдебна инстанция намира, че спорното допълнително споразумение досежно клаузата му, с която е уговорен нов четири месечен срок  за изпитване в полза на работодателя  , е недействително /нищожно/, като сключено в нарушение на законовата  забрана по чл.70,ал.5 от КТ. Между страните по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че първоначалният трудов договор № 664 от 11.03.2013г. , с който ищецът е назначен на длъжността „главен експерт продажби“ при ответното дружество е сключен със срок на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя – чл.4 от договора, като след изтичането на този изпитателен срок страните са договорили безсрочност на трудовото правоотношение. В рамките на възникналото трудово правоотношение впоследствие с допълнително  споразумение от 09.09.2013г. /преди изтичане на първоначално уговорения срок за изпитване -11.09.2013г./ ищецът е прназначен на длъжността „експерт , бизнес развитие“ по безсрочен договор с нов 4 месечен срок на изпитване и договорено трудово възнаграждение от 3 000,00лв. Основният спорен между страните по делото въпрос е дали трудовите функции,  възложени за изпълнение на длъжността „експерт бизнес развитие“  и тези – възложени на длъжността „главен експерт продажби“ са идентични / сходни, или се различават съществено..

 Настоящият съдебен състав споделя извода на първата инстанция, с който е прието, че трудовите функции възложени на посочените по-горе две длъжности не се установява да се различават, поради което и е налице законовата пречка по чл.70,ал.5 от КТ – за договарянето на нов срок за изпитване при назначаването на ищеца на втората длъжност „експерт бизнес развитие“. Самият ответник-работодател признава в подадената от него въззивна жалба, че съществува само  една длъжностна характеристика- тази, която е представена по делото за длъжността „експерт бизнес развитие“. При така установения факт и при липса на друга ангажирани от ответника доказателства в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154,ал.3 от ГПК , от които да може да се направи извод, че възложените функции и трудови задължения с двете горепосочени длъжности съществено се различават, настоящият съдебен състав приема, че така твърдяното от ответника различие не е доказано. Като последица от това приема, че новата клаузата за изпитване в полза на работодателя , включена в подписаното между страните допълнително споразумение  от 09.09.2013г. към безсрочния трудов договор на  е недействителна /нищожна/, на основание чл.70,ал.5 жот КТ. В рамките на съществуващото между страните безсрочно трудово правоотношение, възникнало от трудовия договор под № 664/ 11.03.2013г. договорната свобода при промяната му е ограничена от нормата на чл.70,ал.5 от КТ. Установената забрана по чл.70,ал.5 от КТ произтича от обстоятелството, че при веднъж уговорен срок за изпитване, в рамките на който  от работодателя е  извършена проверката и преценката на притежаваните от работника качества за изпълнение на възложената му работа с трудовия договор, след като тази преценка е положителна и това е довело до последицата по чл.71,ал.2 от КТ- превръщане на договор в безсрочен, недопустимо е установяването на нов срок за изпитване за същата работа.  Няма правна пречка страните да постигнат съгласие в рамките на съществуващото трудово правоотношение да бъде променена длъжността и трудовата функция на работника, при която хипотеза е  неприложима нормата на чл.70,ал.5 от КТ. Именно възложената нова трудова функция, /различна от изпълняваната до момента/ дава правото на работодателя да установи нов срок за изпитване, в рамките на който да провери възможностите на работника/служител да изпълнява нова работа, с която е натоварен. В този смисъл е и константната съдебна практика- постановените  по реда на чл.290 от ГПК : Решение № 338/27.09.2011г. по гр.дело № 64/2011г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 261/ 07.11.2014г. по гр.дело № 1477/2014г. на ІV ГО на ВКС и друго. В настоящия случая, съдът приема, че от събраните по делото доказателства не се установява с подписаното между страните допълнително споразумение ищецът да  е назначен на нова длъжност,  която да включва нови и различни от изпълняваните до момента от ищца  трудови функции, отговорности и задачи. На първо място липсата на различие произтича от липсата на доказателства за възложените на ищеца трудови функции и трудови задължения за първоначалната длъжност – „главен експерт продажби“, поради непредставена длъжностна характеристика за тази длъжност, което има за правна последица недоказаното твърдяно различие между тези трудови функции и задължения и възложените на длъжността „експерт, бизнес развитие“- с допълнителното споразумение. Нещо повече, изрично заявеното от ответника признание , съдържащо се в подадената от него въззивна жалба, че е налице само една длъжностна характеристика- тази за длъжността „експерт бизнес развитие“, потвърждава законосъобразността на извода на първата инстанция, че трудовите функции, права и задължения за двете длъжности са идентични, като е налице само формална промяна в наименованието на длъжността, извършена с допълнителното споразумение. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузата за изпитване, уговорена с подписаното допълнително споразумение в полза на ответника – работодател е недействителна. При тази хипотеза, съдът приема, че  не е налице основанието по чл.71,ал.1 от КТ, на което е прекратено трудовото правоотношение между страните със спорната заповед от 04.11.2013г., като последица от установената недействителност на уговорената нова клауза за изпитване и трансформиране на процесния договор в безсрочен на датата 11.09.2013г., с изтичането на първоначално уговорения 6 месечен срок за изпитване. При така установената незаконосъобразност на уволнението, първоинстанционният съд правилно е уважил претенцията по чл.344,ал.1, т.1 от КТ.

По иска с правно основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ

 Основателността на претенцията по чл.344,ал.1,т.1 от КТ обуславя основателност и на претенцията по чл.344,ал.1,т.2 от КТ, като ищецът след отмяна на незаконното уволнение следва да бъде възстановен на длъжността, заемана преди него преди уволнението - „експерт          , бизнес развитие“. Следва да се посочи, че допълнителното споразумение от 09.09.2013г. е недействително само в частта на клаузата за уговорен нов срок за изпитване, на основание чл.70,ал.5 от КТ, но тази частична недействителност не се отразява на останалите действителни договорки по споразумението, в това число и по отношение на длъжността и нейното наименование, на която е преназначен ищецът, както и относно  договорения размер на трудовото възнаграждение. Съдът не разглежда, като преклудирано, заявеното за пръв път с отговора на въззивната жалба на ответника, искане на ищеца да бъде възстановен на първоначално заеманата от него длъжност „главен експерт, продажби“, което е и неоснователно, предвид гореизложените мотиви относно постигнатото съгласие между страните за новата длъжност /с ново наименование и размера на трудовото възнаграждение.

По иска с правно основание чл.344,ал.1, т.3 от КТ, вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ

  Основателността на претенцията по чл.344,ал.1 от КТ обуславя основателност и на претенцията за вземането по т.3 на чл.344 от КТ, като на ищеца се дължи обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в размер на брутното трудово възнаграждение, съгласно чл.225,ал.1 от КТ, съответно- дължи му се обезщетение в размер на разликата между по-ниското трудово възнаграждение, получено по трудово правоотношение с новия работодател  в рамките на 6 месечния период от време и по-високия размер на трудовото възнаграждение, получавано по прекратеното трудово правоотношение – ал.2 на чл.225 от КТ. Настоящият съдебен състав приема, че обезщетението по чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ следва да бъде определяно при зачитане на брутно трудово възнаграждение на ищеца от 3 617,00лв., тъй като именно това е последният договорен между страните по делото размер, преди прекратяване на трудовото правоотношение на 04.2013г. Като последица от установената недействителност на новата клауза за изпитване по допълнителното споразумение, настоящият съдебен състав приема, че приложимата клауза за изпитване е тази, първоначално договорена с договора от 11.03.2013г., като с изтичането на 6 месечния изпитателен срок- считано от 11.09.2013г., трудовият договор между страните е станал безсрочен- чл.4 от него. С изтичането на срока за изпитване на датата 11.09.2013г., страните са обвързали настъпването и на друга правна последица- промяна в размера на трудовото възнаграждение, което съгласно чл.7,ал.2 от договора е станало в размер на 3 617,00лв., считано от датата 11.09.2013г. Приложението на клаузата на чл.7,ал.2 от договора от 11.03.2013г. изрично е запазено с допълнителното споразумение, с което страните са постигнали съгласие всички останали договорни клаузи от трудовия договор да останат непроменени, извън променената длъжност и новия срок за изпитване. Т.е. към релевантния момент – на прекратяване на трудовото правоотношение между страните /04.11.2013г./ брутното трудово възнаграждение на ищеца, договорено между страните за  предходния месец е било в размер на 3 617,00лв. Именно при зачитане на този размер от първоинстанционният съд е определено и дължимото на ищеца обезщетение по чл.344,ал.1 ,т.3 от КТ за периода от време на оставане без работа, съгласно чл.225,ал.1 от КТ, респ.- за определяне на разликата между него и получаването на по-ниското по размер трудово възнаграждение при новия работодател, при който ищецът е започнал работа за част от исковия 6 месечен период от време, съгласно вариант ІІ на допълнителното заключение на ССЕ от 08.06.2015г. от 17 099,13лв.  Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че обезщетението по чл.344,ал.1,т.3 от КТ, дължимо на ищеца за исковия период от време е определено от първата инстанция при спазване на разпоредбите на чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ, поради което жалбите и на двете страни срещу решението в частта, с която искът е уважен /жалбата на ответника/, съответно срещу частта, с която искът е отхвърлен /жалбата на ищеца/ за разликата над доказания размер от 17 099,13лв.- до пълния предявен размер от 21 702,00лв. се явяват неоснователни.

