№ 8027
гр. София, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. Г.
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20211110138436 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу
КР. В. Г., с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че КР. В. Г. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 4572,97 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит №********** от 11.10.2018 г.
ведно със законната лихва от 14.7.2020 г. до изплащане на вземането, сумата от 824,03 лева,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 1.3.2019 г. до 16.8.2019 г., и
сумата от 349,11 лева, представляваща законна лихва за периода от 16.8.2019 г. до 12.3.2020
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30383/2020г.
по описа на СРС, 175-ти състав.
Предявен е и осъдителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3, вр. ал. 3 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 1 ЗПК за осъждане на КР. В. Г. да заплати на
„Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 3869,80 лева, представляваща неплатено
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит
№********** от 11.10.2018 г. за сумата от 5000 лева – главница, за срок от 24 месеца, при
годишен лихвен процент на възнаградителната лихва от 41,17% и годишен процент на
разходите от 49,89%. Ответницата била избрала да закупи и пакет от допълнителни услуги
на обща стойност 4643,76 лева, изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на
кредита, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Кредитът бил усвоен
както следва – 3400 лева за погасяване на задължения към „Кеш Кредит“ ЕАД и
„Кредисимо“ АД и 1600 лева – предоставени по банковата сметка на ответника. Ответникът
не изпълнявал задълженията си за плащане на погасителните вноски, поради което кредитът
бил направен предсрочно изискуем на 16.08.2019г., за което било изпратено писмо с
обратна разписка до ответницата, което се върнало като непотърсено. Ответницата била
1
извършила плащания на три пълни вноски и една непълна, общо 1797,96 лева, които били
отнесени съобразно приложеното към исковата молба извлечение от сметка за погасяване на
главница, лихва и допълнителни услуги. Моли съдът да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове. Счита предявения осъдителен иск за недопустим, тъй като се
претендирало плащане на вземане, каквото не фигурирало в заповедта за изпълнение и на
различно основание. Оспорва валидността на сключения договор за потребителски кредит
по реда на ЗПФУР. Счита договора за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като
предоставените допълнителни услуги касаели действия по управлението и усвояването на
кредита и следвало да бъдат включени в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1, т.
1 от ДР на ЗПК. Сочи, че с оглед посочения в договора ГПР от 49,89%, включването на
допълнителните услуги щяло да доведе до надхвърляне на 50%, което влизало в
противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че предвиденото в чл.
23 ЗПК задължение за възстановяване на чистата стойност на кредита имало извъндоговорен
характер, поради което не можело да бъде уважено в рамките на настоящото производство.
Прави възражение за нищожност и на клаузите, уреждащи вземането за допълнителни
услуги. Липсвали и доказателства за уведомяване на ответника за предсрочната
изискуемост. Релевира възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по
отношение на вземането за допълнителни услуги. Моли съдът да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на осъдителния иск за цена на
допълнителни услуги е неоснователно. С разпореждане от 23.07.2020г., постановено по
ч.гр.д. № 30383/2020г. по описа на СРС, 175 състав, влязло в сила като необжалвано на
13.08.2020г., съдът е отхвърлил подаденото от ищеца заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по отношение на претендираната цена на допълнителни услуги,
поради което липсва правна пречка за предявяване на осъдителен иск за същото вземане.
Същевременно обективното съединяване на установителни искове за сумите по заповедта за
изпълнение с осъдителен иск за вземането, за което е отказано издаването на такава заповед,
е процесуално допустимо.
По така предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да докаже следните
обстоятелства: наличието на валидно правоотношение между страните по договор за
потребителски кредит, усвояването на главницата по кредита от страна на ответника,
размера на непогасената главница и възнаградителна лихва, настъпването на
предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита, обявяването на кредита за
предсрочно изискуем чрез уведомяване на ответника, изпадането на ответника в забава,
размера на дължимата мораторна лихва, наличието на валидна уговорка между страните за
предоставяне на допълнителни услуги, предоставянето на услугите от ищеца и тяхната
стойност, както и че клаузите от договора са индивидуално уговорени. С оглед
релевираното възражение за изтекла погасителна давност, ищецът следва да докаже и
наличието на обстоятелства водещи до спиране или прекъсване на давността.
