Р Е Ш Е Н И Е
№.261002 26.10.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на трети
август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 19655 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от З.С.С.,
ЕГН ********** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове в условията на евентуалност с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК.
Ищецът твърди,
че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен
заем № …от 14.05.2016 г., което било недействително на основание чл. 22 ЗПК.
Фиксираният лихвен процент от 40,08 % не отговарял на действително приложения,
т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към дог. лихва, при което
кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави,
което водело до нищожност на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5
и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти
законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост
на неустойка по чл. 8 от договора също била нищожна, като противоречаща на
добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до
скрито оскъпяване на кредита, а стойностно /1023 лева/ представлявала повече от
100 % от заетата сума от 800 лева. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били
нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48.
Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при
което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията.
Неустойката била включена като обезщетение за кредитора и предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с
предоставената сума по кредита. Клаузата противоречала на добрите търговски практики
и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради
невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен
процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в
договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено
и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден
относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
С оглед
изложеното се моли за прогласяването му за такъв, а в условията на евентуалност
– за прогласяване на клаузата на чл. 8 за дължимост на неустойка за
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
Клаузата за възн. лихва не
противоречала на добрите нрави. На кредитополучателя били известни отнапред –
размерите на получения заем, на възн. лихва и съотношението помежду им, като
същият имал възможност да избере дали да встъпи или не в договорната връзка.
Ограничението за трикратен размер на лихвата, сочено от ищеца, произтичало от
отменени закони, като същевременно този критерий не отговарял на настоящите
пазарни условия и принципа на свобода на договарянето. Уговорената лихва
надвишавала с твърде незначителна стойност ограничението от 30 %. Размерът й от
159,15 лева при заета сума от 1000 лева била в съотношение 1:6. Ищецът
предварително бил запознат с условията на договора и пог. план, поради което и
нямало неравновесие между правата и задълженията на страните. Следвало да се
държи сметка освен за правата на потребителите и на тези на кредитора, който
носел риск, особено при сключване на
договори за отпускане на необезпечени и високорискови кредити. Лихвата
подлежала на индивидуално договаряне. В случай на обявяване на клаузата за
нищожна, по договора се дължала само законната лихва, като съглашението
продължавало да е валидно.
Размерът на неустойката и
предпоставките за дължимостта й били предварително известни на ищеца. Тя не
представлявала скрито възнаграждение, а предвиденото разсрочено плащане на
вноски било благоприятстваща клиента възможност. Неустойката не следвало да се
включва към ГПР, съгл. чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК. Не било налице заобикаляне на
закона, нито противоречие с добрите нрави или излизане извън присъщите й
функции, в т.ч. и прекомерност. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на
исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за паричен заем № … от 14.05.2016 г., по който ищецът е усвоил сумата
от 800 лева /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 3988/15.04.2020 г. – л.33-34/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС,
когато е сезиран с иск като процесните, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора
и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя
– Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142
от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се
вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора
за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.
Ответникът е небанкова
финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР
и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 48,431 %/. Посочената годишна фиксирана лихва
от 40,08 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго
нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 48,431 % и общата сума на
плащанията от 969,08 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй
като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка /надвишаваща
размера на заема – 1023 лева/ да се плаща разсрочено във времето, заедно с
месечните вноски. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция, съдържа изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които – предвид и изключително краткия срок, в
който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, така
и относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично
време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите
й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо
и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК,
договорът се явява недействителен.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На следващо място,
съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В
случая погасителен план не е приложен, въпреки разпределената док. тежест за
ответника да докаже валидност на договора и сключването му съобразно
изискванията на ЗПК. При това положение оставя неизяснено как са разпределени
вноските във времето между отделните компоненти /от данните в ССЕ, която се
кредитира като ясно и компетентно изготвена, се установява, че е предвиден
различен размер на вноските с и без оскъпяване с неустойката при непредставяне
на обезпечение/. Посоченото се явява още едно самостоятелно основание за
недействителност на договора за паричен заем /в т см. и практика на ПОС -
Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение
№ 1435/20.11.2017 г. по гр. д. № 2283/2017 г./.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за
паричен заем е недействителен.
Предявеният главен иск следва да бъде уважен като
основателен. Не са налице процесуалните условия за разглеждане на евентуалния
иск за нищожност на неустойката.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски следва да се присъдят само на ищеца, на основание чл.78,
ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства
за плащане на: 79,68 лева - ДТ; 200 лева
– депозит ССЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на 369 лева, която следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните З.С.С., ЕГН ********** и „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, че сключеният помежду им договор за паричен заем №……. от 14.05.2016
г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити
кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет.7 да плати на З.С.С., ЕГН **********, с адрес: *** сумата
от общо 279,68 лева /двеста
седемдесет и девет лева и шестдесет и осем стотинки/ - разноски за настоящото
производство.
ОСЪЖДА „Сити
кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет.7 да плати на а. Е. Г. И., със служебен адрес: гр. П, ул.
„Х К“ № .. сумата от 369 лева
/триста шестдесет и девет лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца З.С.С. в производството по настоящото гр.д. № 19655/2019
г. на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:П
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП