О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

гр.София, 27.07.2020г.

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХV въззивен състав, в разпоредително заседание на двадесет и седми юли две хиляди и двадесета година в състав:

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА

                                                                   СИЛВИЯ ТАЧЕВА

при участието на секретаря ……….. и прокурора ………, разгледа докладваното от съдия ТАЛЕВА в.н.ч.д. дело №2664 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл.72, ал.1 НПК вр. чл.396, ал.1 от ГПК.

С определение от 24.06.2020г., постановено по НЧД №7841/2020г. по описа на СРС, НО, 7-ми състав, е оставено без уважение искането на СРП за налагане на запор, с цел отнемане на посоченото моторно превозно средство в полза на държавата, на основание чл.53, ал.1, б.“а“ от НК, върху лек автомобил „Хонда“ с ДК№ ********и рама № JHMCN15204C215957, собственост на Д.А.О.с ЕГН-**********, обвиняем за престъпление по чл.343б, ал.2 от НК по ДП №366/20г. по описа на 09 РУ-СДВР, пр.пр.№3572/20г. по описа на СРП.

Срещу това определение, в предвидения от закона срок, е подаден протест от прокурор при СРП, с който се иска отмяна на атакуваното определение и постановяването на ново, с което да бъде наложен запор върху лек автомобил „Хонда“ с ДК№ ********и рама № JHMCN15204C215957, собственост на Д.А.О., като обезпечителна мярка. В протеста се изразява несъгласие с изводите на първостепенния съд, че Д.О.няма качеството на обвиняемо лице, както и че липсва законова възможност за отнемане на лекия автомобил в полза на държавата, тъй като в нормата на чл.343б, ал.2 НК не е предвидена такава хипотеза. Поддържа се становището, изразено и в искането по реда на чл.72, ал.1 НПК, че разпоредбата на чл.53, ал.1, б.“а“ НК, изрично посочва, че вещите, които са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление, когато принадлежат на виновния, се отнемат в полза на държавата.

Настоящият съдебен състав, след запознаване с материалите по делото, със съдържанието на атакуваното определение и като прецени доводите, изложени в протеста, намери следното:

Протестът е допустим, като подаден в срок и от надлежна страна. Разгледан по същество, същият се явява неоснователен, по следните съображения:

Въззивният съдебен състав, също като първостепенния съд, намира, че единствено съставянето на постановление по чл.219 НПК, е недостатъчно, за да се приеме, че са налице достатъчно доказателства за наличието на конкретно лице, привлечено към конкретна наказателна отговорност, което да предпостави пред съда необходимостта да изследва дали към този момент са събрани доказателства, от които да се приеме, че обвинението е обосновано и е налице достатъчна степен на вероятност за реализиране на наказателната отговорност на обвиняемия, както и че без исканите обезпечителни мерки ще бъде невъзможно или затруднено изпълнението на присъдата. В този смисъл са и мотивите по т.1 от ТР №2/2012г. на ОСНК на ВКС, постановено по тълк. д. №1/2012г. на НК на ВКС, съгласно които в производството по чл.72 НПК, преценката на съда не може да се основава само на формални критерии и да се ограничава единствено до наличието на постановление по чл. 219 от НПК. Да се приеме, че то е достатъчно основание за уважаване на искането за налагане на обезпечителна мярка, съгласно цитираното ТР, означава съдът да се превърне в регистратор на прокурорската воля, намерила израз в акта за привличане като обвиняем. Този акт по своята същност не е доказателство в процеса и не може да се приравнява на изискването за представяне на убедителни писмени доказателства в гражданския процес. Той отразява обвинителната теза на прокурора, която предстои да бъде доказана в състезателния процес и може да претърпи развитие.  Ето защо напълно правилно районната инстанция е посочила, че съставянето на постановление по чл.219, ал.1 НПК за привличане на обвиняем, в това производство е недостатъчно, за да се приеме, че са налице убедителни писмени доказателства, обосноваващи нуждата от обезпечение.

