Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. Плевен,…22.....ноември….2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав в публично заседание на двадесет и втори ОКТОМВРИ
през ДВЕ ХИЛЯДИ
и ДЕВЕТНАДЕСЕТА година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря....ДАФИНКА….БОРИСОВА,…като…разгледа….
докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№… 638..…
по…описа…за…2019г,…за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивно
гражданско производство по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано на основание въззивна жалба, подадена от С.Б.М.
с постоянен адрес *** - ответник в първоинстанционното производство
по гр.д.№900/2018г. по ***“-ЕООД, ЕИК -***
със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.„***“, ул.“***“,бл.3, вх.“Б“,
ет.5, ап-46, описа на Районен съд –Ч.Б.,
чрез пълномощника адв. Н.Н. *** със
съдебен адрес ***, срещу постановеното по делото съдебно решение №179/09.05.2019г.,с което е уважен
предявеният от ищеца „***“-ЕООД иск по
чл.422 от ГПК с цена 1530.00лв.
Във въззивната
жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и се прави се искане да бъде отменено и вместо него Окръжният съд
да постанови друго, с което да отхвърли исковата претенция.Изтъква се, че не са налице
предпоставките на чл.221,ал.2 от КТ за
заплащане на претендираното от работодателя
обезщетение, тъй като на жалбоподателя като работник не е връчвана
заповед за дисциплинарно уволнение.
Ответникът по
въззивната жалба „***“-ЕООД, ЕИК -***
със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.„***“, ул.“***“,бл.3, вх.“Б“,
ет.5, ап-46, не е подал писмен отговор на същата.
Пред въззивната
инстанция не са представени нови доказателства.
Плевенският
окръжен съд, като провери обжалваното решение с оглед изложените оплаквания във
въззивната жалба и обсъди събраните доказателства, приема следното:
Въззивната жалба на
С.Б.М. с постоянен адрес *** -
ответник в първоинстанционното производство по гр.д.№900/2018г. по описа на
Районен съд –Ч.Б., подадена чрез пълномощника адв. Н.Н. *** със съдебен адрес ***,срещу
постановеното по делото съдебно решение
№179/09.05.2019г., е подадена в срок,
срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, при наличие на правен интерес, поради което е
процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество
е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното
производство по гр.д.№900/2018г. по описа на Районен съд-Ч.Б., е образувано на основание
предявен по реда на чл.422 от ГПК
установителен иск с правно основание
чл.221,ал.2 от КТ и цена 1530.00лв., предявен от ищеца „***“-ЕООД, ЕИК *** (
понастоящем ответник по въззивната жалба) срещу ответника С.Б.М. от гр.Ч.Б., ЕГН-**********
(понастоящем въззивен жалбоподател)
В исковата молба се твърди следното: Между търговското дружество –
ищец и ответника е сключен постоянен
трудов договор от 25.01.2018г., като е уговорено трудово възнаграждение в
размер на 510.00лв. На 26.03.2018г., със Заповед № 117/26.03.2018г. работникът
е дисциплинарно уволнен на основание чл.300,ал.2,т.6 от КТ. Работникът дължи на
работодателя обезщетение в размер на 1530лв. за уговорения в безсрочния трудов
договор тримесечен срок на предизвестието. В тази връзка е поискано от РС-Ч.Б.
издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист. Издадената от РС-Ч.Б. заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№68582018г. е оспорена, чрез възражение , поради което за ищцовото
дружество възниква правен интерес за
сезиране на съда с иск по чл.422 от ГПК.
Прави се искане
съдът да призове страните на съд, и след
като ищецът установи твърдението си, да
постанови решение, с което да приеме за установено
по отношение на С.Б.М., ЕГН-**********, с постоянен адрес ***,че дължи на ***“-ЕООД,
ЕИК -*** със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.„***“, ул.“***“,бл.3,
вх.“Б“, ет.5, ап.46.
