Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 150
гр. Пловдив, 04.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V
състав в открито съдебно заседание на
тринадесети януари, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА
СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя Цонкова,
като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно гражданско
дело № 2682 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба вх. № 65413/11.10.2019
г. по описа на РС- Пловдив, подадена от адв. И.Н., действащ в качеството си на пълномощник на П.В.К. против решение № 3431 от
26.08.2019 г., постановено по гр. дело № 1299 по описа за 2018 г. на
РС-Пловдив, Х – ти граждански състав, с което е отхвърлен като неоснователен
иска по чл. 109 ЗС, предявен от жалбоподателката против И.Ж.К. относно
преустановяване на действия на ответницата, с които пречи на ищцата да
упражнява правото си на собственост върху притежавания от нея имот с
идентификатор 56784.506.418.1.2, с административен адрес гр. **********, като
бъде осъдена ответницата да премахне извършените строително – монтажни работи
по преустройство на югоизточното /средно/ таванско помещение в сградата, като
премахне обособена в помещението баня и ВиК инсталация, изградената инсталация
за битови уреди и съоръжения – ел. инсталация, аспиратор, кухненско и жилищно
оборудване в помещението, както и да се въздържа да ползва помещението за
жилищни нужди.
С атакуваното решение жалбоподателката е осъдена да
заплати на И.Ж.К. сумата от 1160,10 лв., представляваща деловодни разноски.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения
за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния
закон, процесуалните правила и необоснованост, предвид което се иска неговата отмяна
и постановяването на решение, с което да се уважи предявения иск. Претендират
се разноски по делото. Идентични съображения за неправилност на обжалвания
съдебен акт са изложени и в представената по делото писмена защита.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
адв. А., действаща в качеството си на пълномощник на въззиваемата страна - И.К..
В него, както и в депозираните писмени бележки се излагат доводи за
неоснователност на жалбата, съответно за правилност и законосъобразност на атакувания
съдебен акт. С оглед изложеното иска се
жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират се и сторените от въззиваемата страна разноски за
настоящата инстанция.
В
проведеното пред настоящата инстанция съдебно заседание, всяка от страните поддържа, съответно въззивната
жалба и писмения отговор. Поддържат се и исканията за присъждане на разноски
във въззивното производство.
Настоящият съдебен
състав на Пловдивски окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която притежава активна
процесуална легитимация да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни
основания намира следното:
Искът по чл. 109 ЗС
предоставя защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие,
посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което
макар и да не накърнява владението, ограничава, смущава или пречи на
допустимото пълноценно ползване на имота според неговото предназначение от
неговия собственик.
В този смисъл са и постановките на ТР № 4 от
06.11.2017 г. на ВКС по т.д. № 4/2015 г. , ОСГК , според което предмет на
негаторния иск може да бъде и всяко бреме върху имота, което да задължава
собственика да търпи различни по характер въздействия върху имота, които само
смущават упражняването на правото на собственост на ищеца повече от
допустимото, но без да отнемат неговото владение. Задължителните условия за
уважаването на иска са свързани с неоснователността на действията на ответника
по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото
си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са
основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Същото ще бъде, ако
действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика.
Следователно, за уважаването на този
иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е
осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това
действие или бездействие на ответника създава
за ищеца пречки за използването на
собствения му имот по-големи от
обикновените /чл.
50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи
от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело.
По
отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се
посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е контролиращата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без за
това да са наведени нарочни възражения от страна на въззивника или въззиваемия.
В настоящия случай спор по фактите не се констатира,
като от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата –
жалбоподател в настоящото производство П.К.
е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.506.418.1.2, с предназначение – жилище, апартамент, с площ по документ за собственост 114,30 кв. м., с
адрес на имота град ******* /по предходен документ за собственост – втори жилищен етаж/, ведно с прилежащо
помещение таван № 1 – първо, вдясно
откъм входа, с площ от 27 кв.м., ведно със самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 56784.506.418.1.10, ведно с 1/3 идеална част от общите части на
сградата.
Ответницата И.К. – въззиваема страна в настоящото
производство е собственик на самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 56784.506.418.1.3, представляващ жилище,
апартамент със застроена площ от 114,30 кв. м., с адрес на имота град *********, съставляващ по документ за собственост трети жилищен етаж, ведно със западното
до стълбището партерно помещение с площ от 10 кв.м., заедно с 1/3 идеална част
от таванския етаж, с правото на реално ползване на югоизточната /средна/ таванска стая, с общо ползване на коридора,
клозета и стълбището на тавана, както и с 27,17 % идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж върху терена.
Като спорен пред настоящата
инстанция се е очертал въпросът дали е налице незаконно
преустройство от страна на ответницата на таванското ѝ помещение,
съответно дали това преустройство, като
трайно състояние по смисъла на чл. 109
ЗС пречи на ищцата да упражнява
пълноценно своето право на собственост.
Настоящият съдебен състав
намира, че по делото не са събрани доказателства, които да обуславят извод, че
процесното преустройство на таванското помещение, собственост на въззиваемата К.
е недопустимо по посочените от
процесуалния представител на въззивника самостоятелни основания, а именно –
като неотговарящо на техническите изисквания
за такова преустройство, и като преустройство, което не може да стане
без съгласието на ищцата – жалбоподател.
В аспект на горното следва да
се отбележи, че въпросът дали една сграда, съответно преустройство на помещение
е законно или не, респективно търпимо или не, е ирелевантен за настоящия спор. Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 109 ЗС предполага установяване на фактическо действие от страна на
ответника, надхвърлящо ограниченията на собствеността и противоречащо на
установения правен режим за ползване на имота, водещо до накърняване правата на
ищеца, без единствено фактът на
изграждане на незаконна постройка да предполага уважаване на иска, т.е.
че не всяко въздействие върху имота на ищцата може да бъде предмет на петиторна
защита, а само онова, което е неоснователно и неоправдано от гледна точка на
собственическите правомощия . Неоснователното
действие не зависи само от това дали има позитивна административна санкция или
не, когато се касае до наличие на разрешителен режим за извършване на
определени действия /строеж, реконструкция и др./, а от това, дали обективно
създава пречки за нормалното ползване на имота, собственост на ищеца по иска по
чл. 109 ЗС. /в този смисъл Решение № 23/09.04.2014 г. по гр.д. №
5465/2013 г. на ВКС, 2 ГО; Решение № 57/26.03.2013 г. по гр.д. № 907/2012 г. на
ВКС, 2 ГО; Решение № 129/22.07.2014 ф. по гр.д. № 4880/2013 г. на ВКС, 1 ГО/.
В случая, така както и
предходната съдебна инстанция е приела, е налице допустимо преустройство на
таванското помещение, поради което в процесния случай се касае за търпим строеж
по смисъла на § 127 ал.1 ЗУТ, който не подлежи на премахване и на забрана за
ползване, като доводите на въззивника в обратна посока не се споделят. Търпимостта
на преустройството се установява от събраните в хода на първоинстанционното
производство писмени и гласни доказателства, включително от изготвената от
вещото лице М. повторна съдебно- техническа експертиза. Така, от приложения към
отговора на исковата молба заверен препис на протокол за споразумение от 11.07.1984 г. /л. 27/ , се
установява, че етажните собственици са постигнали спогодба за разпределянето на
таванските помещения и са изразили писмено съгласието си за поставяне на
прозорци, изграждане на ел. и ВиК инсталации в същите, права и обратна вода,
както и монтирането, поотделно за всяко едно от помещенията на електромер и
водомер. Цитираното споразумение е било одобрено от Районен съд – Пловдив на същата
дата - 11.07.1984г., което обстоятелство се установява от представения протокол
от съдебно заседание по гр. дело № 4217/1984 г. по описа на същия съд. Към
момента на постигане на коментираната спогодба са действали правилата на чл.
56, ал. 5 и ал. 7 ЗТСУ в редакцията му към 08.06.1984 г., както и НАРЕДБА № 5 за правила
и норми
по териториално и селищно устройство обн., ДВ, бр. 69 от 2.09.1977 г. и бр.
70 от 6.09.1977 г. (отм. 26.07.1995 г.). Според
текста на чл. 63, ал. 5 от цитираната Наредба е било недопустимо да се
изграждат тавански стаи, предназначени
за живеене, освен в малкоетажни
сгради, каквато именно се явява по смисъла на чл. 106, ал. 6, т. 3 от
ППЗТСУ (отм.) сградата, в която са разположени имотите на страните по настоящия спор.
Горното обуславя извод за
допустимост по действащите към 11.07.1984 г. разпоредби изграждането на
тавански стаи, предназначени за живеене в малкоетажни сгради, т. е до сгради с
до три броя етажи. Гореизложеното се подкрепя и от показанията на свидетелите И.