Правилно е и разбирането на първоинстанционния съдебен състав, че позоваването от страна на прокурора на заповедта на Главния прокурор и указанията към нея, не могат да бъдат аргумент за основателност на искането, доколкото съдът се ръководи от закона, а не от заповедите на Главния прокурор, които са задължителни за всеки по-долустоящ прокурор, но нямат обвързваща сила за съда.

Въззивният съд също счита, че в настоящия случай разпоредбата на чл.53, ал.1, б.“а“ от НК не е достатъчна, за да се аргументира обезпечителната нужда, но не защото нормите на чл.343б, ал.2 и чл.343г от НК, не предвиждат като възможност отнемане на вещи в полза на държавата. Безспорно в разпоредбите на чл. 343 и сл. не е предвидена специална хипотеза на отнемане на превозното средство в полза на държавата при осъществяване на умишлени престъпления по транспорта, каквото е и престъплението по чл.343б, ал.2 от НК. Доколкото обаче нормата на чл.53 от НК се съдържа  в Общата част на НК и същата се явява обща спрямо специалните норми, предвидени в Особената част на НК, каквато е напр. разпоредбата на чл.354а, ал.6 НК, то и същата е приложима спрямо всички видове престъпления, предвидени в Особената част на НК, когато не е предвидена изрично специална разпоредба, касаеща отнемане на вещите, които са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление. В конкретния случай, обаче разпоредбата на чл.53, ал.1, б.“а“ от НК е неприложима за престъпленията по чл.343б, ал.2 НК, тъй като при тези престъпления моторното превозно средство не се явява вещ, предназначена или послужила за извършване на престъплението. Вещта, послужила за извършване на престъплението е нещо външно на засегнатото отношение. За да се осъществи състава на престъплението по чл.343б, ал.2 НК, моторното превозно средство е необходим елемент от състава на това престъпление, т.е. то не е външен обект на засегнатото обществено отношение, а е необходим елемент, без който деянието не би било осъществено. По тези съображения моторното превозно средство при престъплението по чл.343б, ал.2 НК не представлява вещ, която да е била предназначена или да е послужила за извършване на престъплението. Ето защо и разпоредбата на чл.53, ал.1, б.“а“ от НК в настоящия случай не би могла да послужи като законово основание, на което да се опре прокурора, за да обоснове искането си за обезпечение на моторното превозно средство, принадлежащо на обвиняем за престъпление по чл.343б, ал.2 НК.

Въззивният съдебен състав споделя и преценката на контролираната инстанция, че в настоящето производство е необходимо да се изследва не само наличието на достатъчно доказателства, от които да се приеме, че обвинението е обосновано и е налице достатъчна степен на вероятност за реализиране на наказателната отговорност на обвиняемия, но и връзката на лицето с вещта, върху чието имущество ще окаже въздействие акта на съда. В конкретния случай по делото се съдържат доказателства, че Д.О.е собственик на моторното превозно средство, но липсват данни дали същото не е придобито в режим на СИО. Не могат да се споделят аргументите на държавното обвинение, изложени в протеста срещу акта на първостепенния съд, че едва в по-нататъшния ход на разследването ще се изяснява въпроса дали и трети лица притежават правото на собственост върху процесния автомобил, като при постановяване на крайния акт на съда ще бъде съобразено това обстоятелство.  Доколкото в настоящето производство се касае за засягане имуществената сфера на конкретно лице, за което е необходимо да са налице достатъчно доказателства за обоснованост на обвинението и голяма степен на вероятност, че ще бъде реализирана наказателната му отговорност, която е винаги лична, недопустимо е с акта на съда в производството по чл.72 НПК, да се засяга имуществената сфера на трети лица, които нямат никакво отношение и връзка  реализираното от обвиняемия престъпно деяние.

 По тези съображения доводите на прокурора, изложени в протеста, се явяват неоснователни и ненамиращи подкрепа в материалите по делото, поради което и протеста на СРП ще следва да се остави без уважение, а атакуваното определение на районния съд ще следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Водим от горното и на основание чл.278, ал.1 ГПК вр. чл.72, ал.1  от НПК, Софийски градски съд

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ПОТВЪРЖДАВА определение от 24.06.2020г., постановено по НЧД №7841/2020г. по описа на СРС, НО, 7-ми състав.

.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                   2.