Ответникът С.Б.М.,
чрез пълномощника адв. Н.Н. *** е подал писмен отговор на исковата молба,
в който е изразил становище за неоснователност на исковата претенция. Възразил
е, че ответникът е напуснал работа, тъй
като не му е заплащано уговореното възнаграждение.
По делото са
събрани писмени доказателства и е приложено свършено ч.гр.д.№685/2018г. по
описа на РС-Ч.бряг, образувано като заповедно производство между същите страни.
С обжалваното
понастоящем съдебно Решение №179/09.05.2019г., граждански състав на РС-Ч.Б. е уважил изцяло
исковата претенция, като е приел за установено на основание чл.422 от ГПК, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1530.00лв., за която по ч.гр.д.№685/2018г. е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Въззивният съд приема, че постановеното РЕШЕНИЕ е ВАЛИДНО, ДОПУСТИМО и
частично ПРАВИЛНО.
Във
въззивната жалба не се излагат оплаквания във връзка с валидността и
допустимостта на обжалваното решение, а съгласно правомощията по чл.269 от ГПК,
въззивният съд не установи наличието на пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на съдебния акт.
Във връзка с допустимостта
на решенито въззивният съд посочва, че същото е допустимо, тъй като е
постановено по допустим установителен иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК
между надлежни страни в 1-месечния срок по чл.415,ал.4 от ГПК.
За да се произнесе
относно правилността на обжалваното
решение, съдът съобрази следното:
Въз основа на събраните доказателства се установява
следното от фактическа страна:
Приложеното ч.гр.д.№685/2018г. по описа на Районен
съд-Ч.Б., е образувано на основание Заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, вх.№3758/01.08.2018г., подадено от заявителя „***“-ЕООД
със седалище в гр.С. срещу длъжника С.Б.М. ***-Плевен. В т.12 от заявлението, озаглавена „Обстоятелства, от
които произтича вземането“ е записано следното: „Между страните е сключен
трудов договор от 25.01.2018г., като е уговорено трудово възнаграждение в
размер на 510.00лв. На 26.03.2018г. със заповед №177/26.03.2018г., работникът е
дисциплинарно уволнен на основание чл.330,ал.2,т.6 от КТ.Работникът дължи на работодателя обезщетение в размер на
1530.00лв. за уговорения в безсрочния трудов договор тримесечен срок на
предизвестието.“ Направено е искане за присъждане на разноски.
Към заявлението са приложени следните писмени
доказателства:Трудов договор №323/25.01.2018г., сключен между „***“-ЕООД като
работодател и С.Б.М. като работник; Уведомително писмо, изпратено от
работодателя до работника С.Б.М., изх.№26.02.2018г; Заповед за прекратяване на
трудовия договор 0117/26.03.2018г, с която трудовото правоотношение между
страните е прекратено на основание чл.330,ал.2,т.6 от КТ –дисциплинарно
уволнение; В заповедна е посочено с ръкописен текст, че е изпратена по пощата
на 28.03.3018г; 2бр. ксерокопия на пощенски пликове и 2бр известия за доставяне с подател „***“-ЕООД
и получател С.Б.М..
Съдът е
уважил изцяло заявлението, като е издал Заповед №434/01.08.2018г. за изпълнение
на парично задължение, с която е разпоредил длъжникът С.Б.М. да заплати на
кредитора „***“-ЕООД сумата от 1530.00лв., ведно със законната лихва, считано
от 01.08.2018г- до окончателното изплащане на вземането и направените разноски
в размер на 200.60лв., от които 30.60лв.- държавна такса и 170лв.- адвокатско
възнаграждение. В заповедта е посочено, че „вземането на заявителя произтича от
обезщетение на работодателя, дължимо от работник в размер на 3 брутни работни
заплати в общ размер на 1530лв. за срок
на предизвестието по реда на чл.221,ал.2
от КТ“.
Заповедта е връчена лично на длъжника С. Б.М. на
06.08.2018г. На същата дата последният е подал възражение по чл.414 от ГПК, че
не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение,
регистрирано с Вх.№38219/06.08.2018г.
На 13.02018г., длъжникът е подал до заповедния съд
молба, регистрирана с ВХ.№3958/13.08.2019г., с която е направил искане да му
бъдат направени копия от документите по дело №685/2018г. Върху молбата същият е
заявил с текст и подпис, че е получил копия на исканите документи.
С Разпореждане №890/13.08.2018г., заповедният съд е
указал на заявителя, че съгласно чл.415 от ГПК може в едномесечен срок да
предяви иск за установяване съществуването на вземането, при довнасяне на
държавна такса. Съобщението е връчено на представител на заявителя на
14.08.2018г.
На 13.08.2018г., заявителят „***“-ЕООД е предявил
по реда на чл.422 от ГПК иск срещу С.Б.М. за установяване съществуването на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№685/2018г., въз
основа на който е образувано първоинстанционното гражданско дело №900/2018г. по
описа на РС-Ч.Б..
От събраните в хода на съдебното дирене доказателства се установи следното:
На 25.01.2018г. в гр.С. между „***“-ЕООД ( понастоящем ответник по
въззивната жалба) като работодател и С.Б.М. от гр.Ч.Б. ( понастоящем въззивен
жалбоподател) като работник, е сключен
безсрочен трудов договор №323/25.01.2018 за длъжността „шофьор“, считано от
26.01.2018г, при трудово възнаграждение в размер на 510.00лв. месечно.В писмената форма на
договора са уговорени подробно правата и задълженията на страните. Уговорен е и
срок за предизвестие при прекратяване на трудовия договор, като редакцията на договорната клауза е следната:
„ Предизвестието при прекратяване да е 3
месеца и минимум 1 година работа във фирмата при изпълнени условия на двете
страни“.
От показанията на свидетелите Б. (съжител с
управителката на фирмата - работодател) и
А.Д.( бивш работник/служител) при работодателя, се установява следното:
Въззивникът С.М. съвсем кратно е работил
при работодателя „***“-ЕООД. Извършил е курсове до Гърция и Германия,
след което е напуснал работа.
Със заповед на работодателя №117/26.03.2018г.,
трудовото правоотношение между страните е
прекратено на основание чл.330,ал.2,т.6 от КТ- дисциплинарно уволнение,
като заповедта е изпратена до адресата
по пощата.
Чрез заповедно производство, работодателят е
инициирал снабдяване с изпълнително основание за събиране на обезщетение за неспазен срок на предизвестие
при дисциплинарно уволнение съгласно
чл.221,ал.2 от КТ.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът формира следните правни изводи:
Съгласно чл.221,ал.2 от КТ, при дисциплинарно
уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер
на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при
безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при
срочно трудово правоотношение.