По иска с правно основание чл.128 от КТ

Настоящият съдебен състав приема, че правилно от първоинстанционният съд е присъдена неизплатената част от дължимото на ищеца трудово възнаграждение за частта от исковия период от време 11.09.2013г.- 01.11.2013г. – за съответните работни дни през този период, предвид доказания по-голям размер на договорено и дължимо обезщетение, съгласно приложимата към този период от време клауза на чл.7,ал.2 от договора от 11.03.2013г.- от 3 617,00лв., съгласно гореизложените мотиви. Законосъобразно с обжалваното решение исковата претенция е отхвърлена за дните от процесния период от време, които са неработни, както и за тази част от претендираното възнаграждение по чл.7,ал.4 от договора от 11.03.2013г., за която не се установява дължимостта, доколкото т.нар. „бонус“ , уговорен с посочената клауза не представлява задължителен и постоянен елемент на работната заплата, а заплащането му е предоставено изцяло на преценката на работодателя , а по делото не се установява такова възнаграждение да е било определено от работодателя като дължимо на ищеца за процесния период от време. С оглед изложените мотиви, съдът приема, че жалбите и на двете страни срещу решението в частта, с която е уважен искът по чл.128 от КТ /жалбата на ответника/ , съответно в частта,с която е отхвърлен за разликата над уважения размер – до пълния предявен размер и за част от периода /жалбата на ищеца/ се явяват неоснователни и като такива, следва да бъдат оставени без уважение,, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първата – обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

 

По разноските във въззивното производство:

При горния изход на делото – на неоснователност на жалбите и на двете страни по делото, направените от тях разноски във въззивното производство остават в тяхна тежест така, както са извършени.

 

Воден от горните мотиви, Софийски  градски съд

 

                                  Р     Е    Ш     И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-75.109 от 10.03.2017г., постановено по гр.дело № 49366/ 2013г. на СРС, 75 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение от 23.03.2018г., в обжалвана част, с която  на основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на В.Д.М. , извършено със заповед № 443/ 04.11.2013г. на изпълнителния директор на „И.Б.“ ЕАД  на основанието по чл.71,ал.1  от КТ, считано от 04.11.2013г., на основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ В.Д.М. е възстановен на длъжността заемана преди уволнението- „експерт бизнес развитие в „И.Б.“ ЕАД и на основание чл.344,ал.1,т.3 от КТ, вр. с чл.225,ал.1  и ал.2 от КТ „И.Б.“ ЕАД е осъдено да заплати на В.Д.М. сумата от 17 099,13лв.- обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на незаконното уволнение и съответно- представляваща разлика между размера на получаваното при ответника възнаграждение и това при новия работодател в периода 04.11.2013г.- 02.02.2014г., ведно със законната лихва от 28.11.2013г.– до окончателното изплащане, в частта, с която е отхвърлен искът по чл.344,ал.1,т.3 от КТ , вр. с чл.225,ал.1 и ал.2 от  КТ - за разликата над уважения размер от 17 099,13лв. до пълния предявен размер от 21 702,00лв., претендирана като обезщетение за периода 04.11.2013г.- 02.02.2014г. , в частта, с която „И.Б.“ ЕАД е осъдено да заплати на В.Д.М. сумата от 1 172,30лв., на основание чл.128 от КТ , представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода 11.09.2013г.-01.11.2013г., както и в частта, с която искът по чл.128 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата от 1 172,30лв.- до пълния предявен размер от 4 891,64лв. и за периода 02.11.2013г., 03.11.2013г. и 04.11.2013г.  и в частта за разноските.

 В останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК , в едномесечен срок  от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                  2.