№ 257
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Румяна Гр. Арсова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20211100512109 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 25.05.2021г., постановено по гр.д. № 63515/2015г. по
описа на СРС, ГО, 127 състав, е уважен предявеният от Г. В. К. срещу П. С. П.
и Й. Е. Л. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и ответниците са
осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата от 13 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат
на нанесена телесна повреда на 08.09.2012г., ведно със законната лихва от
датата на деликта – 08.09.2012г. до окончателното изплащане, както и да
заплатят сумата от 54 лева – обезщетение за имуществени вреди за разходи за
лекарства и престой в МБАЛ “Токуда”, ведно със законната лихва от
01.10.2012г. до окончателното изплащане.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника Й. Е. Л., в която са изложени оплаквания за допуснати от съда
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се твърди, че ищецът не е установил по реда
на пълното и главно доказване наличието на кумулативните предпоставки на
1
предявената претенция, включително твърдяната причинно-следствена връзка
между деянието и приетите за установени от първоинстанционния съд
неимуществени вреди. Счита, че размерът на присъденото обезщетение не
отговаря на критерия за справедливост и е прекомерно завишен. Поддържа,
че по делото не е установено причиняването на трайни и необратими телесни
увреждания, на влошаване на здравословното състояние на ищеца, не се е
наложил болничен престой, нито специфично лечение, като
възстановителният период е продължил около 1 месец. По тези съображения
е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявеният иск да се отхвърли, а в условията на евентуалност
– да се намали размера на обезщетението за неимуществени вреди при
съобразяване на установените по делото факти и с оглед съдебната практика
при такъв вид увреждания.
Насрещната страна Г. В. К. е подал отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, включително по
отношение на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Поддържа становище, че пострадалият се е нуждаел от чужда помощ за
придвижване след нанесения побой, наложило се е болнично лечение, както и
приемането на медикаменти за около 6 месеца. Навежда съображения, че
следва да се отчете начина на причиняване на телесната повреда, както и
нанесената психическа травма. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника П. С. П., в която
са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, както и за нарушения на материалния закон.
Конкретно се твърди, че в обжалваното решение не са обсъдени всички
доводи и възражения на ответника. Освен това поддържа становище за
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в
отказ на съда да допусне изслушване на повторна съдебно-медицинска
експертиза. Сочи, че заключението на приетата медицинска експертиза е било
своевременно оспорено като необосновано. А постановявайки решението си
въз основа на същото, първоинстанционният съд е формирал неправилни
изводи относно основателността на предявения иск. В жалбата се
2
аргументира становище, че в постановения съдебен акт не е посочено каква
фактическа обстановка се приема за установена по делото, нито въз основа на
кои доказателства. Липсва анализ на приетите писмени доказателства, както и
на събраните гласни доказателствени средства, което е довело до липса на
мотиви. На следващо място въззивникът навежда съображения, че ищецът не
е провел пълно и главно доказване на твърдяната причинно-следствена връзка
между деянието и претендираните вреди. Изложени са и доводи, че
присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и
не отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, а претенцията за
имуществени вреди счита за недоказана. С оглед изложеното е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят, а в условията на евентуалност – да се
намали размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.
Насрещната страна в производството Г. В. К. оспорва въззивната жалба
като неоснователна. Счита първоиинстанционното решение за правилно и
обосновано, постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и при правилно приложение на относимите материално-правни
разпоредби. Поддържа становище, че степента на увреждане и интензитета на
причинените физически страдания са значителни по-големи от срещаните в
практиката физически увреждания от лека телесна повреда. Това се
установявало както от продължителността на възстановителния период, така
и от наложилото се болнично лечение. Сочи, че в резултат на процесния
инцидент е получил психологическа травма, която не е отшумяла и към
настоящия момент. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Предявени са от Г. В. К. срещу Й. Е. Л. и П. С. П. искове с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени
имуществени и неимуществени вреди – болки и страдания от престъпление
3
по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за
което ответниците са признати за виновни с влязла в сила присъда.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира
следното:
За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищецът той
следва да докаже факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския
деликт, а именно - противоправно деяние /действие или бездействие/; вина;
вреди и причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди
/чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците
следва да проведат пълно и главно доказване. Законодателят е презюмирал
небрежната вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е
необходимо да се доказва. Останалите правопораждащи факти следва да се
докажат от ищеца при условията на пълно и главно доказване по реда на чл.