В тежест на ответника е да докаже надлежното изпълнение на своите договорни
задължения.
С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните обстоятелства: че
между страните е сключен договор за потребителски кредит №********** от 11.10.2018 г. с
посочения в исковата молба предмет, както и че главницата по кредита е усвоена по
2
посочения начин. Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват от
приетия и неоспорен досежно неговата автентичност договор за кредит, както и от приетите
платежни нареждания за извършени от ищцовото дружество плащания на сумата в общ
размер на 5000 лева – главница по кредита.
От съдържанието на представения договор при общи условия, погасителен план,
стандартен европейски формуляр и искане за отпускане на кредит се установява, че
процесният договор за кредит е изготвен на разбираем език и съдържа всички реквизити,
посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което договорът е
правно валиден. Неоснователно е възражението на ответника за недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК поради липса на посочен правилен годишен процент на
разходите, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Годишният процент на
разходите е изрично посочен в раздел VI от процесния договор. В случай, че от събраните
по делото доказателства се установи, че ищецът не е включил определен компонент в така
посочения годишен процент на разходите и с това същият е надхвърлил максималния
допустим размер по чл. 19, ал. 4 ГПК, правната последица от това обстоятелство е
нищожност на договорната клауза, уреждаща съответното невключено в ГПР вземане на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, а не недействителност на целия договор на основание чл. 22
ЗПК. Наред с това, процесният договор не е сключен от разстояние, поради което
изложените в отговора на исковата молба съображения относно приложението на ЗПФУР са
неотносими.
На следващо място, от приетото уведомително писмо и обратна разписка се
установява, че на 22.06.2020г. ищцовото дружество е изпратило на ответницата уведомление
за предсрочна изискуемост на кредита по пощата чрез писмо с обратна разписка, но същото
е върнато като непотърсено от получателя. Така изпратеното писмо не установява полагане
на дължимата грижа от страна на ищцовото дружество за уведомяване на ответницата за
предсрочната изискуемост, а от обратната разписка не се установява дали, кога и колко пъти
ответницата е търсена на посочения в писмото адрес. Ето защо съдът намира, че по делото
липсват доказателства за надлежно обявена предсрочна изискуемост на процесния кредит
към сочената в исковата молба дата на предсрочната изискуемост – 16.08.2019г. или към
последваща дата. Това обстоятелство, обаче, е ирелевантно за основателността на
предявените искове, тъй като видно от приетия по делото погасителен план, последната
погасителна вноска по кредита е с падеж 01.11.2020г., тоест към датата на приключване на
съдебното дирене пред настоящата инстанция е настъпил падежът на цялото задължение по
договора и това обстоятелство следва да бъде взето предвид от съда на основание чл. 235,
ал. 3 ГПК /в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС/.
Относно претенцията за възнаградителна лихва съдът намира следното. Съгласно
раздел VI от процесния договор за кредит, размерът на лихвата е определен като фиксиран
лихвен процент от 41,17% годишно за срока на договора. Предвид така договорения размер
съдът намира, че посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно /в този смисъл Тълкувателно
решение № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС/. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена
престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да
съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т. е. нищожността на клаузата /в
този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т. д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение №
252/21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО/. Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните
задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на
неоправдано имуществено разместване. В трайно установената практика на ВКС
/Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение №
1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от
3
30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва-
при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.
В случая договорът за заем е със срок от 24 месеца /две години/, с главница от 5000
лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41,17 %, като дължимата при този лихвен процент
сума за връщане е определена на 7418,64 лева общо. Размерът на уговорената между
страните по кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е
установено по делото да е икономически обоснован. Договорената възнаградителна лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на
кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор
за кредит не е възникнало. Ето защо предявеният установителен иск за сумата от 824,03 лева
представляваща договорно възнаграждение за периода от 1.3.2019 г. до 16.8.2019 г., е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен
Сходно е положението и по отношение на претенцията за цена на допълнителни
услуги, предмет на предявения осъдителен иск. В раздел VI от процесния договор за
потребителски кредит е уговорено и заплащането на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 4643,76 лева при главница по кредита от 5000 лева. Така
уговореното възнаграждение не отговаря на изискванията на специалния закон. На първо
място съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. От съдържанието на
представеното Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се
установява, че предоставените допълнителни услуги се изразяват в 1. Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж и 4. Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Следователно допълнителните услуги се
явяват в две насоки: услуги свързани с отпускането на потребителския кредит и услуги,
свързани с неговото изпълнение. С оглед обстоятелството, че /както е разгледано подробно
по-долу/ Общите условия към договора за кредит предвиждат необходимост от сключване
анекс към договора за кредит при ползване на всяка една от услугите, а не възможност за
кредитополучателя да се възползва директно от тях чрез едностранно изявление, се налага
заключението, че допълнителните услуги, свързани с отлагане на вноски, тяхното
намаляване и пр., представляват по своя характер изменения на кредитното правоотношение
по съгласие на страните по реда на 20а, ал. 2 ЗЗД, а не допълнителна услуга по смисъла на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо възнагражденията попадат в хипотезиса на императивната
забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за елемент от съдържанието на самото
кредитно правоотношение, а не за предоставяне на свързана с него допълнителна услуга.
4
Другата група услуги свързани с отпускането на кредита също попадат в обхвата на
посочената забрана, тъй като касаят пряко действията по отпускане и усвояване на сумите
по кредита. В тази връзка следва да се посочи също, че в чл.10а, ал.4 ЗПК е предвидено, че
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, но в противоречие с това
правило, в процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено
общо възнаграждение, без уточнение относно вида и стойността на всяка услуга поотделно.
На следващо място клаузите, уреждащи вземането за допълнителни услуги, са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Видно от Общите условия на кредитора „Профи
Кредит България" ЕООД, съставляващи неразделна част от договора за потребителски
кредит, съгласно клаузата на чл. 15 „Допълнителни услуги“ са описани условията, при които
потребителят може да се възползва от допълнителни услуги,а именно: Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; Възможност за смяна на дата на падеж; Улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. В чл. 15.2 „Отлагане на вноски“ от Общите условия е
посочено, че „ако договорът за потребителски кредит/ДПК/ е със срок от 24 месеца /какъвто
е срокът на настоящият договор/ - клиентът може да поиска кредиторът да му отложи четири
погасителни вноски след платена трета вноска по ДПК.“ По долу в същата точка е посочено,
че това е максималният брой, който може да бъде отложен и който важи за целия срок на
ДПК. Записано е, че клиентът може да поиска от кредитора да му отложи на части или накуп
допустимия брой погасителни вноски, но не може да поиска отлагане на повече от три
последователни погасителни вноски. В подточка а/ са посочени причините, поради които
клиента може да поиска отлагането на определения брой погасителни вноски като например:
Дългосрочна неработоспособност на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в
домакинството му; Под дългосрочна се разбира неработоспособност, започнала най-рано от
деня на подписването на ДПК и продължаваща повече от три седмици /т.е. при
неработоспособност продължила по-малко от три седмици клиентът няма право да поиска
отлагането на заплащането на погасителна вноска/, прекратен трудов договор на клиента
или на друго лице, участващо с доходите си в домакинството му, неплатен отпуск на
клиента, който е по-дълъг от 10 дни и др. Тоест за ползването на предварително заплатената
от потребителя на услуга „отлагане на заплащането на определен брой погасителни вноски“
е установена процедура, която следва да се спази, преди фактически клиентът да има
възможността да се възползва от насрещната договорна престация на кредитора. В подточка
б/ е посочена процедурата - клиентът е длъжен да представи на кредитора собственоръчно
заверено копие от изброените документи: - лекарско заключение, показващо времетраенето
на неработоспособността; документ, потвърждаващ регистрация в бюро по труда; заповед за
уволнение, споразумение за прекратяване на трудов договор или друг документ, доказващ
прекратяване на трудово правоотношение; документ от работодател за намаляване на
трудово възнаграждение или забавяне на неговото изплащане; смъртен акт и удостоверение
за наследници; документ, доказващ наличие на застрахователни щети.
В чл.15.2.2. от Общите условия е записано, че заявлението заедно със съответните
документи, доказващи наличието на посочените условия, трябва да бъде подадено от
клиента към кредитора не по-късно от 25 календарни дни от падежа на погасителната
вноска. Документите трябва да са издадени не повече от два месеца преди датата на
подаване на заявлението, а отлагането на погасителните вноски зависи в крайна сметка от
одобрението на кредитора.
Аналогични са правилата за намаляване на погасителните вноски изложени в 15.3,
15.3.1, 15.3.3., 15.3.4. от Общите условия /ОУ/, както и за промяна на датата на падежа
съгласно чл. 15.4.1 от ОУ.
5
Самото предоставяне на съответната услуга се извършва едва след сключване на
допълнително писмено споразумение между страните – чл. 15.2.3; чл. 15.3.4; чл. 15.4.1, изр.
трето от ОУ.
От изложеното се налага извод, че потребителят дължи предварително
възнаграждение за услуги, които кредиторът може по своя преценка да не предостави, ако
не са спазени правилата, установени едностранно от кредитора в ОУ. Нещо повече, в
договора не се съдържа задължение на кредитора да предостави исканата и предварително
заплатена услуга дори да са спазени изксванията на ОУ за подаване на заявления и
представяне на доказателства, тъй като предоставянето на съответната услуга изисква
сключване на допълнително споразумение между страните за изменение на договора, което
се извършва по преценка на кредитора.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати възнаграждение за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетично ползване на такава, при това едва при изпълнение на всички поставено
едностранно от кредитора условия и само ако и доколкото кредиторът прецени да я
предостави. В тази насока са и нормите на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП, определящи като
неравноправни клаузи, които поставят изпълнението на задълженията на търговеца в
зависимост от условие, което зависи единствено от неговата воля, както и клаузите, които
налагат на потребителят да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът на изпълни
своите.
В случая въпреки дадените от съда указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът не
е доказал клаузите, уреждащи задължението за плащане на тази цена да са индивидуално
уговорени, а от обстоятелството, че потребителят се е запознал със съдържанието на
договора и го е подписал не следва извод, че същият е могъл да влияе по някакъв начин
върху неговото съдържание.
Предвид на изложеното съдът приема, че клаузите на чл. 15., 15.1., 15.2., 15.3., 15.4 и
15.5 от Общите условия са неравноправни клаузи на основание чл.143 вр.чл.146 ЗЗП, а
претендираното възнаграждение в размер на 3869,80 лева е недължимо и предявеният
осъдителен иск за неговото заплащане следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
На следващо място, от представеното с исковата молба извлечение от сметка към
процесния договор за потребителски кредит се установява, че общият размер на платените
от ответницата суми по договора е 2246,40 лева. От тази сума в погашение на главницата по
кредита са отнесени само 427,03 лева, докато останалите платени суми са отнесени към
възнаградителната лихва, цената на допълнителните услуги, мораторна лихва и такси за
извънсъдебно събиране на вземането. Предвид установената по делото нищожност на
клаузите, уреждащи вземанията за възнаградителна лихва и допълнителни услуги, такива
вземания не са възникнали за ищеца-кредитор считано от датата на сключване на договора,
следователно извършеното от него прихващане на изпълнението е неправилно. Неправилно
е и отнасянето на плащанията към вземания за мораторни лихви и такси за извънсъдебно
събиране. Единствената забава на ответницата преди 02.01.2020г. е за плащане на първата
погасителна вноска по главницата от 137,57 лева за периода от деня следващ падежната дата
/02.12.2018г./ до датата на първото плащане 10.12.2018г., за която забава се дължи законна
лихва в размер на 0,38 лева. Тъй като ищецът е отнесъл неправилно това плащане в
погашение на несъществуващи вземания, начислените от него лихви за забава за плащане на
главницата по следващите вноски по главницата са недължими, защото същите са били
платени още преди техните падежни дати. Предвид липсата на изпадане на ответницата в
забава преди датата 02.01.2020г., не се дължи и таксата по т. 17.4 от Общите условия за
извънсъдебно събиране на вземането.
Ето защо съдът намира, че платената от ответницата сума в общ размер на 2246,02
лева /2246,40 – 0,38/ следва да бъде отнесена изцяло в погашение на главницата по кредита
6
съобразно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. При така извършеното прихващане на
изпълнението се установява, че ответницата е заплатила изцяло всички 13 месечни вноски
по главницата за периода от 01.12.2018г. до 01.12.2019г., както и частично 14-та месечна
вноска с падеж 01.01.2020г. до размера от 38,95 лева. Ответницата е изпаднала в забава
считано от 02.01.2020г. /денят следващ падежа на 14-та месечна вноска/ за плащане на
остатъка от главницата по нея в размер на 174,34 лева и не е заплатила останалите вноски
по главницата до края на погасителния план.
Предвид гореизложеното, дължимият от ответницата размер на главницата по
кредита е 2753,98 лева за периода от 01.01.2020г. до 01.11.2020г., до който размер
предявеният установителен иск за главница е основателен, а за разликата до пълния
предявен размер от 4572,97 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Относно претенцията за мораторна лихва съдът намира, че /както беше посочено/,
ответницата е изпаднала в забава считано от 02.01.2020г., поради което не дължи мораторни
лихви за периода от 16.08.2019г. до 01.01.2020г., още по-малко върху цялата главница по
кредита, тъй като същата нито е обявена надлежно за предсрочно изискуема, нито са били
налице предпоставките за това към 16.08.2019г. Ответницата дължи мораторна лихва само за
периода от 02.01.2020г. до 12.03.2020г. и то само върху неплатените падежирали вноски по
главницата през този период. Съдът определи по реда на чл. 162 ГПК чрез електронен
лихвен калкулатор размера на лихвата за този период считано от падежа на всяка неплатена
вноска до 12.03.2020г. на 6,76 лева. До този размер следва да бъде уважен предявеният
установителен иск за мораторна лихва, а за разликата до пълния предявен размер от 349,11
лева и за периода от 16.08.2019г. до 01.01.2020г. искът следва да бъде отхвърлен.
Така установените задължения не са погасени по давност към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /14.07.2020г./.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. В заповедното
производство ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 192,32 лева и за
юрисконсултско възнаграждение съобразно уважената част от заявлението от 29,88 лева или
общо 222,20 лева. С оглед уважената част от исковете следва да му бъдат присъдени
разноски в заповедното производство в размер на 63,79 лева. В исковото производство
ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 245,39 лева, претендира и
юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 100 лева предвид ниското
ниво на правна и фактическа сложност на делото и броя и характера на предприетите от
юрисконсулта действия, или общо 345,39 лева. С оглед уважената част от исковете следва да
му бъдат присъдени разноски в исковото производство в размер на 99,16 лева. Ответникът е
сторил разноски в заповедното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева платено изцяло в брой, и за адвокатско възнаграждение в исковото производство в
размер на 1000 лева, платено изцяло в брой. Релевираното от ищеца възражение за
прекомерност на възнаграждението е неоснователно по отношение на разноските в
заповедното производство, тъй като същите са в минимален размер. По отношение на
възнаграждението в исковото производство, минималният размер на възнаграждението
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ е 810,80 лева, до който размер следва да бъде намалено
възнаграждението предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото. Съобразно
отхвърлената част от исковете, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в
заповедното производство в размер на 285,12 лева, а в исковото производство в размер на
577,93 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че КР. В. Г., с
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бл. 327, вх. 2, ет. 5, ап. 55, дължи на
„Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 2753,98 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит №********** от 11.10.2018 г. ведно със
законната лихва от 14.7.2020 г. до изплащане на вземането и сумата от 6,76 лева,
представляваща законна лихва за периода от 02.01.2020 г. до 12.3.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30383/2020г. по описа на СРС,
175-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск за главница за разликата над
2753,98 лева до пълния претендиран размер от 4572,97 лева, предявения установителен иск
за мораторна лихва за разликата над 6,76 лева до пълния претендиран размер от 349,11 лева
и за периода от 16.08.2019г. до 01.01.2020г., предявения установителен иск за сумата от
824,03 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 01.03.2019 г. до
16.08.2019 г. и предявения осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а,
ал. 1 ЗПК за сумата от 3869,80 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги.
ОСЪЖДА КР. В. Г. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 63,79 лева, представляваща разноски в заповедното производство и
сумата от 99,16 лева, представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на КР. В. Г. на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 285,12 лева, представляваща разноски в заповедното производство и
сумата от 577,93 лева, представляваща разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8