Б. /собственик на първи жилищен етаж/ и Д.
К. /майка на ответницата/, както и от приложеното по делото Удостоверение
за търпимост изх. № 3 – 9400- 18983/25.06.2018 г. /л. 62/.
Въззивният съд не споделя
становището на процесуалния представител на въззивника, че в процесния случай
преустройството на таванското помещение е недопустимо поради неспазване на
нормативноустановените правила за светла
височина на помещенията, закрепени в чл. 99, ал. 2 от Наредба № 5 за
правила и норми по териториално и селищно устройство от 1995 г. на МРРБ, както
и в текста на чл. 81, ал. 3 от Наредба № 5 от 21.05.2001 г. за правила и
нормативи за устройство на територията
на МРРБ /обн. ДВ, бр. 51/2001 г./
По делото е приета
повторна съдебно - техническа експертиза /л. 126 - 135/, като според
заключението на вещото лице арх. М. съгласно нормативните актове, действали до
месец май 2001 г. единствено необходимо е било
условието „ жилищните помещения, ателиетата, стаите за научна, творческа
и друга дейност изградени в подпокривното пространство на сграда да имат светла
височина най- малко 2,3 м за 50 на сто
от площта си“. Експертът е аргументирал становище, че помещението на
ответницата К. отговаря изцяло на нормативните изисквания за стая – кабинет за
творческа дейност. Посоченото се поддържа и от главния архитект на район
„Северен“ – Община Пловдив в издаденото от него Удостоверение за търпимост изх. № 3 – 9400-
18983/25.06.2018 г. /л. 62/.
В т. 1а /стр. 11 от експертизата/ вещото
лице е конкретизирало, че кабинета за
творческа дейност е извън жилището
и по отношение на него от 2001 г. няма ограничения относно минимална височина –
колко и на каква площ /процент/ от помещението; скосявания – минимална височина
в най – ниските точки на помещението. В
т. 1б експертът е посочил, че относно
техническите изисквания за осветеност на обекти с посоченото предназначение –
кабинет има изискване площта на отворите да е 1/7 от площта на стаята –
кабинет, като се допуска когато е в подпокривно
пространство необходимата площ да се намалява с 30 на сто. Изрично е акцентирано,
че в чл. 97 от Наредба 5/1995 г. нормата не е за подпокривни помещения по чл.
88, ал. 2. Тези изисквания са за стаи с пряко странично естествено осветление,
т.е. за помещения, разположени на
жилищен етаж.Вещото лице е констатирало, че в стаята на ответницата има
два прозореца в надзида с размери 90/70 см. И три покривни прозореца с размери
на 60/110 см. Тяхната площ е 3,24 кв.м.
Помещението, което обслужват с включената част пред входната врата е с
площ 25,50 кв.м. 1/7 от 25,50 се равнява
на 3,64 кв.м, т.е с 0,40 кв. м. по – малко от препоръчителната норма, но при
спазване на условието за 30 на 100 намаление се обезпечава спазването на
нормативните изисквания за осветеност на помещението. Видно от таблица /стр.7
от експертизата/ площта на стаята с
височина над 2,30 м, след корекция, се равнява на 10 кв.м., а в процентно
отношение – 39,2 %. Съдът напълно кредитира посочената експертиза като
компетентно изготвена, с необходимите знания и умения, която съответства на
останалия доказателствен материал по делото.
Изцяло неоснователни се
явяват и възраженията на въззивника, че в случая е налице преустройство, което не може
да стане без съгласието на ищцата – жалбоподател. По делото е представено
Споразумение от 08.04.2000 г. между И. Б. и Д. и Ж. К., с което страните са
постигнали съгласие да си направят бани в таванските стаи. Постигнатата
уговорка се потвърждава и от показанията на свидетелите И. Б. и Д. К.
Изграждането на банята обаче не представлява по същността си промяна на
предназначението на процесното помещение, свързано с промяна начина на
ползване, което да засяга ищцата, съответно да изисква нейното съгласие, още
повече, че последната е придобила правото на собственост върху гореописания
недвижим имот през 2012 г. На следващо
място, вещото лице М. /в т.1д/ е изложила обстойни аргументи относно
техническата допустимост за проектиране на баня към стая/ кабинет над жилищно
помещение от жилището което обслужват. В този смисъл изпълнената баня не противоречи на
нормативните изисквания.