154, ал. 1 от ГПК. Липсата на която и да е от тези кумулативни предпоставки
водят до неоснователност на претенцията.
Материално-правната разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда
възможност за репарация на вреди, претърпени от конкретно лице.
Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на вреди следователно е
този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен. Следователно е
необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно доказване да
установи това свое качество.
Вредата по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица
за защитените от закона права и интереси на увредения, като тя може да
засяга, както настоящото имущество на увредения, така и вероятното бъдещо
увеличение на имуществото му. Съответно обезщетението за причинените от
непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е
лицето, чието лично или имуществено благо е засегнато от събитието, което
по своя фактически състав е непозволено увреждане. Затова само по
отношение на него възникват правните последици на този фактически състав.
4
Само по отношение на него причинителят на вредите, респективно лицата,
които отговарят пред пострадалия вместо него, стават длъжници.
Основният обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45
от ЗЗД е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона
правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията
на естествените права.
В конкретния случай ищецът релевира твърдения, че е пострадал от
извършено от ответниците престъпление. Това обстоятелство се установява
от представения препис от одобрено споразумение от 12.09.2012г.,
постановено по НОХД № 16788/2012г. по описа на СРС, НО, 111 състав, с
което Й. Е. Л. е признат за виновен в това, че на 08.09.2012г. около 16, 35 часа
в град София, жк “******* като извършител в съучастие с П. С. П.
/съизвършител/, чрез нанасяне на удари с юмруци в областта на главата на Г.
В. К., му е причинил лека телесна повреда, изразяваща се в мозъчно
сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието,
изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания /разкъсно-контузна
рана в областта на главата, контузия и подкожно кръвонасядане в челната
област периорбитална коснотузия на дясното око/, които увреждания
реализират медикобиологичния признак “временно разстройство на здравето,
неопасно за живота”, като деянието е извършено по хулигански подбуди – без
да е предизвикан се е саморазправил с Г. В. К., осъществено е на публично
място, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените
правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната
неприкосновеност и достойнство на отделната личност, безпричинно и при
липсата на личен мотив за това му поведение – престъпление по чл. 131, ал. 1,
т. 12, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Обвиняемият Л. е
осъден на наказание “пробация” на основание чл. 42, ал. 2, т. 1 от НК –
задължителна регистрация по настоящ адрес два пъти седмично за срок от 6
месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок
от 6 месеца.
С решение от 01.12.2016г., влязло в законна сила на 01.12.2017г.,
постановено по НАХД № 1069/2013г. по описа на СРС, НО, 103 състав,
обвиняемият П. С. П. е освободен от наказателна отговорност за това, че на
5
08.09.2012г. около 16, 35 часа в град София, жк “******* като извършител в
съучастие с Й. Е. Л. /съизвършител/, чрез нанасяне на удари с юмруци в
областта на главата на Г. В. К., му е причинил лека телесна повреда,
изразяваща се в мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване
на съзнанието, изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания
/разкъсно-контузна рана в областта на главата, контузия и подкожно
кръвонасядане в челната област периорбитална коснотузия на дясното око/,
които увреждания реализират медикобиологичния признак “временно
разстройство на здравето, неопасно за живота”, като деянието е извършено по
хулигански подбуди – без да е предизвикан се е саморазправил с Г. В. К.,
осъществено е на публично място, при демонстрация на безнаказаност и
пренебрежение на установените правила, закрилящи добрите нрави в
обществото, телесната неприкосновеност и достойнство на отделната
личност, безпричинно и при липсата на личен мотив за това му поведение –
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1
от НК, поради което и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК на обвиняемия е
наложено административно наказание “глоба” в полза на държавата в размер
на 1 000 лева.
Разпоредбата на чл. 383, ал. 1 НПК приравнява одобреното от
наказателния съд споразумение за решаване на делото по неговите
материално и процесуалноправни последици с влязлата в сила присъда.
Решението по чл. 78а от НК, с което наказателният съд освобождава
подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно
наказание, също е приравнено по значение на влязла в сила присъда /т. 15 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело № 6/2012г.,
ОСГТК на ВКС/, а според съдопроизводственото правило на чл. 300 ГПК
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския
съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това,
дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца.
Следователно, в настоящото производство съдът е обвързан от изводите на
наказателния съд в посочената част и е длъжен да приеме за доказано между
страните, че ответниците виновно са извършили описаното в исковата молба
деяние, което е противоправно. Задължителната сила на крайния съдебен акт
в наказателното производство обхваща и съставомерния резултат /в този
смисъл - ППВС № 7/1959г./. При съобразяване на задължителната сила на
6
присъдата, гражданският съд е обвързан и следва да приеме за установени в
производството всички съставомерни признаци на извършеното деяние, като
при леката телесна повреда това са и причинените на пострадалия
травматични увреди, техния вид, брой и обективни характеристики.
По тези съображения следва да се приеме, че в настоящото
производство е установено със задължителна сила, че ответниците в
съучастие – в качеството на съизвършители, са извършили виновно и
противоправно деянията, за които са признати за виновни. Доколкото
причиняването на телесна повреда е резултатно престъпление следва извода,
че със задължителна сила за гражданския съд е установено, че ответниците са
причинили на ищеца описаните леки телесни повреди, изразяващи се в
мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието,
изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания /разкъсно-контузна
рана в областта на главата, контузия и подкожно кръвонасядане в челната
област периорбитална коснотузия на дясното око/, както и че същите са в
пряко причинно-следствена връзка с противоправното и виновно деяние на
ответниците.
По делото са приобщени като писмени доказателствени средства
съдебно-медецинско удостоверение от 09.09.2012г., изготвено от специалист
по съдебна медицина, в което са посочени обективно установените при
прегледа на пациента травматични увреждания, както и епикриза от клиника
по неврология при Токуда болница, издадена на 01.10.2012г. В епикризата е
посочено, че Г. К. е приет на болнично лечение на 26.09.2012г. и е изписан на
01.10.2012г. с окончателна диагноза: атипична лицева болка, състояние след
черепно-мозъчна травма, церебрастенен синдром. Предписано е
медикаментозно лечение.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-
медицинска експертиза, съгласно което е налице причинно-следствена връзка
между телесните увреждания, причинени с процесното деяние, и настъпилите
впоследствие усложнения по поставената в Токуда болница диагноза –
атипична лицева болка и церебрастен синдром. Настоящият съдебен състав
приема, че това заключение, преценено по реда на чл. 202 от ГПК, не следва
да се кредитира в частта, в която е приета причинно-следствена връзка между
травматичните увреждания от процесния инцидент и поставената диагноза
7
„атипична лицева болка“. Същото не е обосновано в тази част, вещото лице
не е посочило никакви обстоятелства, въз основа на които е направило този
извод. Липсва дори описание на конкретната симптоматика на това
заболяване, с оглед преценка дали същите са установени при ищеца с
допустимите доказателствени средства.
Във въззивното производство е назначена повторна единична съдебно-
медицинска експертиза за установяване на релевантното спорно
обстоятелство относно наличието на причинно-следствена връзка между
процесното деяние и установените атипична лицева болка и церебрастенен
синдром. Според приетото заключение, изготвено от вещото лице Л. П., не е
налице причинна връзка между телесните увреждания на ищеца и
констатираните заболявания в епикризата, издадена от Токуда болница. Този
извод е обоснован с обстоятелството, че в коментара на историята на
заболяването не се описват никакви симптоми, относими към атипичната
лицева болка, а единствено болка в областта на врата и тила. По отношение
на церебрастенния синдром вещото лице е уточнило в съдебно заседание, че
по делото не са ангажирани медицински документи, от които да се направи
извод, че пострадалият е получил мозъчно сътресение. Освен това сочи, че
церебрастенията настъпва в резултат на по-сериозна мозъчна травма, а не
като тази, причинена на ищеца.
Заключението на приетата във въззивното производство повторна
единична експертиза, изготвена от вещото лице Л. П., преценено по реда на
чл. 202 от ГПК, не следва да се кредитира в частта, в която е направен извод
за липса на причинно-следствена връзка между получените от ищеца
травматични увреждания и констатирания церебрастенен синдром. И това е
така, тъй като експертът е обосновал заключението си в тази част с факта, че
по делото не е установено с медицински документи причиняването на
мозъчно сътресение на пострадалия. Следва да се посочи, че това увреждане –
мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието,
доколкото представлява съставомерен резултат на престъплението по чл. чл.
131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, за което ответниците са признати за
виновни, е установено със задължителна сила за гражданския съд – чл. 300 от
ГПК и ППВС № 7/1959г., и този въпрос не може да се преразглежда в
настоящото производство. Всички съставомерни признаци на извършеното
8
деяние, като при леката телесна повреда това са и причинените на
пострадалия травматични увреди, техния вид, брой и обективни
характеристики, както и че същите са в пряко причинно-следствена връзка с
противоправното и виновно деяние на ответниците, са установени с влязла в
сила присъда на наказателен съд.
С оглед релевираното оспорване на заключението от въззиваемия,
въззивният съд е допуснал изслушването на тричленна съдебно-медицинска
експертиза, чието заключение следва да се кредитира като пълно, обосновано
и неоспорено от страните. Вещите лица са обосновали своите изводи въз
основа на събраните по делото писмени доказателства, включително и
приетото във въззивното производство медицинско направление от
08.09.2012г., издадено от УМБАЛСМ “Пирогов”. В заключението е посочено,
че в резултат на процесното деяние ищецът е получил следните травматични
увреждания: черепно-мозъчна травма, състояща се от сътресение на главния
мозък; травматичен подкожен кръвоизлив с косо разположена разкъсно-
контузна рана с дължина 2 см в лява тилна област на главата, обработена с
тъканно лепило; травматичен оток и кръвонасядане в областта на лява ушна
мида и задушната област на главата; травматичен подкожен кръвоизлив в
челната област на главата по-изразено в ляво, където са налице две
охлузвания с размери 1/1 см; травматичен кръвоизлив в меките тъкани на
дясна орбита; травматичен подкожен кръвоизлив под дясна орбита с размери
4/1, 5-2 см; травматичен подкожен кръвоизлив в областта на дясна ябълчена
/скулна/ област, който ангажира и дясното слепоочие и дясната буза.
Експертите излагат категорично становище, поддържано и уточнено и в
съдебно заседание при изслушване на заключението, че поставената в Токуда
болница диагноза: атипична лицева болка не е обоснована с никакви
допълнителни медицински документи, изследвания и др. или с описани в
епикризата симптоми, относими към този вид заболяване, основният от които
е ежедневна и персистираща болка в лицето, поради което считат, че това
заболяване не е резултат от процесния инцидент. Конкретно сочат, че в
историята на заболяването е посочена единствено болка в тила и врата, която
не може да се свърже с атипичната лицева болка. Изясняват още, че
атипичната лицева болка е хронична болка с неизяснена етиология и за да се
постави такава дигноза трябва пациентът да се проследи в един много дълъг
период от време, като обективно тя е свързана с депресивни състояния или
9
може да бъде резултат от такива състояния, но задължително трябва да се
изключат всякакви увреждания и други болестни състояния, които са в
лицевата област – например синузити, проблеми свързани със зъбния апарат,
тригеминална увреда, и едва тогава може да се постави такава диагноза. По
отношение на церебрастенния синдром вещите лица са обосновали извод за
наличие на причинно-следствена връзка с травматичните увреждания от
процесния инцидент, като сочат, че този синдром е усложнение на черепно-
мозъчната травма. Посочено е, че симптомите, които се проявяват при това
състояние са: познавателни оплаквания – намалена памет, внимание и
концентрация; соматични оплаквания – главоболие, умора, безсъние,
замаяност, пищене в ушите, чувствителност при шум и светлина и
емоционални оплаквания – безпокойство, тревожност, депресия. Изводът за
наличие на причинно-следствена връзка между травматичните увреди и
церебрастенния синдром е обоснован с описани в епикризата от Токуда
болница оплаквания на пациента като повишена уморяемост, тревожност,
загуба на равновесие при по-продължително ходене, както и данните от
неврологичния статус за дискретна хемихипестезия /вероятно от
функционален характер/ и нестабилността при пробата на Ромберг, които са
симтоми на церебрастен синдром. В заключението е посочено, че
констатираните мекотъканни увреждания – рани, кръвонасядания и хематоми,
отзвучават за период от две-три седмици, както и че след заздравяването от
раната ще остане белег. Възстановяването от мозъчното сътресение протича
за период от около 4 седмици, като е възможно да останат някои оплаквания
при установен церебрастенен синдром, каквито остатъчни оплаквания не се
установяват в процесния случай. Вещите лица са уточнили в съдебно
заседание, че при липсата на допълнителни медицински документи за
описаните в епикризата придружаващи заболяване на ищеца, не могат да
обосноват извод, че тези заболявания са довели до описаната симптоматика –
главоболие и загуба на равновесие.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на
свид. М. К.а – съпруга на ищеца. Не съществува забрана да бъдат разпитани
заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети
за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява
заинтересован. Не могат да се игнорират свидетелски показания само защото
изхождат от близък приятел или роднина, но съдът е свободен и следва при
10
преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, като ги
анализира наред с останалите доказателства самостоятелно и в съвкупност и
по правилата на логиката. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно
заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със
завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази
заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и
уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото. В аспекта на изложеното при преценка на
показанията на свид. К.а по реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че
същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други
доказателства по делото, напротив – кореспондират с приетите медицински
документи и заключението на съдебно-медицинската експертиза, като
същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни
противоречия и неясноти относно спорните факти. Свидетелката има
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства,
свързани с установяване на състоянието на ищеца непосредствено след
инцидента и по време на възстановителния период. От нейните показания се
установява, че той е приживял силен стрес, не искал да говори за случилото
се, бил много разстроен, чувствал се унижен, изпитвал страх за себе си и за
семейството си. След инцидента имал световъртежи, причернявало му,
започнал да забравя, не можел да шофира в това състояние и се наложило
негов колега да го кара с колата. Наложило се около 6 месеца да приема
медикаменти за оросяване на мозъка. Свидетелката излага, че от съпруга си
разбрала, че причина за нападението е обстоятелството, че той направил
забележка на двете момчета /ответниците/, които са уринирали върху
собствения му автомобил. Тогава те се ядосали и започнали да го бият с
юмруци по главата. Това се случило пред много други хора, които били по
това време пред блока, но не никой не се притекъл на помощ. Показанията на
свид. К.а не следва да се кредитират единствено в частта, в която сочи, че в
резултат на инцидента ищецът в продължение на около една година и
половина изпитвал силно главоболие, тъй като за установяване на
релевантната причинно-следствена връзка са необходими специални знания
чрез ангажиране на експертно заключение.
По спорните на етапа на въззивното производство въпроси свързани с
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настоящият
11
съдебен състав приема следното:
Досежно размера на претенцията за обезщетяване на неимуществените
вреди съдът съобрази разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки липсата на
възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на
обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и
тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на
болките и страданията, дали същите продължават или са приключили,
тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно отражение на
увреждащото деяние в патримониума на увредените лица. При определяне на
конкретния размер на обезщетението, което служи за репариране на
причинените неимуществени вреди, следва да се извърши преценка на
обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни
увреждания биха могли да са свързани с: начина на извършване, характера на
увреждането, произтичащите от него физически и психически последици,
личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално
положение, среда и занятия. Когато се е стигнало до разстройство на
здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската
прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки и други
неудобства и притеснения е претърпял увреденият, вкл. козметични и др.
външни дефекти; силата, интензитета и продължителността на болковия
синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените
медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи
трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи, като база при
определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди
служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за
доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и
възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди.
Съгласно задължителната практика на ВС - ППВС № 4/1968 г. и постоянната
практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК, по
приложението на чл. 52 ЗЗД, между които са решение № 93 от 23.06.2011 г.
по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д.
12
№ 157/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. №
1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 215 от 3.02.2017 г. по т. д. №
2908/2015 г., II т. о. и много други, понятието „справедливост“ по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно
съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които
трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при
определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е
обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характер и тежест
на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и
продължителност на болките и страданията, физически и психически
последици от уврежданията на пострадалия, както и конкретните
икономически условия в страната към момента на увреждането.
Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и
обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им
оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди.
Както е прието в решение № 88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д. №
2974/2013г., II ТО, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не
само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт
за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в
своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените критерии съдът счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
причинени в резултат от извършеното от ответниците престъпление, възлиза
на сумата от общо 10 000 лева. Така определеното обезщетение в най-пълна
степен би довело до репариране на претърпените от ищеца вреди, като
размерът на обезщетението е съобразен с обществено-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на процесното деяние –
м.09.2012г. За да стигне до този извод съобрази следните обстоятелства,
имащи отношение към определянето на по-висок размер на обезщетението, а
13
именно: времето и мястото на извършване на деянието /на публично място
пред други хора, което обосновава извод, че ищецът е претърпял срам и
унижение от случилото се/; механизма на деянието – нанасяне на множество
удари по главата с юмруци по хулигански подбуди, които действия безспорно
са от естество да предизвикат основателен силен страх за живота и здравето
на пострадалия; обстоятелството, че деянието е извършено умишлено от две
лица в условията на съизвършителство, което е засилвало чувството на
безпомощност у ищеца; възрастта на пострадалия към датата на инцидента
ПТП – 36 години, в трудоспособна възраст; вида, характера и степента на
телесните увреждания, причинили болка и страдания за период от общо
около 4-5 седмици; множеството травматичните увреждания в областта на
главата; настъпилото остатъчно неблагоприятно последствие за здравето на
пострадалия, изразяващо се в причиняване на церебрастенен синдром,
предизвикващ за период от около 1 месец силно главоболие, лесна
изморяемост, тревожност, световъртежи, намалена памет; причинения страх,
стрес и ужас от случилото се; обстоятелството, че проведено лечение и
включвало и болничен престой за период от 5 дни. Същевременно следва да
се отчете обстоятелството, че по делото не е установена твърдяната
причинно-следствена връзка между травматичните увреждания от процесния
инцидент и поставената диагноза „атипична лицева болка“, както и че
пострадалият се е възстановил напълно от причинените увреди, без данни за
остатъчни последици за физическото здраве. С оглед така установеното се
налага извод, че предявеният иск е неоснователен за разликата над приетия за
справедлив размер от 10 000 лева до пълния претендиран размер от 13 000
лева.
Неоснователни са релевираните от ответника П. П. възражения за
съпричиняване на вредоносния резултат, основани на твърдения, че ищецът
не е проявил нужната грижа, за да избегне или евентуално да намали вредите
предвид неявяването на контролни медицински прегледи. Съпричиняването
има обективен характер, като от значение е единствено наличието на такава
обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното
отношение /вината/ на пострадалия – в този смисъл т. 7 от ППВС №
17/18.11.1963г. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на
вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този
14
начин и самите вреди – така решение № 165/26.10.2010г. по гр.д. № 93/2010г.
на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е налице
когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е
способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване
размера на вредоносните последици Съпричиняването е обективно участие в
процеса на настъпване на вредата и не зависи от субективния елемент „вина”.
В този смисъл следва да се има предвид т. 7 от Постановление № 17/1963г. на
Пленума на ВС, според която обезщетението за вреди от непозволено
увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не ангажира
доказателства, установяващи наличието на причинно-следствена връзка
между поведението на пострадалия и обема на вредоносните последици. Ето
защо се налага извод, че неявяването на контролни медицински прегледи не е
поставено в каузална връзка с продължителността на констатирания
възстановителен период.
По тези съображения се налага извод, че първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявеният иск за
разликата над сумата от 10 000 лева до присъдения размер от 13 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в
размер на 54 лева – стойност на направените разходи за лечение, е
основателен. По делото са представени фискален бон от 01.10.2012г.,
удостоверяващ заплащането на сумата от 27, 02 лева за закупени лекарства и
фактура от 01.10.2012г., ведно с фискален бон към нея от същата дата,
установяваща заплащане на сумата от 27 лева в полза на МБАЛ „Токуда
Болница София“ АД за болничен престой за 5 дни. При липсата на оспорване
на обстоятелството, че всички разходи са в причинна-връзка с полученото
увреждане и проведеното лечение, се налага извод, че претенцията е
установена по основание и размер.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника П. П. следва да се присъдят сторените по делото разноски
съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата
15
от 115 лева – за заплатено адвокатско възнаграждение.
Въззивникът П. е освободен по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК от
задължение за внасяне на държавна такса по въззивната жалба. Не са налице
предпоставките за приложение на нормата на чл. 78, ал. 6 от ГПК и за
осъждане на въззиваемата страна да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт дължимата държавна такса, съразмерно на уважената част от въззивната
жалба, тъй като Г. К. не дължи държавна такса в производството на основание
чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Въззивникът Й. Е. Л. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 от
ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от общо 1 873,
85 лева, от които 1 320 лева – възнаграждение за вещи лица, 200 лева за
дължима държавна такса /въззивникът е представляван от назначен от съда
по реда на чл. 47 от ГПК особен представител/ и 353, 85 лева за
възнаграждение за особен представител /в случая дължимото възнаграждение
е било заплатено от бюджета на съда с оглед постановеното определение, с
което ищецът в първоинстанционното производство е бил освободен по реда
на чл. 83, ал. 2 от ГПК от задължение за внасяне на същото/, съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба.
Не са налице предпоставките за приложение на нормата на чл. 78, ал. 6
от ГПК и за осъждане на въззиваемата страна да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт дължимата държавна такса, съразмерно на уважената част
от въззивната жалба, тъй като Г. К. не дължи държавна такса в
производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по
делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба. В тази връзка и след като взе предвид
своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК,
въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
16
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от
15.07.2021г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 920 лева.
Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 13 054 лева. Съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в приложимата редакция, ДВ, бр. 68 от 2020г./
при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. минималното възнаграждение е 830
лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. То в частност е равно на 921, 62 лв.
При това положение се налага извод, че възражението за прекомерност на
уговореното адвокатско възнаграждение е неоснователно.
Следователно в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 704, 76 лева, определен
съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят в полза на адв.
Е. Г. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение за разликата
над сумата от 709, 82 лева; в частта, в която ответниците са осъдени да
заплатят в полза на бюджета на съдебната власт на основание чл. 78, ал. 6 от
ГПК сумата над 633, 22 лева; както и в частта, в която ответникът Й. Л. е
осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт на основание чл. 78,
ал. 6 от ГПК разноски по делото за разликата над сумата от 354, 91 лева.
В полза на ответника П. П. следва да се присъдят сторените в
първоинстанционното производство съдебни разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковете. Претендирани са разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 550 лева. Ищецът своевременно е релевирал
възражения за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което настоящият
съдебен състав счита за основателно. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение в конкретния случай възлиза на сумата от 921, 62 лв.
Въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото
/първоинстанционното производство се е развило в едно съдебно заседание,
17
не са събирани многобройни доказателства, само гласни доказателствени
средства чрез разпит на един свидетел и е приобщено към доказателствения
материал по делото заключение на единична съдебно-медицинска експертиза,
а конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/, се явява
прекомерен /надхвърля минималния размер с повече от 50 %/ и следва да
бъде намален до 1 000 лева. Ето защо в полза на ответника П. следва се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 229, 81 лева,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20123735 от 25.05.2021г.,постановено по гр.д. №
63515/2015г., по описа на СРС, ГО, 127 състав, в следните части: в частта, в
която е уважен предявеният от Г. В. К. срещу Й. Е. Л. и П. С. П. иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в
условията на пасивна солидарност сумата от 3 000 лева /разлика между
присъдения с първоинстанционното решение размер от 13 000 лева и
определения от въззивния съд размер от 10 000 лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в
резултат на нанесени от ответниците на 08.09.2012г. телесни повреди; в
частта, в която ответниците Й. Е. Л. и П. С. П. са осъдени на основание чл.
38, ал. 2 от ЗА да заплатят при условията на солидарност в полза на адв. Е. В.
Г. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ за
разликата над сумата от 709, 82 лева; в частта, в която ответниците Й. Е. Л. и
П. С. П. са осъдени да заплатят при условията на солидарност в полза на СРС
на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК разноски по делото за разликата над сумата
от 633, 22 лева и в частта, в която ответникът Й. Е. Л. е осъден да заплати в
полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК разноски по делото за
разликата над сумата от 354, 91 лева И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. В. К., ЕГН **********, гр. София, жк
******* срещу Й. Е. Л., ЕГН **********, гр. София, жк „*******, вх.
18
******* и П. С. П., ЕГН **********, гр. София, жк „******* иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в
условията на пасивна солидарност сумата от 3 000 лева /разлика между
присъдения с първоинстанционното решение размер от 13 000 лева и
определения от въззивния съд размер от 10 000 лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в
резултат на нанесени от ответниците на 08.09.2012г. телесни повреди,
изразяващи се в мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване
на съзнанието, изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания
/разкъсно-контузна рана в областта на главата, контузия и подкожно
кръвонасядане в челната област периорбитална коснотузия на дясното око/,
ведно със законната лихва от датата на деликта – 08.09.2012г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20123735 от 25.05.2021г.,постановено по
гр.д. № 63515/2015г., по описа на СРС, ГО, 127 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА Й. Е. Л., ЕГН **********, гр. София, жк „*******, вх.
******* да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на СГС сумата от 1 873, 85 /хиляда осемстотин
седемдесет и три лева и 85 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Й. Е. Л., ЕГН **********, гр. София, жк „*******, вх.
******* и П. С. П., ЕГН **********, гр. София, жк „*******, да заплатят на
Г. В. К., ЕГН **********, гр. София, жк ******* на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 704, 76 /седемстотин и четири лева и 76 ст./ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Г. В. К., ЕГН **********, гр. София, жк ******* да заплати
на П. С. П., ЕГН **********, гр. София, жк „*******, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК сумата от 229, 81 /двеста двадесет и девет лева и 81 ст./ лева –
съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплати
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 115 /сто и петнадесет/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
19
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20