Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 14.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми
септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 17003
по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 455024/20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 21784/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав, са отхвърлени предявените от В.Д.А. срещу „Ю.Б.“ АД искове с правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП във вр. чл.143 ЗЗП и чл.26 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузите на Договор за банков кредит № НL 444 от 25.6.2007 г., сключен между ищеца и „Ю.Б.“ АД, като провоприемник на „ДЗИ Банк“ АД, а именно – чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3, и чл.12 от договора за банков кредит, както и чл.7, ал.2, чл.3, ал.3, както и чл.3, ал.1, чл.4, ал.2, чл.5, ал.1, чл.6 от допълнително споразумение, подписано на 22.6.2010 г., както и чл.5, ал.1, чл.4, ал.2, и чл.6 от допълнително споразумение, подписано на 13.6.2011 г., както и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми – 13 362, 21 лв. получена лихва по договор за банков кредит без основание от ответника за период 29.04.2009 г. - 30.03.2014 г. по същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.04.2014 г. до окончателното заплащане на задължението; 400 лв. - получена договорна лихва по договор за банков кредит съгласно допълнително споразумение от 22.6.2010 г. и 13.6.2011 г. за неполучена и неусвоена главница без основание от ответника за период 29.04.2009 г .-30.03.2014 г. по същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.04.2014 г., до окончателното заплащане на задължението; както и 143, 49 лв. получени такси по договор за банков кредит без основание от ответника за период 29.04.2009 г. - 30.03.2014 г. по същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.04.2014 г., до окончателното заплащане на задължението, като неоснователни. Ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 550 лв., представляваща сторените от ответника разноски в производството пред СРС, на основание чл.78, ал.3 ГПК.Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ищцата В.Д.А., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и формираната съдебна практика. Счита, че необосновано решаващият съд е приел, че оспорените от нея клаузи са индивидуално уговорени. По делото са ангажирани доказателства, че оспорените клаузи представляват част от предварително изготвени от банката условия и по тях не е имало индивидуално договаряне. В случай, че банката твърди, че тези клаузи са индивидуално уговорено, следва да докаже това свое твърдение. От показанията на разпитания по делото свидетел счита, че не се установява, че оспорените клаузи са били изготвени предварително и ищцата е можела да се запознае с тях преди сключване на договора. Свидетелят е заявил, че няма преки впечатления от процеса по сключване на договора на ищцата и преддоговорните отношения с банката. Нещо повече свидетелят е посочил, че не е уведомявал ищцата, че има право да възрази срещу предварително изготвения договор. С оглед на това счита, че формираният от решаващия съд извод, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени, е необоснован. Извод в тази насока не може да се направи от сключените впоследствие допълнителни споразумения, тъй като в тях се установяват правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор. Счита, че това би довело до предварителен отказ на потребителя от защита, което е недопустимо и в какъвто смисъл е практиката на ВКС. В разпоредбите на чл.144, ал.2, т.1 и т.2 ЗЗП са предвидени изключенията от приложимостта на разпоредбата на чл.143, т.10 ЗЗП. В нея е предвидено, че е допустимо при наличие на основателна причина да бъде променен лихвения процент без предизвестие, но само при условие, че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми другата страна по договора за възможността на същата да прекрати договора и има право да извърши незабавно прекратяване на договора. Твърди, че в сключения между страните договор няма изрично предвидена такава хипотеза, нито банката е я е уведомила за тази възможност. Нормата на чл.144, ал.2, т.2 ЗЗП не намира приложение в разглеждания случай, тъй като процесният договор е с уговорен срок. Поддържа доводите за неравноправност на оспорените клаузи, заявени в исковата молба. Моли съда да отмени обжалваното решение, като уважи изцяло предявения иск, както и да присъди на процесуалния му представител адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Въз основа на
свидетелските показания на разпитания по делото свидетел А.А.обосновано СРС е
приел, че всеки клиент на банката може да поиска индивидуално определяне на
лихвения процент, но ако не го поиска, се приема, че се е съгласил с условията
и параметрите, определи от банката. СРС е обсъдил множеството допълнителни
споразумения, подписани между страните, в които са възпроизведени исканията на
ищеца за изменение на уговорените клаузи. С оглед на това правилно СРС е приел,
че платените в повече суми за лихви в сравнение с първоначално уговореното са в
резултат на подписани двустранни споразумения, а не в резултат на едностранна
промяна от страна на банката. С допълнителните споразумения не само се
потвърждават първоначалните условия по договора за банков кредит, но се
създават и нови. Към момента на сключване на договора за банков кредит – 2007
г., не е съществувало законово задължение за банката нито да уведомява
клиентите си за възможността договорът да бъде прекратен предсрочно, нито пък
изрично това да е уговорено в договора. Такава възможност обаче е произтичала по
силата на закона. Ищцата не само не е направила никакви възражения и не е
погасила задължението, за да прекрати действието на договора, а е подписала
множество допълнителни споразумения. Твърди, че в допълнително споразумение от
02.07.2012 г. изрично е предвидена възможност за прекратяване на договора.
