№ 788
гр. София, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Соня Найденова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Соня Найденова Въззивно гражданско дело №
20211100508445 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца в производството Т. Х.А. чрез пълномощник
адв. Н.Г., срещу решение № ІІ-55-20100030 от 20.04.2021 г. по гр.д.№ 28928/2020 г. на СРС,
55 състав, с което са отхвърлени предявените от него срещу срещу Сдружение „Б. Т.С.“
искове по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на Заповед № 166/05.05.2020г. на работодателя за
прекратяване на трудовия договор; по чл. 344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата
преди уволнението длъжност експерт системно осигуряване, международна и хижна
дейност при ответника; по чл.344, ал.1, т.З вр.чл.225, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение
за оставане без работа в размер на 5400.00 лева за периода 05.05.2020г. - 05.11.2020г., ведно
със законната лихва от 06.07.2020 г. като неоснователни и недоказани, като е осъден ищеца
да плати на ответника 650 лева разноски по делото.
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради
необоснованост при преценка на събраните доказателства, относно правнорелевантните
факти за началната дата на спиране работата на ищеца, за липсата на преустановяване на
работата, за липсата на ново щатно разписание, липсата на отражение на обявеното
извънредно положение на дейността на предпирятието на ответника, липсата на основание
работодателя едностранно да изменя мястото и характера на работата, допуснати
съществени процесуални нарушения- необсъждане в цялост на показанията на свид.И. със
събраните писмени доказателства, сочещи че свидетелката извежда две заповеди в един ден
с различно съдържание, сочещо на тенденциозно отношение към ищеца. Оспорва по делото
1
да е доказано, че ищецът е бил в дистационен режим на работа, като излизането му в отпуск
не е израз на спиране на работата му. Моли решението да се отмени и искове уважат,
претендира разноски.
Въззиваемата страна-ответник Сдружение „Б. Т.С.“ (СБТС) чрез пълномощник адв.Ф.Р.,
оспорва жалбата с писмен отговор, с възраженията, че решението не страда от сочените в
жалбата пороци, че правилно е преценено от първоинстанционния съд наличието на
основание по чл.328, ал.1, т.4 от КТ за спиране на работата поради обявеното в страната
извънредно положение с оглед емидемията от ковид-19, че ищецът не е работел от
обявяване на извънредното положение 13.03.20202 г. До 26.03.20202 г., защото както е
установено, работата в дистанционен режим е била чрез общ имейл, видно от което на
ищеца не са възлагани никакви задачи, че подбор при посоченото прекратително основание
не се прави, че норммата на чл.120в от КТ позволява на работодателя да променя условия на
трудовия договор и да не допуска работници до работното място. Моли жалбата да се остави
без уважение, претендират се разноски без списък, като в откритото съдебно заседание
искането за разноски не се поддържа от адв.Р..
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността
на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд
намира следното:
Ищецът твърди, че е работил за ответника по трудов договор на длъжността «експерт
системно осигуряване, международна и хижна дейност». Поради обявеното в страната
извънредно положение за спазване на противоепидемични мерки срещу „Ковид 19“ и
считано от 13.03.2020г., твърди да е изпълнявал служебните си задължения дистанционно, а
от 13.04.2020г. му бил предоставен половината от полагаемия платен годишен отпуск до
04.05.2020г. Посочва, че с процесната заповед и считано от 05.05.2020г. е било прекратено
трудовото му правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ - поради спиране на
работата на предприятието за повече от 15 работни дни и поради обявеното извънредно
положение в страната. Счита заповедта за немотивирана и незаконосъобразна с доводи, че
не е била спирана работата на предприятието, не е имало намаляване на обема работа, нито
съкращаване на служители заради това, тъй като извънредното положение не се е отразило
неблагоприятно върху дейността на сдружението. Изразява съображения, че при
прекратяване на правоотношението не е бил извършен подбор, нито е спазено предвиденото
2
по закон едномесечно предизвестие. Претендира разноски.
Ответникът оспорва изложените обстоятелства. Възразява, Сдружение „БТС“ е спряло
работа за повече от 15 работни дни и това е единственото основание за прекратяване на
трудовия договор с ищеца, поради което несъстоятелни са твърденията за извършено
съкращение в предприятието, съответно за съществуващо задължение за работодателя да
извърши подбор по чл.329 КТ. Оспорва Заповед № 156/13.03.2020г. на БТС, представена от
ищеца, като твърди, че същата има друго съдържание. Допълнително посочва, че заеманата
от ищеца длъжност не е съществувала в сдружението.
За да отхвърли исковете за отмяна на прекратителната заповед, за възстановяване ищеца
на заеманата длъжност, и за осъждане на работодателя да заплати на ищеца обезщетение,
първоинстанционният съд е приел, въз основа на преценкта на събраните по делото
доказателства, че обективно е налице основание за спиране на работата в предприятието на
ответника, а именно - обявеното в страната извънредно положение от 13.03.2020г., като по
силата на новата разпоредба на чл.120в КТ (в сила от 13.03.2020г.) работодателят може да
преустанови дейността и на отделен работник или служител, без да има пълно
преустановяване на работата на неговото предприятие или на звеното, където работи поради
което не е налице злоупотреба с право от страна работодателя, че с нарочна заповед
ответникът е преустановил работата на служителите си, като е разпоредил само четирима от
тях да бъдат на разположение, поименно посочени в Заповед № 157а/26.03.2020г. Приел е за
установено още, че за ищеца преустановяването на работата му е от 26.03.2020г., когато е
издадена същата тази заповед, тъй като тя отменяла предходната от 25.03.2020г. Считано от
2603.20202 г. до 05.05.2020г., когато работодателят е упражнил правото си да прекрати
договора му по чл.328, ал.1, т.4 КТ, са изтекли повече от 15 работни дни - 24 работни дни.
Т.е. правото на работодателя да прекрати правоотношението с ищеца на соченото основание
е валидно възникнало към датата на издаване на оспорената заповед, като е без значение
дали в този период ищецът е ползвал отпуск, кактто и че при така соченото прекратително
сонование по чл.328, ал.1, т.4 от КТ подроб не се извършва. Обсъдил е и представените от
всяка от страните две заповеди с еднакъв номер но различно съдържание, приетата съдебно-
почеркова експертиза, установяваща подписването ина двете от едно и също лице-
представляващо ответното сдружение, като е счел, че приложената от ищеца заповед №
156/13.03.2020г. действително е била изготвена от работодателя и с нея е бил запознат
ищеца и е отдал значение за делото на тази заповед.
Въззивният съд, при преценка на доводите и възраженията на страните, и на същия
доказателствен материал, като този, събран при първоинстанционното разглеждане на
делото, намира, че исковете са неоснователни, по мотивите, изложени от
първоинстанционния съд, към които мотиви препраща на основание чл.272 от ГПК, без да е
нужно да ги повтаря подробно, както и по следните допълнителни съображения, обусловени
от оплакванията по въззивната жалба и становището на ответника по отговора на въззивната
жалба:
При оспорване законосъобразността на прекратяване на трудовия договор, в
доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е спазил императивните
3
изисквания на закона и че е налице соченото в прекратителната заповед основание по
чл.328, ал.1, т.4 от КТ.
Въззивната преценка за основателност на исковете се основава на преценка на същия
доказателствен материал като този събран в първоинстанционното производство.
В чл. 328, ал. 1 т. 4 от КТ като основание за прекратяване на трудовото правоотношение е
посочено " при спиране на работа за повече от 15 работни дни ". " С пиране на работата" по
смисъла на тази разпоредба означава по разпореждане на работодателя временно да се
преустанови дейността - на цялото предприятие или на отделна негова част.
С новоприетия чл. 120в, ал. 1 КТ се установява право на работодателя при обявено
извънредно положение със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от
предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него
до отмяната на извънредното положение. До преустановяване на дейността на
предприятието може да се стигне и не само по волята на работодателя, а да бъде резултат от
мярка, постановена със заповед на държавен орган /ал. 2/. Тогава работодателят е длъжен да
не допуска по време на преустановената дейност работниците или служителите до
работните им места за периода, определен в заповедта. Според нововъведения чл. 267а КТза
времето на преустановяване на работата в случаите по чл. 120в КТ работникът или
служителят има право на брутното си трудово възнаграждение. Сравнението на тази мярка
със завареното законодателство показва, че се установява нова форма на престой или
спиране на работата на работодателя, предвидени в завареното законодателство в чл. 120,
чл. 176, ал. 4, чл. 267 и чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Особеното в нововъведената мярка, е че може
да обхване не само цялото предприятие или част от него (цех, звено, отдел, засегнат от
мерките, установени при извънредното положение), но и отделен работник или служител.
Освен това може да настъпи не само по решение на работодателя, заради обективно
съществуващи причини (например извършване на планов ремонт, ревизии и др.), но и да е
причинено от постановена от държавен орган мярка, която изисква недопускане на
работниците и служителите до работните им места. Работодателят може да обяви
преустановяване на работата, когато не може да осигури възможност за работа от вкъщи,
самото естество на работата им не позволява или е преценено, че продължаването на
работата би било неефективно, което определя и затварянето им (например в заводи, цехове,
сервизи и др.). До този момент в теорията и в съдебната практика се считаше недопустимо
обявяването на престой или спиране на работата само за отделен работник или служител.
Според новата нормативна уредба обаче, това е възможно само при извънредно положение и
по силата на чл. 120в КТ работодателят може да преустанови дейността и на отделен
работник или служител, без да има пълно преустановяване на работата на неговото
предприятие или на звеното, където работи.
В случая действително е осъществена хипотезата на чл. 120в, ал. 1 от КТ, като спорното
правоотношение се е развило при обявено извънредно положение, а впоследствие и при
обявена извънредна епидемична обстановка, съставляваща основание работодателят да
разпореди преустановяване на работата на отделни работници или служители. Доколкото
разпоредбата на чл. 120 в, ал. 1 КТ въвежда нова форма на престой/ спиране на работата на
4
работодателя, то прекратяването на трудовото правоотношение /ТПО/ се извършва в
хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ "спиране на работа за повече от 15 работни дни".
За да бъде законно прекратяване на ТПО на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, следва да
се установи императивното условие в рамките на 15 последователни работни дни
работниците и служителите да не са осъществявали трудовите си функции.
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства води до извод, че със заповед
№ 126/13.03.2020г., представена с исковата морлба от ищеца /л.10 от делото/, работодателят
е наредил на служителите на сдружението да осъществяват работата си дистанционно за
периода 13.03.2020г. - 13.04.2020г., като с последваща Заповед № 157/25.03.2020г.,
работодателят е наредил в т.1 преустановяване работата на четирима служители, „работещи
на дистанционен режим“, между които ищецът, като тази втора заповед е частично отменена
и изменена с последваща Заповед № 157а/26.03.2020г., с която Заповед № 157/25.03.2020г. е
отменена в т.1 поради преустановяване работата на посочените 4-ма служители, вкл. и
ищецът и невъзможност за изпълнение на трудовите им задължения в дистанционен режим,
и се забранява достъпа на тези 4-ма служители до работните помещения в сградата на
работодателя с изключение на четирима служители от администрацията, между които
ищецът не е. За тази последна заповед ищецът е уведомен от служгигеля И., което е
потвърдено и от изслушването й като свидетел по делото. Всички заповеди са мотивирани с
Решението на НС, с което се обявява извънредно положение на територията на страната от
13.03.2020г. за ограничаване на разпространението на заболяването ,,Covid-19“. Така
установеното сочи на извод, че считано от 26.03.2020 г. спрямо ищецът е налице спиране на
работата му при ответното сдружение по обективни причини- въведеното извънредно
положение с решение на НС и невъзможност ищецът да изпълнява работата дистанционно.
Неоснователно е възражението на ищеца, че обявеното извъредно положение не влияело
върху предмета на дейност на ответника, тъй като основните приходи идвали от отдаване
под наем на обекти за социален туризъм, а нямало прекратени наемни договори, защото по
силата на разпоредбата на чл.120в от КТ работодателят има право да преустанови дейността
на определени служители, дори и дейността на работодателя да не е прекратена изцяло.
Преценката кои работници и служители работодателят да разпореди да работят
дистанционно, и на кои работници и служители да се преустанови работата, е на самия
работодател с оглед характера на дейността, а в случай на обявено извърнредно положение
и извънредна емидемична обстановка и с оглед допълнително въведените през в периода от
13.03.2020 г. нататък с поредица заповеди на министъра на здравеопазването
ограничителни мерки за движение на гражданите и събирането им заедно на открито и
закрито. Извънредното положение е в сила в периода 13.03. - 13.05.2020 г., а извънредната
епидемична обстановка и за по-дълъг период след 13.05.2020 г. На ищеца не е била
възлагана работа за времето след 13.03.2020 г. до 05.05.2020 г., установено и то показанията
на свид. И., при което не е налице злоупотреба с право от страна на работодателя да
прекрати работата на ищеца Т.А. от 26.03.2020 г. Ето защо е налице първата предпоставка-
обективно спиране работата при работодателя / макар и не изцяло/ и спиране работата на
ищеца.
5
Установена е по делото и другата предпоставка на прекратителното основание по чл.328,
ал.1, т.4 от КТ- спиране на работата за повече от 15 работни дни, установено от събраните
по делото писмени доказателства и показанията на свид. И., обсъдени по-горе, като
периодът на спиране от 26.03.2020 г. до 05.05.2020 г. е повече от 15 работни дни. Без правно
значение е дали работникът е бил задължен да ползва платен или неплатен отпуск по време
на спиране на работата, дали поради престоя му е възложено да изпълнява временно друга
работа или е получавал обезщетение за престой, както и дали е могъл или не да полага труд
по други причини, каквато е временната нетрудоспособност. Единственото основание за
прекратяване на трудовото правоотношение с работника по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е
пълното преустановяване на дейността за определен период, поради което при уволнение на
това основание не е предвидено и задължение за подбор по чл. 329 от КТ, нито закрила по
чл. 333 от КТ (в този смисъл решение № 92/14.04.2016 г. по гр. дело № 4515/2015 г. на ІV г.
о. на ВКС ). Направените в тази насока оплаквания с въззивната жалба се явяват
неоснователни.
Изложеното сочи, че работодателят установи в процеса наличие на прекратителното
основание по чл.328, ал.1, т.4 от КТ, при което първия иск на ищеца А. за отмяна на
прекартителната заповед, е неоснователен. Неоснователни се явяват и обусловеният от него
иск за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за затплащане на
обезщетение за оставане без работа поради уволнение.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по неоснователността на искове
по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, решението следва да се потвърди, вкл. и в частта по
разноските, определени според изхода на спора.
По разноските за въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора направените от
въззивника-ищец разноски остават в негова тежест. Въззиваемата страна не е поискала
разноски.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-55-20100030 от 20.04.2021 г. по гр.д.№ 28928/2020 г. на
СРС, 55 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-
месечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6