Р Е
Ш Е Н
И Е №260072
гр.Кюстендил, 04.12.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи
състав, в открито заседание на девети юли, две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ
СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Галина Кирилова,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№494/2019г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото има за предмет разглеждане, както следва:
1/ на въззивни жалби,
подадени от адв.Й.Б. и от адв.Ал.Р.,***,
в качеството им на пълномощници на Е.Х.М., с ЕГН **********,
с адрес ***, против решение с №137/25.02.2019г. на Районен съд (РС) – Дупница,
постановено по гр.д.№478/2018г. по описа на същия съд, както и
2/ на частна жалба, подадена от адв.Й.Б.,
в качеството й на пълномощник на Е.Х.М., с ЕГН **********, с адрес ***, против
определение с №998/10.07.2019г. на РС – Дупница, постановено по
гр.д.№478/2018г. по описа на същия съд.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил като
неоснователен иск на Е.Х.М., предявен срещу Н.И.Я. *** и И.Х.М. ***, за
признаване право на собственост по наследство и давност върху ПИ с №**** в кв.*** попадащ в
УПИ *****, ведно с
построената в него едноетажна жилищна сграда, при съседи на имота:УПИ ****, ****, ***; уважил е като основателен насрещен иск, предявен от Н.И.Я.,
с ЕГН **********, срещу Е.Х.М. за установяване право на собственост върху 2/3 ид.ч. от ПИ с №**** кв.** по плана на гр.Кочериново, попадащ в УПИ ****, ведно с построената в него еднофамилна жилищна
сграда с площ от ** кв.м., при
съседи: УПИ ****, ХVІІ ****, улица с о.т. ****; отменил е нотариален акт №** т.І рег.№**** н.д. №**/16г. на нотариус Сийка Милева и е осъдил Е.Х.М. да заплати
на Н.И.Я. ***** лева
деловодни разноски.
Решението се обжалва изцяло, като във въззивната жалба на адв.Б. се
твърди, че решението е неправилно, противозаконно, постановено при непълнота на
доказателствата и мотивирано противоречиво. Поддържа се още, че обжалваният
съдебен акт е постановен при съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и е необоснован. Счита
се, че обжалваното решение е недопустимо, доколкото съдържа произнасяне по
насрещен иск, който не е бил приет за съвместно разглеждане в производството по
делото, а също и има за предмет противоположна установителна
претенция, несъвместима за разглеждане с първоначално предявената. Твърди се
още и нищожност на съдебния акт, поради противоречие между мотивите и диспозитива му и липса на задължителни реквизити, по
смисъла на ГПК – правилно съдържание, квалификация, мотиви, правни изводи,
обосновка и диспозитив. Възразява се срещу
правилността на изводите на съда, че ищцата по иска не била доказала
изпълнителното производство да е засегнало нейния имот, нито да е установила давностното владение върху същия – обстоятелства, които се
счита, че са били установени по делото от неоспорените писмени и от „оскъдните“
гласни доказателства, които ДнРС не бил обсъдил и
задълбочено. Счита се, че по делото са били доказани няколко значими факти, а
именно: че ищцата е доказала твърдяното от нея придобивно
основание и, че ответницата не е могла да стане
собственик на имота след 2006г., тъй като в него е живяла Е.М., която е
продължила да го владее до 07.03.2016г. – факт, обективиран
в неоспорения и доказващ своенето и фактическата
власт нотариален акт №** т.* дело №**/*****г. сочи се, че ответницата по иска – Н.Я., е придобила
чрез дарение собственост, но от лица, които не са били собственици на имота,
тъй като същите след смъртта на наследодателя им А. М. през 1961г., а и преди това не са живели, ползвали
и владяли имота повече от 60 години, като същевременно
ответницата не била доказала възраженията си за давностно
придобиване, като не е установила чрез своите свидетели придобивна
даност от 5 или 10 години след 30.01.2006г., нито
наличието на друго придобивно основание.
Претендира се цялостна отмяна на решението като
необосновано, недопустимо или обявяването му като нищожно и постановяване на
друго, с което предявеният отрицателен установителен
иск да бъде уважен, а насрещният такъв да се отхвърли като недопустим.
Претендират се и разноски за двете съдебни инстанции.
Във въззивната жалба,
подадена от пълномощника адв.А.Р. се твърди, че
обжалваното решение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно.
Необосноваността е основана на разбирането, че в решението липсва съобразителна
част, мотиви, от които да става ясно как съдът е достигнал до съответния правен
извод, като се счита, че тази липса препятства жалбоподателя да конкретизира
оплакванията си. счита се, че решението е неправилно, тъй като направените
изводи не са основани на анализ на събраните по делото доказателства. Моли се
обезсилване на решението или отмяната му и произнасяне по същество, като искът
на М. бъде уважен, а предявеният насрещен иск – отхвърлен. Претендират се
разноски.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбите – Н.И.Я.,
с ЕГН **********,***, чрез пълномощника й адв.И.Т. ***,
е подал отговор на същите. В отговора се изразява становище за неоснователност
на въззивните жалби и се прави искане обжалваното
решение да бъде потвърдено, като на страната се присъдят разноски. На
оплакванията в жалбата се противопоставят следните възражения:
Първоинстанционният съд, според
пълномощника на въззиваемата, не е допуснал
съществено нарушение на съдопроизводствените правила
при мотивиране на съдебния си акт, тъй като изложените мотиви отразявали
извършената от съда дейност по решаване на спора и преценка на фактите и
доказателствата, а решението отговаряло на изискванията на чл.235 ал.2 и чл.236
ал.2 от ГПК. Сочи се, че по делото, в това число при предходното му
разглеждане, са били събрани множество писмени и гласни доказателства,
изслушана е експертиза и е било изискано и приложено гр.д.№1024/2010г. по описа
на ДнРС. В отговора на въззивната
жалба е направен подробен анализ на фактическата обстановка, установяваща се от така събраните
доказателства, която, според въззиваемата, не
установявала твърдението на ищцата, че процесният
имот е бил владян от наследодателите на ищцата през описания в исковата молба
период от време. Същевременно се изтъква, че имотът се е съпритежавал
в съсобственост от наследниците на А.Х.М., част
от които – притежаващи общо 2/3 ид.ч., са дарили на
Н.Я. така притежаваните от тях права. Счита се, че твърдението на ищцата по
иска, че имотът е бил притежаван по силата на давностно
владение, установено през 1980г. от наследниците на друго лице – Б. А. М., не е
било доказано, тъй като тези лица дори да са живели в имота не е било
установено да са изменили намерението си и да са започнали да владеят същия
само за себе си, което да е станало достояние на другите съсобственици. Сочи се
също така, че ищцата по иска не е доказала, че е владяла имота сама в
поддържания от нея период от време; разпоредила се е с идеалните си части през
2006г., започнала е да има спорове с ответницата Я. и не е упражнявала явно,
спокойно и непрекъснато владение върху имота с намерение за своене,
демонстрирано и спрямо съсобственика Ив.М.. В отговора на въззивната
жалба са разгледани и характеристиките на придобивната
давност като способ за придобиване на вещни права с констатацията, че ищцата по
иска не била доказала нито един от елементите на същия. Счита се, че наред с
посоченото, по делото било установено, че имотът имал наследствен характер по
отношение на всички наследници на С. М.; Н.Я. е
придобила 2/3 ид.ч. от същия, декларирала е същия на
свое име, заплащала е данъци, започнала е да го владее от 2006г. насетне; никой
не й е оспорвал владението, нито същото е било прекъсвано; упражнявала е в
пълен обем собственическите права и недвусмислено е манифестирала същите. В
отговора на въззивната жалба не са направени искания
за събиране на доказателства пред въззивната
инстанция.
Въззиваемият И.М. не е подал
отговор на въззивната жалба.
С определение с №998/10.07.2019г. на РС – Дупница,
постановено по гр.д.№478/2018г. по описа на същия съд, в производство по чл.248
от ГПК, е оставена без уважение молбата на Е.М. за присъждане на деловодни
разноски.
В частната жалба, подадена от адв.Й.Б.,
в качеството й на пълномощник на Е.Х.М., срещу това определение се твърди, че
същото е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния
закон и с основни правни положения и принципи. Сочи се, че е било направено
възражение за прекомерност на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на **** лева, без
съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, при положение, че сума
в размер на *** лева би
била разумна. В обжалваното определение съдът не изложил ясни и точни мотиви,
което е приравнено на липса на такива. Моли се отмяната му и постановяване на
друго, с което да бъде намален размерът на присъдените разноски.
Отговори на частната жалба не са подадени.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с
материалите по делото прие, че въззивните жалби и
частната жалба са допустими, доколкото изхождат от страна в първоинстанционното
производство, подадени са в срок и са насочени срещу съдебни актове, подлежащи
на въззивна проверка.
Съдебният състав, след като взе предвид извършените от
първостепенния съд процесуални действия, съобрази оплакванията в жалбите,
прецени доводите и възраженията в депозираните отговори, намира следното от
фактическа страна:
РС-Дупница е бил сезиран с искова молба, подадена от Е.Х.М.,
с ЕГН **********, с адрес ***, против Н.И.Я. *** и И.Х.М. ***, с която в
хипотезата на чл.440 от ГПК, на основание чл.124 от ГПК Е.М. е предявила срещу
двамата ответници отрицателен установителен
иск за признаване за установено, че никой от тях не притежава изцяло или в
идеални части собствеността върху поземлен имот с номер ***, попадащ в квартал **, с площ от *** кв.м по
скица, който имот попада в парцел **** по
регулационния план на гр. Кочериново, утвърден със Заповед № 147/29.12.1987г., ведно с построената в
имота еднофамилна жилищна сграда, при граници: парцел ***, парцел ****, парцел ***, парцел ***.
Ищцата е обосновала правния
си интерес от предявяване на иска с наличието на висящо изпълнително
производство, което има за предмет изнасяне на публична продан на процесния имот след провеждане на производство по съдебната
му делба между Н.Я. и И.М., като е навела твърдение, че същият не принадлежи на
тези лица, а е нейна собственост по силата на оригинерен
придобивен способ – давностно
владение.
Исковата молба е била
разгледана в производство по гр.д.№1093/2016г. по описа на РС-Дупница, по което
в срока по чл.131 от ГПК ответниците са депозирали
писмени отговори и никой от двамата не е упражнил правото си да предяви
насрещен иск в рамките на този срок.
При изготвянето на доклада
по делото в производство по гр.д.№1093/2016г. по описа на РС-Дупница съдът е
докладвал исковата претенция така, както е била предявена – като отрицателна установителна такава. Събирани са доказателства и е било
постановено решение №136 от 23.03.2017г., с което е отхвърлен предявен от Е.Х.М. срещу Н.И.Я. и И.Х.М. иск по чл.124 ал.1 от ГПК за признаване на
установено спрямо ответниците, че ищцата е собственик
на основание давностно владение на процесния поземлен имот и жилищна сграда.
В производство по въззивно обжалване на решението по в.гр.д.№ 492/2017г. по
описа на ОС-Кюстендил, е постановен съдебен акт, с който решението по
гр.д.№1093/2016г. по описа на РС-Дупница е обезсилено и делото е върнато на РС-
Дупница за произнасяне по предявения иск, а именно - отрицателен установителен
иск за признаване за установено, че двамата ответници
не са собственици на процесния имот.
След връщането на делото,
същото е образувано като гр.д.№478/2018г. по описа на РС-Дупница. Съдът е дал
на всеки от ответниците нов срок за подаване на
отговор на исковата молба и за упражняване на други процесуални права, като и
двамата ответници са подали писмени отговори, а
ответницата Н.Я. е предявила и насрещен иск срещу ищцата Е.М. – положителен установителен иск за признаване, че Я. е собственик на 2/3 ид.ч. от спорния имот, на основание правна сделка, а при
условията на евентуалност – на основание давностно
владение.
С обжалваното решение ДнРС е отхвърлил като неоснователен иска на Е.Х.М.,
предявен срещу Н.И.Я. и И.Х.М. ***, за признаване право на собственост по
наследство и давност върху ПИ с № **** в кв.** попадащ в УПИ ****, ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда и е уважил като
основателен насрещния иск, предявен от Н.И.Я. срещу Е.Х.М. за установяване
право на собственост върху 2/3 ид.ч. от същия имот,
като е отменил нотариален акт № ** т.І рег.№ *** н.д. №**/16г. на нотариус Сийка Милева и е осъдил Е.Х.М. да заплати на Н.И.Я. **** лева деловодни разноски.
Като съобрази гореизложеното, въззивният
съд намира, че обсъждането на установените по делото факти, относими
към преценката за основателност на предявения иск, респ. към тази за
основателност на подадените жалби, е безпредметно, тъй като обжалваното решение
представлява недопустим съдебен акт, който подлежи на цялостно обезсилване, поради
следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният съд, в
съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на
валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваната част, т.е.
изцяло, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница, е
валидно, но е недопустимо.
Този извод произтича на първо място от
обстоятелството, че с обжалваното решение РС-Дупница не се е произнесъл по
действително предявения от Ел.М. иск. С
исковата молба, по която е било образувано делото, както е видно от самата нея
и, както е било посочено изрично от КнОС при
предходното въззивно обжалване, ищцата е предявила
отрицателен установителен иск за собственост, с петитум – признаване за установено, че ответниците
не са собственици на описания поземлен имот и намираща се в него сграда. С
обжалваното решение в частта по иска на М., ДнРС
отново се е произнесъл по положителен установителен
иск, отхвърляйки претенция за признаване правото на собственост на ищцата върху
имота.
Посоченото налага извод, че РС-Дупница се е произнесъл
по непредявен иск, с което е нарушил принципа за диспозитивното
начало в процеса, касателно предмета на търсената
защита. Този извод не се опровергава от факта, че в исковата молба ищцата е
изложила твърдения, че на нея принадлежи собствеността върху имота, тъй като с
тези твърдения тя е обосновала правния си интерес от предявяване на иска, чиято
цел несъмнено е отричане съществуването на правото на собственост на ответниците. Доколкото съдът е разгледал спор относно
съществуването на право, за което не е бил сезиран, решението му в тази част се
явява недопустимо.
Според чл.270 ал.3 от ГПК, когато решението е
недопустимо, въззивният съд го обезсилва, а когато
основанието за обезсилване се изразява в разглеждането на непредявен иск,
делото се връща на първоинстанционния съд за
произнасяне по предявения иск. Именно последната хипотеза следва да намери
приложение в случая, касателно исковата претенция на Е.М..
Недопустимо е решението на районния съд и в частта, в
която съдът се е произнесъл по насрещен иск, предявен от Н.Я. срещу Е.М.. Този
извод произтича от факта, че насрещният иск не е бил надлежно предявен в
производството по делото и за съда не са съществували процесуални предпоставки
да го разгледа.
Относно
насрещния иск е формирана трайноустановена практика,
съгласно която предявяването на насрещен иск представлява последващо
обективно съединяване на искове по почин на ответника, поради което
разпоредбата на чл.211 ал.1 от ГПК предвижда преклузивен
срок за извършването на това процесуално действие с препращането към чл.131
ал.1 от ГПК, който визира едномесечния срок за отговор на исковата молба от
ответника. При неспазването на този срок ответникът губи правото си по чл.211
ал.1 от ГПК и ако предяви иска след изтичането на срока, за съда не възниква
задължението да разгледа този иск. Когато в срока по чл.131 от ГПК, ответникът
не е извършил указаните в чл.133 от ГПК процесуални действия - не е взел
становище, не е направил възражения, не е оспорил истинността на представен
документ, или не е упражнил правата си по чл.211 ал.1, чл.212 и чл.219 от ГПК,
той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на
особени непредвидени обстоятелства.