Следователно,
фактическа предпоставка за ангажиране на отговорността на работника за
обезщетение по чл.221,ал.2 от КТ, е същият да бъде дисциплинарно уволнен с
влязла в сила заповед на работодателя. От представената Заповед
№11/26.03.2018г.,, издадена от работодателя „***“-ЕООД, се установява, че въззивният жалбоподател като работник е
дисциплинарно уволнен. Настоящият
съдебен състав намира, че заповедта за уволнение е влязла в сила, тъй като е доведена до знанието на работник и в
законния 2-месечен срок не е атакувана пред съда. За да формира този извод, въззивният
съд съобрази следното: Заповедта за уволнение е изпратена до работника по
пощата, тъй като последният е напуснал работа. По делото са представени два
пощенски плика и две известия за доставяне с подател работодателя и получател
работника. Датите на изпращането им съвпадат с датата на уведомителното
писмо ( 23.02.2018г) и с датата на
изпращане на заповедта за уволнение, посочена от работодателя ( 28.03.2018г.) Освен това трудовият договор, заповедта за
неговото прекратяване поради дисциплинарно уволнение и ксерокопията на
пликовете и известията за доставяне, са приложени към заявлението на
работодателя за издаване на заповед за изпълнение. Както беше посочено, с
молба, рег.№3958/13.08.2018г., въззивникът като длъжник в заповедното
производство е поискал да се снабди с документите, представени по това дело и е
декларирал, че ги е получил. Копие от
заповедта за уволнение е представен и в исковото производство по
гр.д.№900/2018г. по описа на РС-Ч.Б., с
която въззивникът С.М. като страна по
делото е могъл да се запознае. Не на последно място, тази страна не твърди, а
от показанията на свидетелите се установява, че
още преди уволнението, С.М. е престанал да ходи на работа. Преценени по
отделно и в съвкупност, така събраните доказателства сочат на единствения
извод, че въззивният жалбоподател като
работник по трудово правоотношение е бил
запознат със съдържанието на Заповед №117/26.03.2018г., на управителя на
ответника по въззивната жалба, с която е
прекратено трудовото правоотношение между страните поради дисциплинарно
уволнение, и в законния срок заповедта не е
оспорена пред съд.
Мотивиран от горното, въззивният съд споделя
становището на първоинстанционния, че са налице предпоставките на чл.221,ал.2
от КТ, работникът да заплати на работодателя обезщетение за неспазен срок на
предизвестие.
Относно размера на обезщетението, съдът съобрази
следното: Работодателят претендира
обезщетение в размер на три месечни заплати, тъй като твърди, че в
трудовия договор е уговорен тримесечен срок на предизвестие. Въззивният съд
обаче счита, че договорната клауза,
касаеща срока на предизвестието е твърде неясна. Нейното тълкуване съобразно
разпоредбите на КТ, налага извод, че срокът за предизвестие е тримесечен, но
само при минимум една година работа по трудовия договор.. От това според съда
следва, че когато работникът/служителят
е работил по-малко от една година, какъвто е процесният случай, срокът на
предизвестието не е договореният от 3
месеца, а законният срок на предизвестието по чл.326,ал.2 от КТ за безсрочен
трудов договор, който е 30 дни. При това положение, работникът ще дължи на
работодателя обезщетение, не в размер на три заплати,т.е. 1530.00, както се
претендира и както е приел РС с обжалваното решение, а обезщетение в размер на
една заплата от 510.00лв.
От изложеното е видно, че въззивният съд достига до
краен правен извод, който частично се различава от този на първоинстанционния. Поради това обжалваното решение следва да
бъде отменено, в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл.422 от ГПК
установителен иск с правно основание чл.221,ал.1 от ГПК за сумата от
1020.00лв., представляваща разлика от 510.00лв. до 1530.00лв. и вместо него
бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен за разликата от 510.00лв.
до 1530.00лв. В останалата част, в която е уважен искът за сумата от 510.00лв.
– обезщетение за неспазен срок на предизвестие от 30дни, обжалваното решение
като правилно следва да се потвърди.
Относно разноските:
Първоинстанционният съд, който е уважил изцяло
исковата претенция, е присъдил общо
разноски за заповедното и исковото производство в размер на 531.20лв., от които
200.60лв. за заповедното производство и 330.60лв. за исковото. С оглед изхода
исковото производство във въззивната инстанция,
съдът намира, че разноски следва да се присъдят в следния размер: За
заповедното производство, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 66.87лв., представляващи 1/3 от разноските,
направени от заявителя в размер на 200.60лв.
Заплатените разноски от страните за първа и
въззивна инстанция в исковото производство, са както следва: За първа
инстанция, ишецът „***“-ЕООД е направил разходи в размер на 350лв. – адвокатско
възнаграждение и 30.60лв. за държавна такса , или общо 380.60лв., а ответникът С.М.
– 425лв., от които 400лв. – адвокатско възнаграждение и 25лв.- депозит за
свидетели. За въззивна инстанция въззивният жалбоподател С.М. е направил
разходи в размер на 430.60лв., от които 400лв. – адвокатско възнаграждение и
30.60лв. – държавна такса, като няма данни за направени разходи от „***“-ЕООД
като ответник по въззивната жалба. Общо за исковото производство, разходите на
„***“-ЕООД са 380.60лв., а на С.М. – 855.60лв. С оглед изхода на въззивното
производство, С.М. дължи заплащане на „***“-ЕООД, 1/3 от направените от последния разноски, или 126.87лв. , а „***“-ЕООД
дължи на С.М. 2/3 от направените от него разноски, или 570.40лв. От това
следва, че „***“-ЕООД дължи на С.М. разноски
по компенсация за исковото производство в размер на 443.53лв.
Мотивиран от горното, въззивният съд приема, че
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която С.Б.М. е осъден
да заплати на „***“-ЕООД разноски на основание чл.78,ал.1 от ГПК в размер
на 531.20лв. и вместо него бъде
постановено друго, с което:
-С.Б.М. бъде осъден да заплати на „***“-ЕООД,
разноски за заповедното производство в размер на 66.87лв.
-„***“-ЕООД бъде осъден да заплати на С.Б.М. , на
основание чл.78 от ГПК разноски по компенсация за исковата производство в
размер на 443.53лв.
Съгласно чл.280,ал.3 във
вр. чл.69,ал.1,т.1 от ГПК настоящето
въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения,
Плевенският окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав, на основание чл.271
от ГПК
Р
Е Ш И
:
1.ОТМЕНЯ като неправилно
РЕШЕНИЕ №179/09.05.2019г. , постановено по гр.д.№900/2018г. по описа на Районен
съд-Ч.Б., В ЧАСТТА, която е уважен предявеният по реда на чл.422 от ГПК от „***“-ЕООД,
ЕИК-*** против С.Б.М., ЕГН-**********, установителен иск с правно основание
чл.221,ал.1 от ГПК за сумата от 1020.00лв., представляваща разлика от 510.00лв.
до 1530.00лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като
НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният по реда на чл.422 от ГПК от „***“-ЕООД, ЕИК-***
против С.Б.М., ЕГН-**********, установителен иск с правно основание чл.221,ал.1
от ГПК за сумата от 1020.00лв., представляваща разлика от 510.00лв. до
1530.00лв.
2.ОТМЕНЯ като
неправилно РЕШЕНИЕ №179/09.05.2019г. , постановено по гр.д.№900/2018г. по описа
на Районен съд-Ч.Б., В ЧАСТТА, в която С.Б.М., ЕГН-********** е осъден да
заплати на „***“-ЕООД, ЕИК-***, разноски на основание чл.78 от ГПК в размер
на 531.60лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.Б.М.,
ЕГН-********** ДА ЗАПЛАТИ на „***“-ЕООД
ЕИК -***, РАЗНОСКИ за заповедното производство в размер на 66.87лв.( шестдесет
и шест лв. и 87ст.)
ОСЪЖДА „***“-ЕООД,
ЕИК -***, ДА ЗАПЛАТИ на С.Б.М., ЕГН-**********,
на основание чл.78 от ГПК, разноски по
компенсация за исковото производство в размер на 443.53лв.( четиристотин четиридесет
и три лв. и 53ст.)
3.ПОТВЪРЖДАВА
като правилно РЕШЕНИЕ №179/09.05.2019г. , постановено по гр.д.№900/2018г. по
описа на Районен съд-Ч.Б., В ЧАСТТА, която е уважен предявеният по реда на
чл.422 от ГПК от „***“-ЕООД, ЕИК-*** против С.Б.М., ЕГН-**********,
установителен иск с правно основание чл.221,ал.1 от ГПК за сумата от 510.10лв.(
петстотин и десет лв.)
РЕШЕНИЕТО
НЕ подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: