СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в
публичното заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
11816 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № I-31-559198/11.12.2019
г., постановено по гр. д. № 7915/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 31
състав, са отхвърлени предявените от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, против Ц.С.Т.,
ЕГН **********, искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 1/ сумата от 2 738,99 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS-10786966
от 13.06.2014 г., сключен с „БНП П.П.Р.“ ЕАД, вземанията
по който са прехвърлени на 07.09.2015 г. с протокол № 4 към рамков договор за
цесия; 2/ сумата от 2 623,84 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода 13.06.2014 г. - 07.06.2015 г., за които вземания на 12.10.2016 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ 51013/2016 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Е.М.“ ЕООД, чрез редовно
упълномощен процесуален представител - адв. И.Н., с която първоинстанционното
решение се обжалва в цялост. В жалбата са изложени съображения за неправилност
на обжалваното решение. Поддържа се, че длъжникът е уведомен за извършената
цесия с нарочно волеизявление. В тази връзка се сочи, че ответникът Ц.С.Т. е
била уведомена лично с писмо от 14.09.2015 г. за извършената цесия. Моли се за
отмяна на обжалваното решение и за уважаване на предявените искове. Претендират
се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Ц.С.Т. е
депозирала отговор на въззивната жалба. В отговора се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се, че първоинстанционното
решение е правилно, законосъобразно и съобразено с приетите по делото доказателства.
Моли се въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се
разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните
в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя частично изложените в мотивите му съображения, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към част от тях. Във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 31 състав е бил сезиран с искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Спорният въпрос във въззивното производство е уведомен
ли е длъжникът за настъпилата цесия.
За да отхвърли предявените искове първоинстанционният
съд е приел, че цедентът е упълномощил надлежно цесионера да съобщи за цесията
на длъжника, но в уведомлението за извършената цесия не е посочено, че се
съобщава цесия от името на цедента. Също така е приел, че не са представени
доказателства, че длъжникът е уведомен за прехвърляне на вземането именно по
процесния договор за кредит, както и че препис от исковата молба е връчен на
адвокат на ответника, а не лично на последния, поради което и не може да се
приеме, че длъжникът е уведомен за цесията с връчване на исковата молба. Приел
е също, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна.
Въззивният съд споделя частично изводите на
първоинстанционния съд.
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в
Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и
решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., за
да произведе цесията действие
спрямо длъжника, на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за
уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен
при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като
плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно
релевантно за действието на цесията е
съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и
съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/.
Допустимо е по силата на принципа на свободата на
договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната
власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя според това, което упълномощителят
е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Същевременно налице е съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.
290 ГПК - Решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
на ВКС, II т. о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че
извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба,
представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса,
след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената съдебна практика
обстоятелството, че на 03.04.2017 г. ответникът е получил, чрез процесуалния му
представител, с преписа на исковата молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от значение
за спорното право следва да бъде съобразен при постановяване на решението.
Непротиворечива е съдебната практика, че уведомяването
за цесията трябва да
бъде извършено от стария, а не от новия кредитор. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие. По делото е прието като
доказателство пълномощно от Р.М.Т., в качеството й на управител на „Е.М.“ ЕООД,
с което преупълномощава К.Б.Д., с правата дадени ѝ, съгласно нотариално
заверено пълномощно, рег. № 10095/09.06.2015 г. на нотариус В.Б., рег. № 302
при НК, да представлява „БНП П.П.Р.“ ЕАД като извършва всички правни и
фактически действия с оглед надлежното уведомяване на длъжниците по вземанията,
прехвърлени въз основа на Рамков договор за цедиране на задължения от
02.06.2015 г., сключен между „БНП П.П.Р.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД. Нотариално
завереното пълномощно, с което „БНП П.П.Р.“ ЕАД упълномощава „Е.М.“ ЕООД да
уведоми длъжниците по рамковия договор също е представено по делото.
Същевременно, когато уведомлението за настъпилото прехвърляне на вземането е направено от
което и да е трето лице, изрично упълномощено от цедента, което може да е и
цесионерът, то постига целта си за уведомяване на длъжника за сключения договор
за цесия, както и за новия
кредитор, комуто дължи надлежно изпълнение. В настоящия случай в уведомлението
до длъжника не е посочено, че „Е.М.“
ЕООД действа от името и в качеството си на пълномощник на
цедента и като такъв уведомява длъжника за сключения договор за цесия от името на цедента.
Изискуемата предпоставка прехвърлянето на вземането да има действие спрямо
длъжника и третите лица, предвидена в чл. 99, ал. 4 ЗЗД, би се изпълнила и когато цесионер, легитимиращ се като
действащ от името на цедента, уведоми длъжника, което в случая не е налице.
Съобщението за извършената цесия е
направено от цесионера, поради което правните действия следва да се считат
извършени от името на цесионера.
В обобщение настоящата инстанция намира, че в настоящия случай ищецът не е доказал уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД да е отправено от цесионера лично или чрез пълномощник, поради
което не може да се приеме, че е налице надлежно съобщаване на цесията на длъжника от цедента, посредством цесионера, в
качеството на негов представител, в резултат на което цесията не може да прояви
действие по отношение на длъжника.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът
не е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена с доклада на делото,
съставен по реда на чл. 146 ГПК, да докаже, че прехвърлянето на процесното вземане е
съобщено на длъжника по предвидения в чл. 99, ал. 4
ЗЗД ред. С оглед на това прехвърлянето няма действие
спрямо третите лица и длъжника, поради което ищецът не се легитимира като
кредитор на ответника. Това е самостоятелно основание, което обуславя
неоснователност на предявения иск. Ето защо, останалите поддържани от въззивника доводи не следва да
се обсъждат по същество.
За пълнота следва да се посочи, че процесният договор за кредит е потребителски по смисъла
на чл. 9 ЗПК, сключен е в изискуемата форма и съдържа всички
реквизити на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, съгласно
действащите към момента на сключването му редакции, но както е приел и първоинстанционният съд уговорената
възнаградителна лихва е прекомерна и нищожна. Към момента на сключване на процесния договор в
действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по
договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено
от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели
постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната
страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически
по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския
оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на
заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е
предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и
уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемателя за
това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето
лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната
страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора
и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната
практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение
378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по
ч. гр. д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите
нрави уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена
по обезпечено задължение - надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият състав намира, че
това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали
атакуваната от ищеца клауза, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи
на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани
със заема. Видно от представеното копие от договора за кредит годишният лихвен
процент на възнаградителната лихва е
69.00%, тоест надхвърля около осем пъти годишния размер на законната лихва. Като съобрази тези
обстоятелства, както и че дружеството е икономически по-силна страна, която
извършва дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът
намира, че клаузата от договора за заем, предвиждаща задължение за ответника за
заплащане на възнаградителна лихва в този размер е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави. Нищожността на тази клауза не
може да се замести от размера на законната лихва. В действащото законодателство липсват императивни норми, с
които да може да бъде заместен размерът на нищожната възнаградителна лихва, поради което
настоящата инстанция намира, че същият не следва да бъде определян произволно.
Не е налице и основание за заместване на възнаградителната лихва с размера на законната лихва. Законовата и възнаградителната лихва имат
съвсем различно предназначение и функция, поради което се явява невъзможно
правоприлагането по аналогия с механично заместване едната лихва с другата. Ето защо, тази нищожност
влече след себе си и недействителност на
целия договор, доколкото същият не би бил сключен без тази клауза.
Наличието на съгласие на потребителя и свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД сами по себе си не игнорират задължението на кредитора
да не поставя в неравностойно положение потребителя по договора или да му
вменява задължения, които нарушават императивни законови изисквания и да водят
освен това и до безусловно нарушаване на добрите нрави.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено поради
съвпадане на крайния извод на двете инстанции.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
представила списък по чл. 80 ГПК и е претендирала сумата от 650 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение в полза на адв. Билева по реда на чл.
38, ал. 1, т. 2 Задв.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-31-559198/11.12.2019
г., постановено по гр. д. № 7915/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 31
състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на адв. К. И. Б.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
сумата от 650 лв., представляваща разноски за предоставена безплатна адвокатска
помощ във въззивното производството.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.