Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 26 април 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 12.04.2021 г. в състав:
Симона
УГЛЯРОВА
при участието
на секретаря Косачева и прокурор Тотев, като разгледа
докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 671/21 г., намери за установено
следното:
Частният обвинител Д.К.Д.
е подал (чрез повереника си – адв.
Д.) в срока и по реда на гл. ХХI от НПК въззивна жалба срещу размера
на наказанието (с искане за неговото увеличаване), наложено на подс. Х.А.П. (ЕГН: **********) с присъда от 07.11.2019 г.
по н.о.х.д. № 8436/17 г. на СРС (НО, 20 с.), с която П. е бил признат за
виновен за извършено в периода от 20 декември 2012 г. до м. май 2014 г.
престъпление по чл. 206, ал.1 НК и санкциониран при условията на чл. 58а, ал.1 НК с 1 година и 4 месеца лишаване от свобода, отложено по чл. 66 НК с
изпитателен срок от три години.
Никоя от страните по
делото не е оспорила осъдителната част на присъдата (относно фактите и правната
им квалификация), а недоволството на ч.о. Д. е насочено единствено към
несправедливия (според нея) размер на лишаването от свобода. Твърди се, че
преди да редуцира по реда на чл. 58а, ал.1 НК продължителността на въпросната
санкция, Районният съд не е отчел редица отегчаващи факти при нейното
определяне – продължителния период на инкриминираната дейност, значителната
стойност на обсебените вещи и техния брой, злоупотребата на подс.
П. с материално-отчетническите му функции в процесната
заложна къща, данните за допуснати от него нарушения на режима за сделките с
благородни метали и камъни. С тези доводи въззивният
жалбоподател настоява наказанието да бъде увеличено (чл. 337, ал.2, т.1 НПК),
като бъде отмерено „към максимума“ (т.е. 6 години ЛС) и едва след това –
намалено по алгоритъма на чл. 58а, ал.1 НК.
Откритото заседание пред
СГС е проведено без присъствие на страната, инициирала второинстанционното
производство. Частният обвинител Д. не е била открита на заявения от нея адрес
пред СРС; променила е същия без да уведоми за това надлежните органи и така
сама се е поставила в положение да не бъде редовно призована, вкл. и като не е
упълномощила повереник за явяване по въззивното дело.
Всички останали страни (прокурорът при СГП, подсъдимият П. и служебният
му защитник – адв. П.) са съгласни с обжалваната
присъда; пледират, че тя е правилна и молят за нейното потвърждаване.
СГС намери, че следва да
потвърди присъдата.
Подадената срещу размера
на наказанието жалба от частното обвинение не ограничава втората инстанция да
провери в цялост съдебния акт по отношение на обстоятелства, които могат да
бъдат изтъкнати в полза на подсъдимия (чл. 314, ал.2 НПК). Именно в тази насока
- преди да разгледа конкретното оплакване на жалбоподателя Д. за несправедливост
на санкцията, въззивният съд прецени, че следва да се
произнесе по фактическите и правни въпроси на делото, независимо, че насрещните
страни на практика са съгласни с тях.
Районният съд не е провел
самостоятелно изследване на описаните в обвинението факти, защото те са били
признати от подс. П. и приети за установени в хода на
съдебното следствие по силата на чл. 373, ал.3, вр.
чл. 372, ал.4 НПК. Значимата за делото фактология е
била сведена до съдържащите се в обстоятелствената част на обвинителния акт
твърдения, част от които са изцяло ненужни, защото излишно обременяват ясното
дефиниране на предмета на обвинението. Ако трябва да се обобщи накратко (без да
се преповтаря цялата странична белетристика), признанието на подсъдимия е било
сведено до няколко групи факти, имащи пряко съставомерно
отношение към правната квалификация на деянието: 1) че в периода от м. декември 2012 г. до м. май 2014 г. подс. Х.П. работил в заложна къща „К.“ ООД, намираща се в
гр. София, ул. „*****; 2) че в същия
период ч.о. Д.Д. изпитвала финансови затруднения и
заложила множество свои лични вещи на обща стойност 13 282, 55 лв., които
лично предала на П. с цел да бъдат изложени за продажба: инкрустиран с камък
златен пръстен (497, 25 лв.), камея (украшение) със
златен обков (225 лв.), инкрустиран с аметист златен
пръстен (225 лв.), колие с розови перли и златна закопчалка (250 лв.), инкрустиран
с камък златен пръстен (112, 50 лв.), златни часовници „Дойчебанк“
(1035 лв.), „Булова“ (1215 лв.), „Картие Ронде“ (900 лв.), „Женев“ (3290
лв.) и „Голана“ (2 700 лв.), инкрустиран с
червен корал златен пръстен (270 лв.), златна висулка (133, 40 лв.), инкрустиран с перли и рубини златен пръстен
(315 лв.), златен пръстен с камея (210 лв.), инкрустиран
със смарагди златен пръстен (450 лв.), инкрустиран с оникс и диаманти златен
пръстен (261, 45 лв.), инкрустиран с оникс златен пръстен (102, 90 лв.),
инкрустиран с рубин и диаманти златен пръстен (147, 60 лв.), инкрустиран с бял топан златен пръстен (95, 55 лв.), инкрустиран с оникс
златен пръстен (81, 90 лв.), златна
брошка с неправилна форма (315 лв.), златна камея с
корал (270 лв.), инкрустирани със сапфир златни обеци (180 лв.); 3) че въпреки няколкократните посещения
на Д. за времето до края на м. май 2014 г. с настояване подсъдимият да изпълни
ангажиментите си (или да й върне предадените от нея вещи, или да й заплати
парите от евентуалната им продажба), той се разпоредил по неустановен начин с процесните скъпоценности; не ги възстановил на пострадалата,
нито й заплатил някакви суми от евентуални продажби; 4) че след м. май 2014 г. П. станал неоткриваем;
напуснал заложната къща, а нейният управител (св. А.З.) уведомил Д., че няма
връзка с бившия си служител и не знае какво се е случило с нейните вещи.
Правилно при
произнасянето си по чл. 372, ал.4 НПК първата инстанция е констатирала, че
самопризнанието на подс. П. по горепосочените факти
не е изолирано и се подкрепя от всички доказателства, събрани в досъдебното
разследване. В мотивите към присъдата
съдържанието им не е било изследвано детайлно, защото съдебните изводи
са били сведени единствено до изброяване на съответните процесуални източници
на информация – показанията на свидетелите Д., П.и З.; приобщените като писмени
доказателства документи (трудов договор, заложен билет, саморъчно-изготвени
разписки, справка за съдимост), както и кредитираната оценителна експертиза на
инкриминираните вещи. Краткостта на изложените в тази насока съображения, обаче,
не съставлява съществен порок по смисъла на чл. 348, ал.3, т.2 НПК – не само,
защото в принципен план при съкратено следствие по чл. 371, т.2 НПК стандартите
за дълбочината и обхвата на доказателствения анализ
са занижени (доколкото самият подсъдим с изявлението си сам се е съгласил с
фактите и събраните в тяхна подкрепа доказателства и процесуалните му права с
нищо не са ограничени), но и поради утвърденото правно положение, че единствено
при „противоречия на доказателствените материали“
съдът дължи излагане на „…съображения защо едни от тях се приемат, а други се
отхвърлят“ (чл. 305, ал. 3 НПК). А такива „противоречия“ по делото липсват.
Описаното в обвинителния
акт деяние на подс. Х.П. законосъобразно е било
квалифицирано от СРС като „обсебване“ по чл. 206, ал.1 НК. Тук е необходимо
внасяне на известна прецизност в правните изводи на първата инстанция, защото в
тях е била мултиплицирана допусната още в обвинението юридическа небрежност,
която обаче не се явява съществена в контекста на чл. 249, ал.4, т.1, вр. чл. 248, ал.1, т.3 НПК. С поведението си в периода от
20.12.2012 г. до м. май 2014 г. подсъдимият, като лице, владеещо на
гражданско-правно основание предоставени му от ч.о. Д. движими вещи, е
осъществил умишлено противозаконното им „присвояване“ (разпореждайки се с тях
„като със свои“, не по уговорения начин и във вреда на собственика – св. Д.).
Необходимо е недвусмислено и изрично да се изясни, че предмет на присвоителното деяние в случая са описаните златни и диамантени ценности и часовници, а не дължимите след
тяхната продажба парични суми, които ч.о. К. - Д. е следвало да получи.
Уточняването на това правно положение е необходимо, доколкото – и в
обвинителния акт, и в диспозитива на присъдата
противозаконното присвояване е дефинирано с два вида поведение на дееца: „…нито изплатил дължимите суми от продажбата
на вещите на К., нито и върнал самите вещи …“. Тази формулировка е донякъде
объркваща, защото логично поставя въпроса кое имущество подс.
П. е обсебил – приетите от него за извършване на продажба скъпоценности, или
получените вследствие на отделните продажби пари, които дължал на пострадалата,
но не възстановил. Проблемът, обаче, не е съществен, защото и двата диспозитива (на обвинението и на присъдата) се намират в
пряка привръзка с инкриминираните факти, признати от
самия подсъдим. А те недвусмислено са сведени единствено до постигнатата
уговорка за оставяне на процесните вещи в заложната
къща, последващото разпореждане с тях по неустановен
начин и отказа на П. да ги възстанови на собственика, манифестиран с
напускането на работното му място и продължителното му укриване. Следователно,
формулировката, че деянието по чл. 206, ал.1 НК е извършено и с това, че
подсъдимият „не изплатил дължимите суми от продажбата“, е ненужна и не се
вписва в престъпния механизъм на обсебването. Самият факт, че разпореждането с
вещите е било „вредоносно“ за собственика им, указва в достатъчна степен, че
той е бил не само лишен от тях, но и от паричната им равностойност.
Оплакването на ч.о. Д.
относно размера на наказанието и определения за него изпитателен срок е
неоснователно, защото наложената от Районния съд санкция (окончателно сведена
след приложение на чл. 58а, ал.1 НК до 1 година и 4 месеца ЛС, с отложено изпълнение
за 3 години по чл. 66 НК) е съобразена със смекчаващите и отегчаващите
обстоятелства по делото. Първоначално индивидуализираният й размер (2 години,
преди редукцията по чл. 58а, ал.1 НК) е определен „под средния“ за
престъплението по чл. 206, ал.1 НК, но този подход съответства на данните за
чисто съдебно минало на дееца, влошено здраве и сравнително дългия период между
самото деяние и неговото наказване. Измежду отегчаващите факти относителна
тежест може да бъде придадена единствено на стойността на присвоеното имущество
(13282, 55 лв.), но не и в смисъла, в който жалбоподателят я е изтъкнал. Сама
по себе си, тази стойност не налага размерът на наказанието да бъде увеличаван,
защото тя е била взета предвид от първата инстанция и противопоставена на
смекчаващите обстоятелства. Нещо повече - начинът, по който е била формулирана въззивната жалба, съществено ограничава опциите на СГС да
влошава положението на подсъдимия (в съответствие с предвиденото като защита
изискване жалбата да е „съответна“ – чл. 337, ал.2 НПК), защото с нея са
предявени два несъвместими петитума: първият –
наказанието да бъде определено в максимален размер (т.е. 6 г. лишаване от
свобода); и вторият – да бъде увеличен изпитателният срок по чл. 66 НК.
Удовлетворяването на първата претенция при всички положения (дори след редукция
по чл. 58а, ал.1 НК) би направило условното осъждане неприложимо, но в същото
време - с жалбата не е поискана неговата „отмяна“ по смисъла на чл. 337, ал.2,
т.2 НПК. На практика, въззивният съд е изправен пред
ограничението да запази „условното осъждане“ и - ако увеличава наказанието, да
го направи в рамките, допускащи приложение на чл. 66 НК. Изтъкнатите обаче от
частното обвинение доводи в тази насока – за „продължителния период на
престъпните действия“, за „множеството“ предмети на деянието, за системните
нарушения в режима на сделки с благородни метали и камъни, не могат да бъдат
оценени като отегчаващи данни. И продължителността на инкриминирания период
(декември 2012 г. – май 2014 г.), и множеството предмети, и твърдените
„нарушения“ на законодателството, са всъщност обективни данни, чието настъпване
е било предпоставено от поведението на самата
пострадала: именно тя е инициирала предаването на въпросните „множество“ скъпоценоости в заложната къща (макар и продиктувано
от лични финансови затруднения) и именно
тя е следвало да знае, че режимът на сделки с подобен вид вещи е съвсем друг.
Така, че дейността на СРС по общата индивидуализация на наказанието (чл. 54 НК)
и последващото намаляване на неговия размер (чл. 58а,
ал.1 НК) е била съобразена с материалния
закон и с изискванията за справедливост.
Вторият петитум в жалбата на ч.о. Д. не следва да бъде разглеждан в
производството по гл. ХХI НПК. С него се иска отмяна на протоколното определение на
първата инстанция от 24.09.2019 г., с което е отказано пострадалата да бъде
конституирана и като граждански ищец, но посоченият съдебен акт не подлежи на инстанционно обжалване. Този отказ не е преградил защитата
на увреденото лице и правото му на достъп до правосъдие, защото не е
съставлявал пречка деликтната претенция по чл. 45 ЗЗД
да бъде предявена на общо основание пред граждански съд (вж. разд. III от Т.р.2/04-ОСНК). Ето защо, за разлика от възможността
да се обжалва отказът за конституиране на частен обвинител (чл. 249, ал.3 НПК),
недопускането на гражданския иск не може да бъде подлагано на съдебен контрол
от горната инстанция - нито по реда на гл. ХХI, нито по реда на гл.ХХII
от НПК.
Признаването на подс. П. за виновен закономерно е довело и до осъждането му
да заплати направените по делото разноски – чл. 189, ал.3 НПК.
Неоснователността на въззивната жалба и цялостната служебна проверка на
присъдата налагат нейното потвърждаване, поради което – на осн.
чл. 338 НПК, Софийският
градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 07.11.2019 г. по н.о.х.д.
№ 8436/17 г. на СРС (НО, 20 с.).
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Д.К.Д.
срещу протоколното определение от 24.09.2019 г., с което е отказано допускане
за съвместно разглеждане на предявения от нея граждански иск срещу подс. Х.А.П..
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: