Номер 365030.07.2020 г.Град Варна
Окръжен съд – ВарнаV състав
На 27.07.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Въззивно частно гражданско дело № 20203100501540 по
описа за 2020 година
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Деспина Георгиева
по ч.гр.д.№ 1540/2020 по описа на ВОС
Не споделям изложените мотиви за основателността на жалбата и позоваването на
постановеното от ВКС определение № 108/ 30.10.2019 по ч.гр.д.№ 3644/2019 на ВКС-І ГО
по следните съображения :
На първо място. Считам, че постановеният от ВКС съдебен акт няма задължителен
характер за настоящия съд и не формира трайна.
На следващо място. Необходимо е да се анализират разпоредбите на чл.130 ал.3 и
ал.4 СК, както и тези от глава ІV „Приемане и отказ от наследство“ /чл.48-68/ от ЗН.
Законодателят, както в действащия СК, така и в предходните, е въвел двоен режим за
разпоредителните действия на недееспособните – самостоятелни действия на родителите и
контролирани такива. Критерият за режима, под който попадат, е видът на имущественото
право.
Към самостоятелните действия на родителите могат да бъдат отнесени тези на
разпореждане с движими вещи /когато не са на висока стойност или за които законът не
изисква специална форма/ или доходите от имуществото на детето /напр. от наеми и др.под./
Към контролираните действия са отнесени изрично посочените в ал.3 и ал.4 на чл.130
СК, като отново е въведено разграничение.
а/ В хипотезата на ал.3 попадат тези действия на разпореждане с правото на собственост или
ограничени вещни права върху недвижими имоти, движими вещи, влогове и ценни книги,
което предполага при предстоящото разместване на блага да има насрещна възмездна
престация, която да постъпи в патримониума на детето и така неговото имущество няма да
се намали. Затова на съда е възложена преценката във всеки отделен случай дали едно
такова разместване на имуществени блага би било в интерес на детето.
б/ В хипотезата на ал.4 на чл.130 СК са изведени онези действия на разпореждане - дарение,
отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения, чието извършване е под
страх от нищожност. Такива императивни разпоредби с аналогично съдържание е имало и в
предходните отменени СК - чл.72 ал.3 на СК от 1985г и чл.62 ал.2 на СК от 1968г. Това
налага извода, че Законодателят е бил последователен в отношението си към определен вид
действия на разпореждане с права, за които може да се предполага, че биха довели до
намаляването на имуществото на непълнолетното дете и с това накърняват неговите
интереси.
И ако по изключение имуществото на детето може да бъде използвано за обезпечаване на
чуждо задължение чрез залог или ипотека, като преценката за наличието на изключителни
нужди на семейството е възложена на съда /в каквато посока се е развила съдебната
практика/, то абсолютната забрана остава за сделките дарение, отказ от права и даване
в заем.
Поставя се въпросът дали отказът от наследство следва да се отнесе към отказа от
права по см.чл.130 ал.4 СК. Считам, че на този въпрос следва да се отговори еднозначно
положително. Затова не споделям разбирането, изложено в горепосоченото определение на
ВКС, че отказът от наследство сам по себе си не представлявал отказ от конкретни права
върху определено имущество, а отказ от предоставена от закона възможност за
придобиване на такива права и затова по отношение на него разпоредбата на чл.130 ал.4
СК .не намирала приложение, тъй като не следвало да бъде тълкувана разширително.
Действително, наследството представлява съвкупност от права, задължения и
фактически състояния. Законодателят, обаче, не е направил разграничение между отказ от
конкретни права и отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива
права.
Ако говорим за отказ от конкретни бъдещи права, то по общото правило в
гражданското право, такъв отказ би бил нищожен.
Ако разглеждаме „изявлението, с което призованото към наследяване лице
изразявало волята си да не приеме наследството“, това означава да не придобива права
върху притежаваното от наследодателя наследствено имущество, което по същността си
представлява отказ от право на наследяване. Затова за него, като изключение от общото
правило, е предвиден специален ред – този по чл.52 вр.чл.49 ЗН. От този ред, обаче, са
изключени недееспособните, тъй като за тях Законодателят изрично е посочил, че това става
само по реда на чл.61 ал.2 ЗН - „недееспособните, държавата и обществените организации
приемат наследството само по опис“. В тази насока е била практика досега, както и
правната доктрина /вж.“Семеен кодекс“, ИК“Труд и право“, София, 2015г, стр.439/. Това е
така защото недееспособните не могат да приемат наследството чрез конклудентни
действия, по причина че до навършването на определената от закона възраст не могат да
извършват правни действия. Така Законодателят е синхронизирал разпоредбите в двата
закона, което в максимална степен охранява интересите на недееспособните. Ето защо
отнасянето на отказа от наследство към отказа от права по см.чл.130 ал.4 СК не е резултат от
разширително тълкуване. Да се мисли обратното води до стеснително тълкуване, което би
било във вреда на недееспособните.
В допълнение могат да се изложи следното:
Ако се възприеме становището, че отказът от наследство от непълнолетен е
допустим, това поставя и редица други правни въпроси:
Следва ли да се прави разграничение между отказ от наследство от
непълнолетен/ограничено запретен и съответно отказ от малолетен/ респ. пълно запретен,
т.е под различен режим ли следва да бъдат поставени, след като Законодателят не въвежда
такова разграничение.
Необходимо ли е в производството по чл.130 ал.3 СК съдът да изследва въпросът за
евентуално противоречие между интересите на родителя/попечителя, респ. настойника с
тези на детето/запретения, тъй като са възможни случи посочените лица да действат дори
във вреда на представляваните, съответно чиито действия следва да одобрят. Това може да
се мисли, тъй като последица от отказа от наследство е промяната в кръга на субектите,
наследяващи починалото лице. Така при отказ от наследство, частта на отказалия се
уголемява дяловете на останалите /чл.53 ЗН/. А при отказ на всички низходящи на
починалия наследодател, преживялата съпруга наследява наред с възходящите му или с тези
по съребрена линия /това се извежда от чл.5 и чл.9 ЗН/.
Може да се разсъждава и в посока, че към момента на смъртта на наследодателя,
когато се открива наследството му, е възможно на непълнолетното лице да не са известни
всички активи на наследодателя или такива, които биха могли да възникнат или да бъдат
открити в един по-късен момент, които като цяло биха могли да доведат до увеличаване
активите спрямо пасивите на наследството. Като пример може да се посочи хипотезата на
откриване наследството на роднина, по отношение на който починалият се явява наследник
и би могла да бъде приложена нормата на чл.10 ЗН на наследяване по заместване. При един
вписан отказ, обаче, това не би могло да ползва непълнолетното лице или би довело до
бъдещи спорове.
Поставя се и въпросът, ако бъде вписан отказът дали същият произвежда действие и
дали впоследствие на неговата нищожност могат да се позовават кредиторите на починалия,
както и тези на отказалото се лице. Това може да се съпостави с изричната разпоредба на
чл.56 ал.1 ЗН, която дава възможност кредиторите на лицето, което се е отказало, да поискат
унищожаването на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от
имуществата на наследника. Упражняването на това право, обаче, е ограничено във времето
– чрез предявяването на конститутивен иск в едногодишен срок от узнаването за отказа, но
не по-късно от три години след отказа /ал.2 на чл.56 ЗН/. За разлика от унищожаването, при
нищожността такова ограничение във времето няма. Тогава възниква и и въпросът, ако
кредиторите се позоват на нищожност на отказа и след като същият не е произвел действие,
то в резултат на това недееспособното лице ще се окаже наследник на всички имуществени
задължения на своя наследодател. Тогава ще отговаря с цялото си имущество /което може да
бъде придобито впоследствие по различни начини/ за задълженията на своя наследодател,
щом като не е приел своевременно наследството му по опис.
От гореизложеното се налага изводът, че като краен резултат такъв отказ от
наследство би поставил в риск интересите на едно непълнолетно лице. Говорейки за
непълнолетно лице, имам предвид и хипотезите на малолетно и поставените под
запрещение, имащи аналогичен статут, т.е. всички недееспособни. В дългосрочен план,
очевидно, такова действие не би било в техен интерес. По мое мнение всички бъдещи
правни усложнения биха могли да бъдат избегнати ако установените в законите правила се
тълкуват и прилагат стриктно.
Поради изложеното считам, че правилно ВРС е прекратил производството за вписване
отказа от наследство на непълнолетното лице от наследството на неговия починал баща.
Законодателят чрез разпоредбите на чл.130 ал.4 СК и чл.61 ал.2 ЗН в максимална
степен е охранил интересите на непълнолетните лица, за чийто висш интерес съдът има
задължението да следи, което му е вменено и по силата на Конвенцията за правата на детето
/чл.4/.
РАЗПОРЕДИ:
.
Председател: _______________________
Член-съдия:
1._______________________