Р Е Ш Е Н И Е № 260
078
гр. Пловдив,
23.03.2021 год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито заседание
на двадесет и четвърти
февруари две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА
ВАНЧЕВА
С участието на
секретаря Цветелина Диминова, като
разгледа докладваното от съдията Костадинова в.т. дело
№ 759/2020 год. по описа на ПАС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 20
от 04.02.2020 година, постановено по т. дело № 58/2019
година по описа на Окръжен съд – Пазарджик, е
осъдено „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление *** да заплати на Г.И.А., ЕГН **********,***
и на Д.И.К., ЕГН **********,***, на основание чл.432 ал.1 от КЗ
суми от по 50 000 лева на всеки един от ищците,
представляващи застрахователно обезщетение за претърпените от тях
неимуществени вреди в резултат на ПТП, станало на 30.07.2016г., на път ..., при
разклона с. Б. – гр.П. и гр. Б.- с.К. Д., обл.
П., при което е причинена по непредпазливост смъртта на
И.Т.А., бивш жител на гр.П., при установено съпричиняване
от страна на И.Т.А. определено в размер на 50 %, както и при изплатено от
застрахователя обезщетение от по 20 000 лева на всеки един от ищците, ведно със
законната лихва за забава, дължима от 25.01.2019 г. до пълното изплащане на
сумата. Предявените искове са отхвърлени за разликата до по
120 000 лева за всеки един от ищците.
Осъдени
са Г.И.А., ЕГН **********, и Д.И.К., ЕГН **********, да заплатят на
„Д... – О. з“ ЕАД, ЕИК ..., деловодни разноски в размер на 408,33 лева,
изчислени по компенсация.
Осъдено е „Д...
– О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., да заплати държавна такса от 4% върху уважената част от
исковете в размер на 4 000 лева в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на Пазарджишкия окръжен съд.
Осъдено
е „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., да заплати на
адвокат В.Н. от САК, със съдебен адрес:*** сумата 4 060 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение, изчислено по компенсация съобразно
уважената част от исковете.
В така постановеното
решение е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с
решение № 260024 от 21.10.2020 година на ОС – Пазарджик, като е
постановено отхвърляне на предявените от Г.И.А., ЕГН **********, и
Д.И.К., ЕГН **********, против „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., искове с
правно основание чл. 429 от КЗ за заплащане на обезщетение за
забава за периода от 04.08.2016 година до 25.01.2019 година като
неоснователни.
Срещу решението по
чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното
решение не са подадени въззивни жалби.
Ищците Г.И.А.
и Д.И.К. са обжалвали решението в частта, с която са отхвърлени
частично предявените от тях искове – главни за обезщетение
за неимуществени вреди в размерите над по 50 000
лева до по 120 000 лева за всеки един от тях и акцесорни
– за законната лихва върху обезщетенията за периода от 04.08.2016 година до
25.01.2019 година. Оплакванията са за незаконосъобразност на решението в
обжалваните части. Твърди се, че общият размер на дължимото
обезщетение на всеки един от жалбоподателите е 200 000
лева, като исковите суми от по 120 000 лева са
формирани след отчитане на съпричиняването на
вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 1/3 и след приспадане
на доброволно изплатените от застрахователя суми от по 20 000 лева. Изложени са
доводи, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени
вреди, съобразен с действително претърпените от ищците и установени по делото
неимуществени вреди – болки и страдания, е 200 000 лева,
доколкото става дума за изключително близка връзка между ищците и техния баща и
до значителна по интензитет и продължителност скръб от неговата загуба. Първоинстанционното решение не било съобразено и с
общественото разбиране на справедливост към момента на настъпване на ПТП, както
и с икономическите условия в страната и с лимитите на отговорност на
застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“. Не била съобразена и
практиката на ВКС, свързана с определяните размери на
обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост през
последните години.
Втората група доводи
във въззивната жалба касаят неправилно определяне на съпричиняването от страна на
пострадалия на 50%. Оспорен е извода на съда, че бащата на
жалбоподателите е нарушил чл. 50 ал. 1 от ЗДвП, като се поддържа, че вината за
ПТП е на водача на другия автомобил, който се е движел с превишена скорост. По
отношение на съпричиняването, изразяващо се в липсата
на поставен предпазен колан, са изложени доводи, че при страничен удар, за
какъвто става дума в случая и с оглед вида на коланите, с които е бил оборудван
управлявания от починалия автомобил, те не биха могли да предотвратят
уврежданията, довели до неговата смърт. Поради това жалбоподателите считат, че
приносът на починалия е значително по-малък от приетото от съда. Във въззивната жалба на ищците са изложени и техните
съображения за това, че законната лихва върху дължимите обезщетения следва да
бъде присъдена от датата на увреждането на основание чл. 84 ал. 3 от ЗЗД, тъй
като застрахователят отговаря в пълна степен както отговаря застрахования
пред увреденото лице, а не както е приел първоинстанционния
съд – от датата на уведомяване на застрахователя. Цитирана е и
съдебна практика – решение на ВКС в подкрепа на това тяхно
становище. По тези съображения се иска отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на ново по същество, с което да се
уважат субективно съединените искове – главни и акцесорни
в тази част, като се присъдят на жалбоподателите направените разноски пред
двете инстанции, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т. 2 от
Закона за адвокатурата.
По делото е
постъпила насрещна въззивна жалба
от ответника „Д... – О. з.“ АД. Насрещната въззивна
жалба е срещу решението, с което на всеки един от двамата ищци е присъдено
обезщетение за неимуществени вреди в размера над 40 000
лева до 50 000 лева. Жалбоподателят е посочил, че е съгласен с
изводите на първоинстанционния съд, че
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от
двамата ищци е 120 000 лева, както и че съпричиняването
на вредоносния резултат от страна на пострадалия е 50%. Оспорени са изводите на
съда за начина, по който следва да бъдат направени изчисленията с оглед
безспорното между страните обстоятелство, че всеки един от двамата ищци е
получил до момента обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000
лева. Жалбоподателят „Д... – О. з.“ АД счита, че общият
размер от 120 000 лева за всеки един от двамата ищци следва да
бъде намален с 50% заради съпричиняването, при което
дължимото от застрахователя обезщетение остава 60 000 лева за всеки. От
тези 60 000 лева следвало да се приспаднат вече заплатените по 20 000
лева и за останалите по 40 000 лева следвало да бъде постановено
осъдително решение. По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното
решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати обезщетение
в размера над 40 000 лева до 50 000 лева на всеки един от двамата
ищци, ведно със законната лихва от 25.01.2019 година до окончателното изплащане
на сумите и отхвърляне на исковете в тези части, както и присъждане на
направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение съобразно изхода на спора.
Г.И.А. и Д.И.К. са
подали отговор на насрещната въззивна
жалба на „Д... – О. з.“ АД с изразено становище за нейната
неоснователност и с искане същата да бъде оставена без уважение, като им се
присъдят направените деловодни разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Страните не са
направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Съдът, като се
запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните,
приема следното:
Въззивната жалба
и насрещната въззивна жалба са процесуално
допустими, подадени са от лица, имащи правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в отделните му части
– ответника в осъдителната частично и ищците в отхвърлителната, като при подаване на въззивната жалба
е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК срок, а насрещната въззивна
жалба е подадена в срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК.
Въззивната инстанция
намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивните жалби, освен когато става дума за
приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно за
интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. / Т.
1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои
правомощия съдът ще се произнесе по въведените с въззивните
жалби оплаквания, отнасящи се до неправилно приложение на принципа за
справедливост, установен в чл. 52 от ГПК при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди за ищците вследствие смъртта
на техния баща И.А., настъпила в резултат
на ПТП от 30.07.2016 година, до
процента съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия, до началния момент, от който се дължи законната лихва
върху обезщетенията за неимуществени вреди, както и
до неправилност на изводите на първоинстанционния
съд за това от коя сума следва да се приспаднат вече заплатените
обезщетения от по 20 000 лева – от цялата дължима сума преди прилагане на съотвения процент на съпричиняване,
или от дължимата такава, намалена с процента на съпричиняване.
От събраните по
делото доказателства е установена следната фактическа обстановка:
Починалият на
04.08.2016 година в резултат ПТП, станало на
30.07.2016 година на път ... между П. и П. И.Т.А. е баща на двамата
ищци Г.И.А. и Д.И.К.. Към момента на смъртта си починалият е бил на
навършени 80 години.
ПТП е причинено от Д.
М. И. при управление на лек автомобил марка „О. В.“ с рег. № ...,
като обстоятелството, че този автомобил е имал валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ в ответното дружество „Д... – О. з.“
ЕАД към момента на настъпване на ПТП е безспорно.
Първият спорен
момент между страните, въведен с въззивната
жалба като предмет на въззивното производство, е
свързан със справедливия размер на обезщетението
за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния
баща.
Съгласно
задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968
година на Пленума на ВС, както и в множеството решения на ВКС, постановени по
реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността
обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на неимуществените
вреди на ищците - болки и страданията, претърпени от деликта, е
необходимо да бъдат взети предвид установените по делото обстоятелства за
конкретния случай.
Сред тях са
обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на наследодателя на
ищците, неговата възраст, отношенията в семейството, взаимните
грижи, стреса за близките от внезапната му смърт, интензитетът,
степента и продължителността на болките и страданията им, дали те са приключили
или продължават, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа.
Показания досежно изброените по-горе обстоятелства са
депозирали разпитаните пред първоинстанционния
съд свидетели В. Х. и М. Б. Съдът дава вяра на показанията и на двамата
свидетели, доколкото те не противоречат и не се опровергават от други събрани
по делото доказателства, макар В. Х. да
е майка на ищците. Заинтересоваността й от
изхода на спора в това й качество би следвало да се вземе предвид от съда при
наличие на противоречиви доказателства, каквито в случая липсват.
От свидетелските
показания се установява, че двамата ищци са били много близки със своя баща.
Родителите им са се развели още през 1986 година, но починалият И.А.
не прекъснал връзка с децата си. Докато били по-малки,
те осъществявали контакти с него съобразно съдебното решение за
развод на родителите. След като пораснали и станали пълнолетни, двамата ищци
започнали да се виждат ежедневно с баща си, да контактуват с него, връзката им
била силна, а взаимоотношенията им много добри, те споделяли и болки и радости.
Бащата помагал и на двете си деца. През последните 13 години ищцата Д.К.
живеела със съпруга си и с детето си в къщата на своя баща, който
помагал на семейството с грижите за детето, с ремонтите на дома, с труд, но и
финансово с пенсията, която получавал. Починалият и неговият син Г.А. също
контактували непрекъснато.Макар Г. да живеел със семейството си в град П., той
често пребивавал в П., тъй като там имало обекти, на които работел
като строител и се виждал постоянно с баща
си. Свидетелите установяват, че в
миналото е имало период, през който починалият и неговият син Г. са
работели заедно, като бащата продължил да подкрепя сина си и след
това. Между двамата имало уговорка като поотрасне детето на Г.,
което към момента на смъртта на И.било малко, на около две години, И.А. да се
премести в П. при сина си и да му помага за грижите за детето, да го води на
детска градина. И двамата свидетели твърдят, че макар и на осемдесет годишна
възраст, И.А. е бил в много добро здраве, бил много жизнен, не
се спирал в дома си, разхождал се, управлявал автомобил, ходел да
събира гъби. Смъртта на бащата се отразила много зле на двамата ищци, те
преживявали тежко случилото се, което било внезапно и неочаквано,
наложило се да свикват да живеят без баща си и без неговата помощ, която той им
давал докато бил жив и на която разчитали.
Въз основа на така
установените със събраните по делото доказателства болки и страдания,
причинени на ищците от смъртта на техния баща И.А., съдът
намира, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е
по 140 000 лева за всеки един от двамата. При определяне на този размер на
обезщетението за неимуществени вреди съдът съобрази събраните по делото
доказателства, че смъртта на бащата на ищците, с когото те са
били много близки и са поддържали непрекъснати контакти, е настъпила
неочаквано, внезапно за тях и им е причинила силни като интензитет и
продължителни негативни емоции.
За интензитета
на болките и страданията на ищците възрастта
на починалия им баща , както и тяхната собствена възраст
/ Г. е бил на 43 години, а Д. – на 40 години/ са без
значение. Значение имат отношенията им като баща и деца -
контакти, близост, общуване, привързаност. В практиката на
Върховен касационен съд е прието, че възрастта на починалия, неимуществени
вреди от смъртта на който се претендира с прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ / отм./, не съставлява самостоятелен критерий при определяне на
обезщетението / решение № 178/12.11.2013 г. по т. д. № 458/2012 г.
на I т. о. на ВКС; решение № 205 по т. д. № 218/2010 г. на II т. о.;
решение по т. д. № 1919/2014 г. на I т. о. /, доколкото сама по себе
си тя не е критерий за съдържанието на връзката между починалия
и преживелите родственици. Това
се отнася и за възрастта на преживелите и претендиращи
обезщетението родственици, доколкото при
претендирането на обезщетение за неимуществени вреди, болките и страданията не
са в зависимост от определена възраст, а от конкретната психика, емоционалната
устойчивост, житейската мотивираност и възприемчивост на отделния
човек и от връзката, която е имал с пострадалия приживе.
Освен
обсъдените по-горе обстоятелства, свързани с характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и
страдания след смъртта на И.А., при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди съдът взе предвид
и икономическата конюнктура в страната и общественото
възприемане на критерия за справедливост, което намира израз в
нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. Отчитането на икономическото положение в
страната и общественото възприемане на справедливостта при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди е възприето от съдебната
практика/ Решение № 27 от 15.04.2015 година на ВКС по т. дело №
457/2014 година на второ т.о./. До 01.01.2010 година
нормативно определените минимални размери на лимитите са нараствали
непрекъснато и почти ежегодно, като от 25 000 лева за всяко събитие са
достигнали до 700 000 лева за всяко събитие при едно пострадало лице и до
1 000 000 лева – при две или повече лица.
След тази дата са определени значително по –високи размери. § 27 от ПЗР на
Кодекса за застраховането / отм./ предвижда лимит за едно събитие на
имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт от
1 000 000 лева при едно пострадало лице и
от 5 000 000 лева при две
или повече пострадали лица. Сега действащият Кодекс за
застраховането, влязъл в сила на 01.01.2016 година,
който е приложим в настоящия случай, в чл. 492
предвижда лимит за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт – 10 000 000 лв. / а след
изменението с ДВ бр. 101/2018 година – 10 420 000 лева/ за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица.
По всички тези
съображения съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди на всеки един от ищците е по 140 000 лева,
дължими ведно със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя
– 25.01.2019 година.
По отношение на
началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва върху
обезщетенията за неимуществени вреди съдът намира следното:
В отношенията между
страните по настоящото дело са приложими разпоредбите на новия Кодекс за
застраховане / обн. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 година/,
който е в сила от 01.01.2016 година. Това е така, тъй
като договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ за
автомобила, с който е причинено ПТП е сключен след влизане в сила на новия КЗ –
застрахователна полица ... от ... година, с валидност от 17.01.2016
година до 17.01.2017 година. Процесното
ПТП е настъпило след влизане в сила на новия КЗ – на 30.07.2016
година.
Акцесорната претенция на ищците
е за лихви върху застрахователното обезщетение, дължими
от застрахователя. Съгласно разпоредбата на чл. 84 ал. 3 от ЗЗД прекият
причинител на вредата при ангажиране на неговата отговорност
дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществените вреди от датата на
увреждането. Отговорността на застрахователя за заплащане на лихви
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ е
уредена по императивен начин с разпоредбите на чл. 493,
ал. 1 , т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2 т. 2 и ал. 3 от КЗ, които са приложими
по настоящото дело. Съобразявайки ал. 3 на чл. 429 от КЗ, съдът
намира, че застрахователят дължи законната лихва върху обезщетенията за
неимуществени вреди от датата, на която е сезиран с искане за тяхното заплащане
от двамата ищци. Това е датата 25.01.2019 година, видно от заявление вх. №
0-92-1340/25.01.2019 година, подадено от ищците до застрахователя, намиращо
се на стр. 53 от първоинстанционното дело.
Изводите на първоинстанционния съд, че началният
момент, от който се дължи законната лихва, е 25.01.2019 година съвпада със
становището на настоящата съдебна инстанция, мотивирано по-горе.
Съдът не споделя
доводите във въззивната жалба на ищците досежно началния момент, от който се дължи законната лихва.
Правната уредба по новия КЗ, приложима към настоящия казус е
императивна и тя се различава от тази по отменения КЗ, по
който съобразно разпоредбата на чл. 223 ал. 2 изречение
първо от КЗ във връзка с чл. 84 ал. 3 от ЗЗД се
предвиждаше застрахователят да отговаря
за лихвите за забава по начина, по който застрахованият
отговаря за тях пред увреденото лице, т.е. от датата на
увреждането. Цитираната във въззивната
жалба съдебна практика по този въпрос е постановена въз основа на разпоредбите
на отменения КЗ, приложими към съответните конкретни казуси и не може да бъде
съобразена от съда по настоящото дело. Разликата между
правната уредба по отменения КЗ и по сега действащия КЗ е, че в чл. 429 ал. 2
т. 2 от новия КЗ изрично е предвидено, че отговорността на застрахователя за
лихви е при условията на чл. 429 ал. 3 от КЗ, т.е. за лихвите за забава,
дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования
за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2
или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна. Такава разпоредба по отменения КЗ
липсва.
Разпоредбата на чл.
497 от новия КЗ, обсъждана във въззивната жалба на
ищците, урежда началният момент, от който застрахователят
дължи лихви за забава при определяне и
заплащане на дължимото застрахователно обезщетение. Тази разпоредба
е неотносима към началния момент, от който се дължи
лихвата като елемент от застрахователното обезщетение по смисъла на
чл. 429 от КЗ, което се покрива от застрахователя по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на основание чл. 493, ал. 1 , т. 5
във връзка с чл. 429, ал. 2 т. 2 и ал. 3 от КЗ.
По изложените
съображения съдът намира за неоснователна жалбата на ищците срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
акцесорните им претенции за заплащане на законна
лихва върху размера на обезщетението за неимуществени вреди за периода от
04.08.2016година до 25.01.2019 година.
Следващият според
момент между страните е досежно процента съпричиняване от страна на пострадалия И.А.. Първоинстанционният съд е приел 50% съпричиняване.
Становището на ищците, изразено още пред първата инстанция и поддържано и с въззивната жалба е, че съпричиняването
от страна на техния баща е в размер на 1/3.
Със събраните по
делото доказателства е установен следният механизъм на настъпване на ПТП,
довело до смъртта на И.А.:
ПТП е настъпило на
30.07.2016 година на път ... при разклона село Б. – град П. и град Б. – село К.
Д. Управляваният от И.А. автомобил „...“ се е движил по пътя К. Д. –
Б., навлязъл е в лентата за движение, по която се е движел идващия от град
П. към град П. лек автомобил „О. В.“ с рег. № ..., управляван от Д.
И., при което е последвал удар между двата автомобила.
Водачът на лекия
автомобил марка „О.
В.“ Д. М. И. е признат за виновен и е осъден с влязла в сила
присъда № 38 от 22.06.2017 година по НОХ дело № 308/2017 година на
ОС – Пазарджик, изменена с решение № 244 от 08.11.2017 година по ВНОХ дело №
505/2017 година на АС – Пловдив за това, че е нарушил правилата за
движение, визирани в чл. 21 ал. 2 от ЗДвП и чл. 47 ал. 3 от ППЗДвП,
като е управлявал МПС с превишена скорост от 72 километра в час при максимално
разрешената от 50 километра в час, означена със знак В26, в резултат на което е
причинена смъртта на И.А..
Влязлата в сила
присъда на наказателния съд съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност
и виновността на дееца. Съпричиняването от страна на
пострадалия не е сред въпросите, които са решени по задължителен начин в
наказателното производство и за него съдът следва да се произнесе
въз основа на събраните по настоящото дело доказателства.
Имайки предвид
разпоредбата на чл. 300 от ГПК, съдът е обвързан от установеното с присъдата досежно противоправното поведение
на водача на автомобила „О. В.“ Д. И. То
се изразява в движение със скорост над разрешената за пътния
участък, обозначена със съответния пътен знак.
Във връзка с
допуснатите от починалия И.А. нарушения на правилата за движение по пътищата,
посочени от ответника с направеното възражение за съпричиняване,
по делото е безспорно, а и от протокола за оглед на
местопроизшествието е видно, че И.А. е допуснал нарушение на чл. 50 ал. 1 от ЗДвП, като на кръстовище не е спазил знак Б2 – „Спри! Пропусни
движещите се по пътя с предимство“, навлязъл е в кръстовището с автомобила си,
където е ударен от движещия се по пътя с предимство автомобил, управляван от Д.
И. Само по себе си това нарушение на правилата за движение от страна на
починалия И.А. е достатъчно сериозно. Без него не би се стигнало до ПТП,
причинило неговата смърт. Това нарушение, заедно с обстоятелството, че
починалият е бил без поставен предпазен колан и че поначало е управлявал
автомобил, който макар и фабрично да е имал предпазни колани, в
случая е бил без оригиналните такива, а със саморъчно направени, които не
осигуряват необходимата степен на защита, налагат извода, че неговият принос за
настъпване на ПТП е равен с приноса на движещия се с превишена скорост водач Д.
И., т.е. 50 %.
Този извод на съда е
съобразен със заключението на приетата по делото комплексна съдебна експертиза,
изготвена от вещи лица автоинженер и лекар, чиито
изводи не са оспорени от страните и не се опровергават от останалите събрани по
делото доказателства. В заключението е посочено, че починалият И.А. е бил без
поставен предпазен колан в момента на удара, както и че управляваният от него
автомобил не е бил със заводските предпазни триточкови колани от стария тип –
неинерционни, без механизъм за прибиране, с ръчно обтягане, а е бил с
колани,които не отговарят по вид и конструкция на
заводските. Заключението на вещите лица е категорично, че смъртта на
А. е настъпила от травмите по дясната част на главата /тилно-теменно/, които са
по-тежки и са получени след изпадане на тялото от автомобила и удара на главата
върху бордюра. Вещите лица обясняват, че при правилно употребен предпазен колан
пострадалият не би изпаднал от автомобила при конкретния заден – страничен удар
и ще остане фиксиран върху предната лява седалка.
Заключението на
вещите лица опровергава поддържаните от ищците твърдения, че смъртта
на И.А. е настъпила вследствие на ударите вътре в автомобила, преди да изпадне
от него. Те посочват, че при удара, който за автомобила, управляван от А. е бил
странично отляво и отзад, водачът му, без поставен предпазен колан, е политнал
наляво и се е ударил с лявата странична част на главата в предната лява врата и
елементите й. Тези удари обаче не са причината за смъртта на А.. Следващият
удар върху автомобила е с бордюрите на разделителния остров, той е
отпред, в предното ляво колело, при който удар тялото на водача е
следвало посоката на инерционното си изначално движение напред и
наляво и се е стигнало до счупване на дясната бедрена кост при удара в долната
част на арматурното табло, след което вратата се е отворила, водачът е изпаднал
от автомобила, при което са получени травмите по дясната част на главата,
довели до смъртта му.