Твърди, че не е налице едностранна промяна на лихвения процент от страна на
банката, а всяка промяна е договорена между страните посредством подписаните
допълнителни споразумения към договора за банков кредит.
Съдът, след
като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за
установено следното от фактическа
страна:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове
с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 ЗЗД вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12
ЗЗП вр. с чл.146 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД. Ищцата твърди, че на 25.06.2007 г. е
сключила с „ДЗИ Банк“ АД, чийто правоприемник е ответното дружество, договор за
банков ипотечен кредит за сумата от 82 000 лв. Целта на кредита е рефинансиране
на ипотечен кредит към „ДЗИ Банк“ АД и текущи нужди. В чл.3, ал.1 от договора е
предвидено, че кредитополучаелят дължи на банката годишна лихва в размер на
базовия лихвен процент на банката, валиден за съответния период на начисляване
на лихвата, плюс надбавка от 0, 45 пункта. Към момента на сключване на договора
за банков кредит базовия лихвен процент на „ДЗИ Банк“ АД е бил в размер на 7 %.
Страните са уговорили 264 месеца срок за погасяване на кредита, при месечни
анюитетни вноски от 632, 53 лв. Твърди, че на 29.11.2007 г. банката едностранно
е увеличила лихвения процент по кредита, в резултат на което анюитетната вноска
е увеличена на 657, 87 лв. На 29.04.2008 г. лихвеният процент е увеличен от
банката, като месечната вноска възлиза на 670, 55 лв. на 29.08.2008 г.
лихвеният процент е увеличен, а вноската възлиза на 735, 68 лв. на 29.11.2008
г. лихвеният процент отново е увеличен, а стойността на месечната вноска
възлиза на 816, 42 лв. Твърди, че редовно е изпълнявала задълженията по
кредита. Драстичното нарастване на лихвения процент, а оттам и на погасителната
вноска са овели до финансови затруднения за ищцата, поради което е подписала допълнителни
споразумения към договора за кредит. В тях се предвиждал облекчен ред на погасяване на договора за кредит. В
резултат на това е надвнесла сумата от 1 500 лв. – лихва за периода
29.04.2009 г. – 30.03.2014 г., платена поради едностранно определения лихвен
процент от страна на банката. Счита, че чл.3, ал.1, изр., чл.3,ал.5, чл.6, ал.3
и чл.12 от договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради
което и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП са нищожни. В оспорените клаузи е
предвидена възможност едностранно да се промени базовия лихвен процент, който е
основен компонент при формиране на годишния лихвен процент по договора, както и
е предвидена възможност за едностранна промяна на таксите по договора.
Същевременно не е предвидена в договора възможност да се откаже от него. В
договора за банков кредит не са посочени ясни правила и обективни критерии, въз
основа на които се променя базовия лихвен процент, погасителните вноски, лихви
и такси по този начин договорът е променян едностранно, на непредвидено в него
основание за това. Счита, че оспорените клаузи противоречат на изискванията на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ. Твърди,
че поради неправомерно увеличените такси на банката, предвидени в Тарифата на
таксите и комисионните е платила сумата от 100 лв. при първоначална липса на
правно основание за това. Излага съображения, че чл.7, ал.2 от договора я
задължава да заплати месечна вноска преди настъпване на падежа в случаите,
когато падежът настъпва в неприсъствен ден, тогава е длъжна да извърши плащане
в последния работен ден преди падежа. По този начин е нарушена разпоредбата на
чл.72, ал.2 ЗЗД. В чл.3, ал.3 от договора е предвидено задължение за заплащане
на неустойка при настъпване на предсрочна изискуемост на задължението, без да е
предвидена крайна дата на това задължение. По този начин за банката е налице
възможност за неопределен период от време да начислява неустойка за забава
вместо лихва за забава, която е в по – нисък размер. С допълнително споразумение от 22.06.2010 г.
към горепосочения договор за банков кредит е предвидено, че към редовната
главница се извършва натрупване на просрочена главница, просрочена лихва,
просрочени такси и редовна лихва. Това е предвидено
в чл.3, ал.1, чл.4, ал.2, чл.5, ал.1 и чл.6 от посоченото допълнително
споразумение. Счита, че тези клаузи са в противоречие с чл.294, ал.2 ТЗ, тъй
като никога не е изразявала съгласие за начисляване на лихва върху лихва. Твърди,
че главницата по договора е увеличена, без увеличената част от нея да е реално
получена от ищцата. По този начин дългът
прогресивно се увеличава, което увеличава финансовата тежест върху нея.
Клаузите на чл.5, ал.1 и на чл.6 от допълнително споразумение от 13.06.2011 г.
са в нарушение на чл.294, ал.2 ТЗ. Моли съда да постанови решение, с което да
установи в отношенията й с ответника, че чл.3, ал.1, изр.1, чл.3, ал.5, чл.6,
ал.3, и чл.12 от договор за банков кредит HL 444/25.06.2007 г. са нищожни, на основание чл.143, т.3, т.10 и т.12 и
чл.146 ЗЗП; чл.7, ал.2 от договора за банков кредит е нищожна поради
противоречие с чл.72, ал.2 ЗЗД, чл.3, ал.3 по отношение на уточнението „както и
при предсрочна изискуемост на кредита, противоречи на чл.143, т.18 ЗЗП, чл.3,
ал.1, чл.4, ал.2, чл.5, ал.1, чл.6 от допълнително споразумение от 22.6.2010 г.,
както и чл.5, ал.1, чл.4, ал.2, и чл.6 от допълнително споразумение от13.6.2011
г., сключени в нарушение на чл.143, т.18 ЗЗП, както и да осъди ответника да му
заплати сумата от 1 500 лв., недължимо
платена лихва за периода 29.04.2009 г. - 30.03.2014 г., сумата от 400 лв.,
недължимо платена сума за лихва за периода 29.04.2011 г. – 30.03.2014 г. поради
увеличение на главницата с просрочени лихви, редовни лихви и такси, както и
сумата от 100 лв. – недължимо платена сума за такси и комисионни за същия период, ведно със законната лихва
върху сумите от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане.
С постъпилия в срока
по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск по основание и
размер. Твърди, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени. Ищцата е била
запозната с условията на кредита, приела е същите и е удостоверила това с
полагане на подпис върху договора, приложенията към него и допълнителните
споразумения. Налице е постигната обща воля по всички клаузи от договора за
кредит. Ищцата е попълнила искане за кредит, в което сама е посочила желаната
лихва – плаваща. В качеството си на търговец банката предварително е подготвила
проекта на договора, който е предложила на ищцата. Твърди, че й е предоставена
възможност да влияе върху съдържането на
договора, като е без значение дали тя реално се е възползвала от тази
възможност. В продължителен период от време ищцата е предоставяла на банката
редица документи, което удостоверява воденето на преговори по условията на
договора. Ищцата сама е подала искане за предсрочно погасяване на предишния
усвоен от нея кредит. Счита, че всички клаузи са ясни.В случай, че ищцата е
имала някакви възражение по договора, не е следвало да го подписва. Ищцата е
потвърдила отново съгласието си със сключения договор при подписване на
нотариалния акт за учредяване на
договорна ипотека. Счита, че ищцата е била свободна да уговори с ответника
фиксирана лихва, но не се е възползвала от нея. Твърди, че всички допълнителни
споразумения, сключени между страните, са във връзка с изрична молба от ищцата.
Чрез депозираните молби ищцата е потвърдила писмено, че е съгласна с всички
натрупани до момента суми за лихви и такси. В анекс от 02.07.2012 г. изрично е
описан и метода за изчисляване на лихвата и базовия лихвен процент, който е
потвърден от ищцата, както за изминалия период на кредита, така и за в бъдеще.
Към всички допълнителни споразумения са подготвени погасителни планове,
подписани от ищцата. След като ищцата е поискала договорът за банков кредит да
се сключи при променлива лихва, то не е налице и надвзета сума за лихви. Ищцата
години наред не е реагирала по отношение на посочените от нея промени в
договора. Счита, че неоснователно ищцата поддържа, че е увеличен размерът на
главницата, без реално ищцата да е получила парична сума. По този начин
ответникът е предоставил на ищцата определена сума, с която са погасени
просрочията й, като счетоводно просрочените задължения са добавени към
редовната главница по кредита, за да се избегнат негативните последици от
нередовното обслужване на кредита. Счита, че е налице изключението по чл.144
ЗЗП, тъй като нито банката, нито кредитополучателбят могат да влияят на базовия
лихвен процент, тъй като изразява трансферната цена на ресурса, приложима за
банката и се влияе от обективно действащи пазарни и икономически механизми и
параметри. Счита, че в случая приложение следва да намери чл.142, ал.2 ЗЗП.
Кредитополучателят е имал възможност да се откаже от договора във всеки един
момент, като погаси предсрочно задълженията си към банката. Излага съображения,
че в договора за банков кредит не се съдържат уговорки във вреда на
потребителя. Неизгодните на ищцата клаузи не означават неравноправни. Счита, че
начина на уговаряне на падежа е в рамките на договорната свобода и не
противоречи на чл.72 ЗЗД, който регламентира броенето на сроковете.
Възможността банката сама да променя таксите по кредита е предвидена в чл.58,
ал.3 ЗКИ. Прави възражение за изтекла погасителна 3 – годишна давност.моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като му присъди
сторените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В проведеното на 29.06.2018 г. открито съдебно
заседание СРС е допуснал изменение на предявените искове, на основание чл.214,
ал.1 ГПК, чрез увеличаване на техните размери, като искът за надвнесена лихвата
се счита предявен за сумата от 13 362, 21 лв., а искът да такси и комисионни
се счита предявен за сумата от 143, 49 лв.
На 25.06.2007 г. между ищцата и „ДЗИ Банк“ АД, чийто
правоприемник към момента е ответникът, е сключен договор за рефинансиране на потребителски
кредит № HL 4444, по силата на който банката предоставя на ищцата
банков кредит в размер на 82 000 лв., от които: 44 200 лв. - за
рефинансиране на ипотечен кредит към
„ДЗИ Банк“ АД, произтичащ от сключен между ищцата и банката договор за кредит,
както и сумата от 37 800 лв. – за текущи нужди.
В чл.3, ал.1 от договора е предвидено, че за усвоения кредит ищецът дължи на
ответника годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката
за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорена надбавка от 0, 45 пункта. Към момента на сключване на
договора базовия лихвен процент на банката е 7 %. В чл.3, ал.3 е уговорено, че при
просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост
на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за
редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита,
съгласно ал.1, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. В ал.5 на същата клауза
е уговорено, че действащият базов лихвен процент на банката за лева не подлежи
на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката
уведомява кредитополучателя за новия базов лихвен процент за лева и датата, от
която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените
в договора надбавки не се променят. В чл.6, ал.3 от договора е предвидено, че в случай,
че по време на действие на договора банката промени базовия лихвен процент за
жилищни кредити в лева, размерът на погасителните вноски, определен в ал.1, т.1
се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят
с подписването на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. В
чл.7, ал.2 от договора страните са се съгласили, че ако падежът на погасителната
вноска съвпада с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния
работен ден преди падежа. В чл.12 е предвидено, че банката запазва правото си
по време на действие на договора да променя тарифата за условията, лихвите, таксите
и комисионните, които прилага при операциите си. Измененията в тарифата влизат
в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
На 22.06.2010 г. страните са подписали допълнително
споразумение към договор за банков кредит. В чл.3, ал.1 е предвидено, че всички
плащания във връзка с кредита по чл.2, ал.1, т.1-4 се преоформят служебно от
банката на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната
усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит в
размер съгласно чл.2, ал.1, т.5. В чл.4, ал.2 е предвидено, че през периода на
облекчено погасяване върху дълга се начислява годишната лихва в размер съгласно
договора за кредит и/или последващи допълнителни споразумения към договора за
кредит, но кредитополучателят заплаща намалени равни месечни вноски в размер на
550 лв. на месец, съгласно погасителния план, неразделна част от допълнителното
споразумение. В чл.5, ал.1 е предвидено, че след изтичане на периода на
облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената непогасена през
периода за облекчено погасяване лихва, за което се подписва настоящото
допълнително споразумение. Кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо
съгласие, оправомощава и възлага на банката. В чл.6 е уговорено, че след
изтичане на периода на облекчено погасяване върху общия размер на дълга след
договореното натрупване на лихвата, се начислява годишна лихва в размер
съгласно договора за кредит и/или последващи допълнителни споразумения към
договора за кредит, като след изтичане на периода на облекчено погасяване до
окончателното плащане на дълга и всички други разноски, свързани с него, кредитополучателят
погасява дълга на равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителния план,
неразделна част от допълнителното споразумение.
На 13.06.2011 г. е сключено допълнително споразумение
между страните към договора за банков кредит. Клаузите на чл.5, ал.1, чл.4,
ал.2 и чл.6 съвпадат с тези, посочени в допълнителното споразумение от
22.06.2010 г., като е налице разлика единствено относно размера на месечната
вноска, който възлиза на 605 лв.
Съгласно представения по делото нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека № 144, том ІV, рег. № 6353, дело 571/2007 г.
ищцата е учредила в полза на банката ипотека върху притежавания от нея недвижим
имот.
От заключението на вещото лице Б.М.по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза се установява, че вноската по кредита от сключването на договора за кредит до датата на последното плащане преди завеждане на исковата молба е променяна на база промяна на базовия лихвен процент и на база сключени споразумения по искане на кредитополучателя. Промените в лихвения процент са завишени. Към датата на последното плащане всички задължения на ищцата са били изпълнени, като това е въведено като условие на банката за сключване на споразумение. За исковия период 29.04.2009 г. – 30.03.2014 г. ищцата е платила следните суми в повече от първоначално уговорените: 6 994, 85 лв. – лихва, 5 532, 44 лв. – главница, 1 462, 41 лв. – месечни вноски и 40, 25 лв. – такси. За периода от 29.06.2010 г. до 02.07.2012 г. ищцата не е погасявал главница, а само лихва. Общата сума като разлика от месечни вноски по актуален и първоначален погасителен план е в размер на 2 646, 35 лв. Главницата е била завишена със 6 996, 36 лв., както следва: 29.04.2010 г. - 1 749, 49 лв.; 22.06.2010 г. – 650, 19 лв.; 29.05.2011 г. – 2 356, 23 лв. и 10.06.2012 г. – 2 240 лв. Това увеличение на главницата не е в резултат на усвоена от ищцата сума, тъй като е натрупана от периода на неплащането на главницата, поради сключените допълнителни споразумения. Общата сума, заплатена от ищцата като разлика от месечни вноски по актуален и първоначален погасителен план за периода 29.06.2010 г. – 02.07.2012 г. е в размер на 2 646, 35 лв. Надплатената сума над първоначално уговорените такси възлиза на 40, 25 лв. Вещото лице е разяснило как се формира базовия лихвен процент. Всички извършени промени на базовия лихвен процент са съобразени с промените в пазарните условия за съответния период и се влияят от измененията на борсовия курс, на лихвения процент на референтните парични пазари и др. Всички промени на лихвения процент по кредита са извършени по силата на промяна на базовия лихвен процент. С допълнителните споразумения не са договаряни по – висок лихвен процент. От 11.05.2009 г., когато е сключено първото допълнително споразумение, до 19.09.2012 г. лихвеният процент е на стойност 10, 95 % и не е променян. С протокол от заседание 144/03.11.2012 г. на Комитета по управление на активите и пасивите на „Юробанк И Еф Джи България“, в сила от 10.09.2012 г. базовия лихвен процент по жилищни кредити в лева е намален с 25 базисни пункта и новата стойност е 10, 25 %. Пред СРС е изслушана повторна съдебно – счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Пламен Лазаров. От експертното му заключение се установява, че за периода 29.04.2009 г. – 30.03.2014 г. са налице промени в стойностите на възнаградителната лихва от 10, 95 % до 8, 05 %, като вещото лице е посочило помесечно стойността на лихвения процент. За периода 29.04.2009 г. – 10.09.2012 г. базовият лихвен процент е в размер на 10, 50 % , а от 10.09.2012 г. базовият лихвен процент е в размер на 10, 25 %. През исковия период погасените суми за главница възлизат на 4 650, 03 лв., а погасената лихва е 41 131, 39 лв. общият размер на платените суми през исковия период възлиза на 45 781, 42 лв. Размерът на сумата, който ищцата е следвало да заплати, ако размерът на възнаградителната лихва по договора не беше увеличен, възлиза на 10 182, 49 лв. – главница; 27 769, 18 лв. – лихва и 375, 70 лв. – такси. Така надвнесената от ищцата сума за лихви възлиза на 13 362, 21 лв. Главницата е увеличена с натрупаните непогасени лихви и такси в размер на 6 996, 36 лв. Тази сума не е реално усвоена от кредитополучателя. Върху сумите на капитализация са начислени лихви в размер на 1 870, 68 лв. Начислената сума за такси през исковия период възлиза на 510, 10 лв. и е погасена в същия размер. Надвнесената сума за такси спрямо първоначалните възлиза на 143, 49 лв. Вещото лице е изследвало изменението на базовия лихвен процент и е установило, че промените на лихвения процент, касаещи процесния договор, са извършени при промени в пазарните нива на някои от компонентите на лихвата на банката. Вещото лице приема, че не е възможно прогнозиране в средносрочен и дългосрочен план на изменението на базовия лихвен процент. Вещото лице е разгледало сключените между страните допълнителни споразумения към процесния договор за банков кредит, в които е предвидено облекчено погасяване на дълга чрез намаляване на погасителните вноски. С допълнително споразумение от 02.07.2012 г. годишната лихва в размер на базовия лихвен процент за жилищни кредити в лева е намален с 2, 2 пункта. От показанията на разпитания пред СРС свидетел А.М.А.се установява, че е работил при ответника от 2005 г. до момента. Не познава ищцата. Не е работил с нея във връзка с отпуснат кредит. От свои колеги в банката знае, че на ищцата е отпуснат банков кредит. Свидетелят работел в отдел „Управление на клиентски взаимоотношения“. През 2009 г. – 2014 г. е заемал длъжността „мениджър продажби и жилищни кредити“ в управление „Клонова мрежа“ на банката. Практиката при сключване на договори за жилищен кредит била предварителните споразумения да се предоставят на потенциалния клиент да се запознае с тях и да ги подпише. Ако клиентът имал възражения и искания за корекция на параметри, можело да се обсъдят. Споразуменията и договорите се изготвяли от банката. Имало образец, задължителни реквизити, имало различия в параметрите. Клиентът можел да определи каква лихва е приемлива за него и банката отговаряли дали е приемлива и за нея. Това се правило с всеки клиент, който го пожелае. Ако не изрази такова желание, приемали, че клиентът е съгласен с условията на банката. Свидетелят не е запознат със случая на ищцата. Ако клиентът имал възражения по договора за кредит, трябвало да депозира искане в писмена форма коя клауза и параметър да бъдат коригирани. Банката отговаряла писмено, доколкото е възможно. Свидетелят не знае дали ищцата е била уведомена за тази възможност.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно.
По допустимостта на обжалваното съдебно решение
въззивният съд приема следното:
В т.6 от петитума на исковата молба се съдържа претенцията на ищцата за
заплащане на сумата от 400 лв. – недължимо платена сума за начислена договорна
лихва върху неполучена и неусвоена главница за периода 29.04.2011 г. –
30.03.2014 г. За установяване на основателността на исковата претенция ищцата е
поискала изслушване на съдебно – счетоводна експертиза, в чийто предмет се
включва горепосоченото вземане за заявения в исковата молба период: 29.04.2011
г. – 30.03.2014 г. Същевременно с обжалваното решение съдът е разгледал
исковата претенция за по – дълъг от заявения период: 29.04.2009 г. – 30.03.2014
г. Следва да се посочи, че в съставения по делото доклад решаващият съд
неправилно е посочил периода на разглежданата искова претенция. Липсата на
възражения срещу доклада обаче не може да се възприеме като промяна в предмета
на делото, тъй като изменението на иска е процесуално действие на ищеца, а не
на съда.
Установеният принцип на диспозитивното начало в гражданския процес
ограничава пределите на решаващата дейност на съда в рамките на търсената защита,
предвид нормата на чл.6, ал.2 ГПК. Първоинстанционният съд е отхвърлил
разглежданата претенция за периода 29.04.2009 г. – 39.03.2014 г., вместо за
претендирания от ищцата по – кратък период: 29.04.2011 г. – 30.03.2014 г. По този начин решаващият съд се е произнесъл извън
рамките на търсената защита, т. е. постановил е решение свръх петитум.
По изложените съображения и на
основание чл.270, ал.3 ГПК решението в частта, с
която е отхвърлен иска за заплащане на получена договорна лихва по договор за
банков кредит съгласно допълнително споразумение от 22.06.2010 г. и 13.06.2011
г. за неполучена и неусвоена главница, без основание, за периода 29.04.2009 г. – 28.04.2011 г. следва да се
обезсили. Не е налице основание за прекратяване на производството по делото в
тази му част, тъй като такова искане не е включено в спорния предмет на делото.
В
останалата част обжалваното решение е процесуално допустимо, поради което
следва да се обсъдят релевираните от страните доводи относно неговата
правилност.
Между страните
в производството е налице облигационна връзка, възникнала по силата на договор
за потребителски кредит № HL 444/25.06.2007 г. Предвид
обстоятелството, че на ищцата е предоставен банков кредит, който не е
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, същата има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП. Същевременно
банката е търговец по смисъла на § 13, т.2 ДР на ЗЗП. С оглед на това нормите
на ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г.
регулират спорното правоотношение.
По релевираните
доводи относно валидността на оспорените клаузи от договора за потребителски кредит:
Съгласно нормата на чл.143, т.10 и т.12
ЗЗП, на които се позовава ищеца, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание
или предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора.
На основание чл.145, ал.1 ЗЗП неравноправната клауза в
договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката
или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора
или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП. Втората алинея на
посочената норма регламентира, че не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
В случая оспорените клаузи от сключения
между страните договор и допълнителните споразумения към него не се съдържат в
общите условия на банката. Ответникът поддържа, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени, тъй като потребителят е имал възможност да направи
възражения срещу предложените от банката условия по кредита, от която не се е
възползвал. Нормата на чл.146, ал.4 ЗЗП
регламентира, че когато търговецът или доставчикът твърди, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху
него. Ето защо в доказателствена тежест на ответника е да установи, че
оспорените клаузи са уговорени индивидуално.
В хода на производството ответникът не е
ангажирал доказателства, че оспорената от ищеца клауза е индивидуално
договорена. Събраните в хода на първоинстанционното производство свидетелски
показания относно наличието на принципна възможност на клиентите на банката да
възразят срещу някоя от предложените от банката клаузи няма отношение към
сключването на процесния договор. По приложението на чл.146, ал.2 и ал.4 от ЗЗП
е формирана константната практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, обективирана
в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение
№ 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение
№77/22.04.2015 г. по гр. д. №4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение №
67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и др. С нея
е разяснено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2
от ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл.146, ал.4 от ЗЗП. Разяснено
е също така, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не
освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора
клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално
уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на
обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от
доставчика на услугата - ответната банка. Ето защо и доколкото ответникът не е
ангажирал доказателства относно начина на постигане на съгласие между страните
по отношение на оспорените клаузи, съдът
счита, че не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че същите са уговорени
индивидуално. С оглед на това релевирания от жалбоподателката довод за
необоснованост на извода на решаващия съд, че оспорените клаузи са индивидуално
уговорени, се явява основателен. Наличието на сключени допълнителни
споразумения към основния договор за банков кредит не може да обоснове извод,
че оспорените от ищцата клаузи са индивидуално уговорени. Такъв извод не следва
пряко и от сключеното на 02.07.2012 г. допълнително споразумение, с което е
намален с 2, 2 пункта лихвения процент спрямо лихвения лист, прилаган от
банката за процесния кредит. Възприемането на противното се гради на
предположения, а не на изпълнена от страната доказателствена тежест да докаже
фактическите си твърдения и възражения, съгласно нормата на чл.154, ал.1 ГПК.
Клаузата на чл.3, ал.1, изр.1 от сключения между
страните договор е предвидено задължението на кредитополучателя да заплати на
банката годишната лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката
за жилищни кредити, валиден за съответния период на начисляване на лихвата,
плюс договорена надбавка от 0, 45 пункта.
За разлика от договора за заем договорът за банков
кредит е винаги възмезден. В нормата на чл.430, ал.2 ТЗ е предвидено, че
заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. С разглежданата клауза
страните са постигнали съгласие относно начина на формиране на
възнаградителната лихва, дължима от ищеца в полза на ответника, за
предоставения му банков кредит. Към момента на сключване на договора ищецът е
бил наясно относно размера на базовия лихвен процент на банката, който изрично
е посочен и в оспорената клауза на чл.3, ал.1, изр.1, поради което не е налице
неравноправност на тази клауза.
Клаузата на чл.3, ал.5 от договора е свързана с
размера на възнаградителните лихви, които представляват цената на заетите
парични средства. В разпоредбата на чл.143, ал.3, т.1 ЗПП законодателят е
предвидил изключение от регламентираното в чл.143, ал.1, т.12 ЗДП правило,
което се отнася за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки
и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за
приложението на посоченото изключение е изменението на цената да се дължи на
външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен
регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се
счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не
зависи от неговата воля.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
тълкувателната част на решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на
ВКС, ГК, ІІІ ГО, решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО, решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО,
решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 205/№7.11.2016 г. по т.
д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І ТО и решение № 231 от 02.03.2018 г. по т. д. №
875/2017 г., на ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК, основният
критерий за приложимост на посоченото изключение по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от волята
на търговеца или доставчика на финансови услуга, а да породени от въздействието
на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава търговецът или
доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,
ал.1 ЗЗП. В този случай увеличението на престацията, макар и едностранно не
зависи пряко от волята на търговеца или доставчика на финансови услуги.
За да се прецени обаче дали клаузите отговарят на
посочения критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, предвид нормата на чл.147, ал.1 ЗЗП.
Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как
търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21 март 2013 г. по дело С-92/11).
Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи, с цел да отстрани порока
(решение на СЕС от 14 юни 2012 г. по дело С-618/10). При наличие на съмнение
съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин,
съгласно нормата на чл.147, ал.2 ЗПП, във връзка с всички останали клаузи на
договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата, на основание чл.145,
ал.1ЗЗП.