Тук се поставя въпросът какво е било дължимото
поведение на първостепенния съд при новото разглеждане на делото. Указанията на
въззивната инстанция са създали задължение за
районния съд да се произнесе по действително предявения иск, така, както е
посочен от въззивния съд, т.е. в случая – да се
произнесе по отрицателен установителен иск за
собственост. Първоинстанционният съд при новото
разглеждане на делото преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и
кои не са, но при зачитане валидността на извършените до момента при
предходното разглеждане на делото процесуални действия, освен ако въззивният съд не е констатирал порочност на част от тях, в
който случай би могъл да се постави въпросът за необходимостта тези процесуални
действия да се извършат или да се повторят. Доколкото в конкретния случай съдът
при постановяване на решението по гр.д.№1093/2016г. е разгледал непредявен иск,
при връщането на делото не са били налице законови предпоставки съдът да
повтаря процедурата по чл.131 от ГПК, нито да дава възможност на страните да
упражнят повторно процесуални права, тъй като тези действия вече са били
валидно извършени и преклузията по чл.133 от ГПК е
настъпила.
Независимо от факта, че предявяването на насрещния иск
от Н.Я. срещу Е.М. е било функция от допуснато от съда процесуално нарушение,
касае се за действие, което е извършено извън указания в чл.211 ал.1 от ГПК
срок, поради което са липсвали предпоставки този иск да бъде приет за
разглеждане и съдът да се произнесе с решение. Като е сторил това при отсъствие
на положителна процесуална предпоставка, съдът и в тази част е постановил
недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване, ведно с приложената от
съда последица по чл.537 ал.2 от ГПК. Производството по делото в тази му част
следва да се прекрати.
2. Относно правилността на решението:
С оглед извода за недопустимост на обжалваното
решение, въззивният съд не дължи излагане на доводи
по съществото на спора, тъй като въпросът за правилността на съдебния акт може
да бъде повдиган само при положение, че същият е валиден и допустим.
3. Относно определение с №998/10.07.2019г.,
постановено в производство по чл.248 от ГПК:
С посоченото определение след постановяване на
съдебното решение ДнРС е оставил без уважение молбата
на Е.М. за присъждане на деловодни разноски.
Съдът намира, че с оглед обезсилването на акта по
същество и връщане на делото на първоинстанционния
съд за предприемане на съответните процесуални действия, въпросът за разноските
ще следва да бъде разгледан от последния, което налага отмяна и на посоченото
определение, от което при това не става ясно дали съдът е възприел какъв е бил
характера на оплакването на М..
4. Относно разноските:
С оглед
изхода на делото пред въззивната инстанция, разноски
не следва да се възлагат на страните, но същите ще следва да се разпределят,
съобразно общите правила при решаването на делото.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Б Е З С И Л В А изцяло решение
с №137/25.02.2019г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№478/2018г.
по описа на същия съд.
П Р Е К Р А Т Я В А производството по делото, в частта относно предявен от
Н.И.Я., с ЕГН **********, срещу Е.Х.М., с ЕГН **********, насрещен иск за признаване за установено по отношение на М., че Я.,
на основание договор за дарение, а евентуално – давностно
владение, е собственик на 2/3 ид.ч. от поземлен имот
с номер ****, попадащ в
квартал **, с площ от *** кв.м по скица, който имот попада в парцел **** по регулационния план на гр. Кочериново, утвърден със
Заповед № 147/29.12.1987г., ведно с
построената в имота еднофамилна жилищна сграда, при граници: парцел ***, парцел ****, парцел ***, парцел ***.
В Р Ъ Щ А делото на РС-Дупница
за произнасяне по предявения от Е.Х.М., с ЕГН **********, с адрес ***, против Н.И.Я.
*** и И.Х.М. ***, отрицателен установителен иск за признаване за установено, че никой
от ответниците не притежава изцяло или в идеални
части собственост върху поземлен имот с номер ***, попадащ в квартал **, с площ от *** кв.м по скица, който имот попада в парцел *** по регулационния план на гр. Кочериново, утвърден със
Заповед № 147/29.12.1987г., ведно с
построената в имота еднофамилна жилищна сграда, при граници: парцел ****, парцел ****, парцел ****, парцел ***.
ОТМЕНЯ определение с №998/10.07.2019г. на РС – Дупница,
постановено по гр.д.№478/2018г. по описа на същия съд, постановено в
производство по чл.248 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС на РБ в едномесечен срок, считано от датата на връчването на препис от
същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.