Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.03.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 5003 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 59106 от 05.03.2020 г., постановено по гр. д. № 30729/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 144-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответникът В.Н.К. дължи на ищеца сумата от 3 279 лева, представляваща стойността на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 15.02.2016 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „******, абонатен № 363687, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 15.02.2019 г. до окончателното плащане на дължимото, както и сумата от 288 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 14.09.2016 г. до 31.01.2019 г., като са отхвърлени исковете за разликата над уважения размер до пълния предявен размер на иска за главница от 4 306,30 лева, както и за разликата до пълния предявен размер на иска за обезщетение за забава от 588,90 лева.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество, в която се излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт и постановяването му в нарушение на материалния закон. Сочи се, че съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява от топлопреносното дружество при публично известни Общи условия, които се одобряват от Държавната комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет и които влизат в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен ежедневник. Същите имат силата на договор между „Т.С.“ ЕАД и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от страна на потребителите. Твърди се, че по делото не е установено ответникът да е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, поради което спрямо същия са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от топлопреносното дружеството. Счита се, че в раздел VII от Общите условия – „Заплащане на ТЕ“, чл. 32, ал. 1, е определен редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл, срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Заявява се, че с изтичането на последния ден от месеца същите са изпаднали в забава. Сочи се, че задълженията по обща фактура от м. 07.2016 г. стават изискуеми едва на 15.08.2016 г., като от този момент следва да тече и давността. Отправя се искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част и за уважаване в цялост на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответника В.Н.К., в който се навеждат доводи за нейната неоснователност и се претендира оставянето й без уважение. Акцентира се, че СРС правилно е приложил материалния закон като е приел, че вземането за главница и лихва е частично погасено по давност. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява становище по жалбата на ищцовото дружество. 

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира първоинстанционното решение в обжалваната част за валидно и допустимо.

Решението на СРС в обжалваната му част е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия  те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия  за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

По делото е установено обстоятелството, че ответникът е собственик на процесния имот – ап. 27, находящ се в гр. София, ул. „******, и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия. Доводи в тази насока не са релевирани от страните и във въззивното производство. Его защо и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния контрол.

Съответно, пред настоящата инстанция спорът се концентрира върху това, дали вземанията на ищеца са частично покрити от погасителна давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия   и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.  

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия , като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия  от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността на топлинна енергия , отдадена от сградната инсталация.

За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия пред СГС е изслушано заключението на допуснатата от съдебния състав съдебно – техническа експертиза. Вещото лице е установило обема на ползваната ТЕ на база реален отчет за част от исковия период на показанията на два броя ИРРО и по среден разход за останалия период поради повреден топломер. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи,  въз основа на които е дадено заключение относно реално потребената топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на ЗЕ. В процесния апартамент е имало индивидуален топломер и два броя водомери за топла вода. За сградна инсталация са начислени суми пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект в сградата. Вещото лице по техническата експертиза е заключило, че на база доставена ТЕ и дялово разпределение, потреблението на топлинна енергия, дължима за процесния имот за исковия период – м. 05.2015 г.- м. 04.2018 г., изчислено по текущи цени, възлиза на сумата от 3 937,27 лева. Липсват данни за извършени плащания на топлинна енергия, относими за процесния период. Съдът изцяло възприема експертното заключение, тъй като е компетентно дадено, обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като не са представени такива, които да разколебават доказателствената им стойност.

Ответникът своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

В чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. е предивдено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Тази разпоредба обаче не намира приложение за целия исков период, а само част от него: м. 06.2016 г. – м. 04.2018 г.

За периода м. 05.2015 г. – м. 05.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната страна. Ето защо и на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен на 15.02.2019 г. към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 15.02.2016 г. Това са вземанията за периода м. 05.2015 г. – м. 01.2015 г., в каквато насока са и крайните изводи на решаващия съд.

Неоснователно е възражението на ищцовото дружество, че сумата по обща фактура от 31.07.2016 г. става изискуема на 15.08.2016 г. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че вземанията по посочената обща фактура са погасени по давност са законосъобразни. За този период е погасено по давност и вземането за дялово разпределение, както вземането за законна лихва за забава.

Във въззивната жалба не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на вземанията за периода, който не е покрит от погасителна давност, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън въззивния контрол и не следва да се обсъжда.

Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - В.Н.К., която е поискала присъждането на такива до приключване на последното заседание пред настоящата съдебна инстанция и е представила доказателства за извършването им, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в брой за един адвокат, което се претендира в размер на 300 лева. Предвид своевременно наведеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност, съставът на СГС намира, че същото се явява неоснователно, доколкото претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в Наредба №1/2004 г. При това положение на В.Н.К. се дължат разноски в размер на 300 лева.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 59106 от 05.03.2020 г., постановено по гр. д. № 30729/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 144-ти състав, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на В.Н.К., с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 300 лева – разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                  2.