Имайки предвид
изложените по-горе мотиви, съдът приема, че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от двамата
ищци от по 140 000 лева следва да бъде намален с
посочения процент съпричиняване – 50 %.
Т.е. всеки един от двамата ищци има право на обезщетение в размер на по
70 000 лева. От тази сума следва да бъдат приспаднати получените вече от
застрахователя по 20 000 лева от всеки един от ищците, което обстоятелство
е безспорно. Или дължимата допълнително сума от застрахователя на всеки един от
ищците е от по 50 000 лева, ведно със законната лихва, началният момент на
дължимост на която беше обсъден от съда по-горе, а
именно 25.01.2019 година до окончателното изплащане на сумите.
Първоинстанционното решение, с което на
ищците е присъдено обезщетение от по 50 000 лева ведно със законната лихва
от 25.01.2019 година е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено
в обжалваните части, съобразно изложените в настоящото решение
мотиви.
С оглед изхода на
спора следва да бъде разпределена отговорността за разноски на страните пред въззивната инстанция.
Насрещната
жалба на „Д... – О. з.“ ЕАД е изцяло неоснователна. Обжалваемият интерес по тази жалба по всеки един от двата
субективно съединени иска е от по 10 000 лева. При това положение „Д...-
О. з.“ ЕАД дължи адвокатско възнаграждение на адвокат В.Н. на основание чл. 38
ал. 2 във връзка с ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата и във връзка
с чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в общ размер на 1660 лева / по 830 лева по
двата обективно съединени иска/.
Въззивната жалба на ищците в първоинстанционното производство е изцяло неоснователна,
поради което те дължат на „Д... – О. з.“ ЕАД разноски за въззивното
производство за юрисконсултско възнаграждение. Юрисконсултско възнаграждение се дължи съгласно
чл. 78 ал. 8 от ГПК, като неговият размер се определя по
реда на чл. 37 ал. 1 от Закона за правната помощ в размерите,
посочени в чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
В случая съдът определя юрисконсултско възнаграждение
в размер на 150 лева на основание чл. 25 ал. 1 от НЗПП, които следва да бъдат
заплатени от Г.А. и Д.К. на „Д.... – О. з.“ ЕАД.
По изложените
съображения Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20
от 04.02.2020 година, постановено по т. дело № 58/2019
година по описа на Окръжен съд –Пзарджик В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО:
- е
осъдено „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Г.И.А., ЕГН **********,***
и на Д.И.К., ЕГН **********,***, на основание чл.432 ал.1 от КЗ
суми в размера над
по 40 000 лева до по 50 000
лева на всеки един от ищците, представляващи застрахователно
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на ПТП,
станало на 30.07.2016г., на път ..., при разклона с. Б. – гр.П. и гр. Б.- с.К.
Д., обл. П., при което
е причинена по непредпазливост смъртта на И.Т.А., бивш жител на
гр.П., ведно със законната лихва за забава, дължима от 25.01.2019 г.
до пълното изплащане на сумата;
- са отхвърлени
исковете на Г.И.А., ЕГН **********, и Д.И.К., ЕГН
**********, против „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., за
заплащане на обезщетения за неимуществени вреди в размерите над по
50 000 лева до по 120 000 лева за всеки един от двамата ищци;
- са отхвърлени
исковете на Г.И.А., ЕГН **********, и Д.И.К., ЕГН
**********, против „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., за
присъждане на законна лихва върху дължимите обезщетения за неимуществени вреди
за периода от 04.08.2016 година до 25.01.2019 година.
ОСЪЖДА Г.И.А., ЕГН
**********, и Д.И.К., ЕГН **********, да заплатят на „Д... – О. з.“ ЕАД, ЕИК
..., деловодни разноски за въззивната
инстанция в размер на 150 лева юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Д...
– О. з.“ ЕАД, ЕИК ..., да заплати на адвокат В.Н. от САК,
със съдебен адрес:*** сумата 1660 лева, предствляваща дължимото адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за
осъщественото процесуално представителство на Г.И.А., ЕГН **********, и Д.И.К.,
ЕГН **********, пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.