Неоснователно е и
възражението, че жилището на ответницата остава без складово помещение, което е
в противоречие с правилата на чл. 40, ал. 1 ЗУТ и чл. 98, ал. 1, т. 2 от
Наредба № 7/2003 г. на МРРБ. Отговор на посочения въпрос се съдържа отново в
изготвената по делото повторна съдебно – техническа експертиза от вещото лице М.
Същата е посочила, че доколкото таванските стаи не се третират като складови
помещения съобразно приложимите нормативни актове, помещението, находящо се на
партерния етаж следва да се третира като складово такова. До идентичен извод е
достигнал и главният архитект на район „Северен“, който е посочил, че
апартаментът собственост на К. притежава партерно помещение с площ от 10 к.м. ,
което е достатъчно по отношение изискванията за складово помещение към
жилището. Обстоятелството, че партерното помещение е самостоятелен обект в
сграда не възпрепятства възможността същото да се третира като складово такова,
доколкото обособяването му като самостоятелен обект в сграда има отношение
единствено към възможността същия да бъде предмет на самостоятелно придобиване
/в този смисъл решение № 172/12.10.2015 г. по гр. дело № 1167/2015 г. , I Г.О., ВКС/.
Същественото в процесния случай
е, че жалбоподателката не успя да докаже, че за нея съществуват пречки,
затрудняващи безпрепятственото упражняване на вещните правомощия, включени в
сложното субективно право на собственост. Нито от събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства, нито от извършения от районния
съдия оглед, обективиран в протокол от 12.05.2019г. /л.150/ се установява
ограничаване достъпа, съответно възможността на ищцата да използва собственото
си таванско помещение или жилището си. Таванското помещение на въззиваемата К.
не засяга общи части, няма завземане на общи части, предназначени за общо
ползване. И от двете изготвени по делото експертизи, както и от огледа на
районния съд се установява, че аспираторът на готварската печка на ответницата
не функционира – демонтиран е въздухоотвода на същия. Последното означава, че
дори и същия да е създавал пречки за ползването на жилището на ищцата, същите
са преустановени, неналични към датата на приключване на съдебното дирене. По
отношение възражението, че подпокривното пространство е силно уязвимо от пожар
следва да се подчертае, че всички дадени на ответницата предписания във връзка
с обезопасяването на обекта са изпълнени . Посоченото се установява от писмо
рег. № 453/18.06.2018 г. на началника на
III – та РСПБЗН /л. 63/.
Следователно, само на това
основание предявеният негаторен иск е неоснователен и първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
При този изход на правния
спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата
трябва да се присъдят сторените от нея съдебни разноски пред настоящата
инстанция в размер на сумата от 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, по отношение на която своевременно е представено доказателство
за заплащането ѝ в брой - Договор
за правна защита и съдействие № 30903 от 13.01.2020 г. /л. 28/, както и списък на разноските по чл.
80 ГПК /л. 27 /.
По отношение на
възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, съдът
намира същото за неоснователно. Съображенията в тази насока са следните:
Съгласно разпоредбата на
чл. 78, ал. 5 ГПК, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът
може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от
минимални определен размер съобразно чл. 34, ал. 1 Закона за адвокатурата
във вр. с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което в конкретния случай съобразно чл. 7, ал. 1,
т. 4 от Наредбата е в размер на 300 лв. Следва да се посочи, че съгласно т. 1
на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по Тълкувателно дело № 4/2015 г.
на ОСГК, ВКС настоящият иск е неоценяем, поради което
приложение намира именно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата. Предвид
спецификата на настоящия случай, при
отчитане правната и фактическа сложност на делото, настоящият състав намира, че
не са налице основания за присъждане на по- нисък от претендирания размер. Процесуалният
представител на въззиваемата страна е изготвил подробен отговор на въззивната
жалба, обсъждайки всяко едно от наведените с нея възражения, явил се е в
проведеното пред въззивния съд съдебно заседание, в което е взел активно
участие поради което претендираното адвокатско възнаграждение се явява
адекватно и не следва да бъде намалявано.
Така мотивиран, Пловдивски
окръжен съд, V – ти въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3431 от 26.08.2019 г., постановено по гр.
дело № 1299 по описа за 2018 г. на РС – Пловдив, Х – ти граждански състав
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК П.В.К., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на И.Ж.К., ЕГН **********, с
адрес *** сумата от 400 лв., представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение за
представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд по правилата на
чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото
Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.