Ответникът релевира довод, че е спазил изискванията на
чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ. Този закон влиза в сила на 01.01.2007 г. и доколкото
договорът е сключен на 25.06.2007 г., същият регулира спорното облигационното
правоотношение. С посочената нормата е въведено изискване условията на банката
да уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора
за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до
пълното погасяване на задължението на кредитополучателя. С оглед на това за
банката е налице нормативно установено задължение конкретният банков продукт да
съдържа метода за изчисляване на съответната лихва, както и предпоставките за
нейната промяна през време на действието на договора.
В чл.3, ал.5 от договора е предвидено, че действащият
базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за лева и дата, от
която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони, като
договорените надбавки не се променят.
За да се прецени валидността на клаузата, следва
същата да се тълкува съобразно установените в чл.20 ЗЗД принципи, като се търси
действителната обща воля на страните, а отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. Както в тази клаузи, така и в останалите клаузи от договора
не се съдържат установени обективни критерии, механизъм и методология за
промяна на базовия лихвен процент, който да е уговорен от страните, респективно
страните да са постигнали предварително съгласие относно компонентите, които
влияят върху неговото формиране. Липсата на уговорка в този смисъл не може да
бъде преодоляна в хода на съдебното производство чрез ангажиране на
доказателства, в случая съдебно - счетоводна експертиза, за да се установи кои
фактори са повлияли върху базовия лихвен процент. Това е така, защото правно
релевантно е дали страните са уговорили по ясен и недвусмислен начин при
наличие на промяна на някой от изрично уговорени обективни фактори, че за
банката е налице възможност да измени променливия компонент от уговорената
лихва.
Съгласно разясненията, дадени с решение №
205/07.11.2016 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК,
уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно
увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия
лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от
съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този
размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на
изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза
изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗПП е неприложимо. Следва да се отбележи също
така, че при липса на ясни критерии и методология за промяна на базовия лихвен
процент на банката за жилищни кредити не може да се извърши преценка дали
възможността на банката е ограничена само до повишаване на лихвата или е
предвидена възможност посредством въвеждане на забрана за реципрочно намаляване
на лихвата при понижаване на горепосочените лихвени компоненти, които влияят
върху СБР (решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК).
С решение № 231 от 02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017
г., на ВКС, ТК, І ТО, е разяснено, че е необходимо методът за индексиране и
промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени
едностранно цената. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва
да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти и не може клаузата да съдържа само изброяване на обективните фактори
за възникване на правото на изменение, за да може потребителят да направи
прогноза или самостоятелни изчисления, т. е. да предвиди икономическите
последици от сключването на договора. Необходимо е между съконтрахентите да е
постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя
- относно конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва -
съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно методиката за
изчисление на лихвата, респ. на базовия лихвен процент, също е елемент от
договора за кредит, а информацията за компонентите трябва да е публично
достъпна.
По изложените съображения съдът счита, че с
разглежданата клауза на чл.3, ал.5 от сключения между страните договор за
потребителски кредит HL 444/25.06.2007
г., на банката е предоставена възможност да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, поради което същата е
неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП. На основание чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договора са нищожни. Ето защо предявеният иск за прогласяване
нищожност на тази клауза поради нейната неравноправност е основателен.
Клаузата на чл.6, ал.3 от сключения между страните
договор няма отношение към формирането на базовия лихвен процент, поради което
не рефлектира пряко върху размера на възнаградителната лихва. Ето защо
изложените по – горе съображения във връзка с валидността на чл.3, ал.5 от
договора не могат да намерят приложение относно клаузата на чл.6, ал.3 от
договора.
Изложените по – горе съображения намират приложение
обаче спрямо за клаузата на чл.12, ал.1 от договора, в която е предвидено, че
банката си запазва правото по време на действие на договора да променя Тарифата
за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при
операциите си. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от
деня на приемането им от компетентните банкови органи. С тази клауза е
предвидена едностранна възможност за промяна от страна на банката на размерите
на договорените такси за управление въз основа на непредвидено в самия договор
основание, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция в чл.143 ЗЗП като
такава, без да е сключена индивидуално, подобна уговорка е нищожна, съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП (решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК,
ІІ ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК). С тази клауза на банката е
предоставена възможност едностранно да промени по свое усмотрение, без
предварително заложени критерии за това, въз основа на непредвидено в договора
основание, вида и размера на банковите такси, дължими за използване на
предоставения финансов ресурс. С оглед на това следва да се приеме, че тази
клауза също създава значително неравновесие и има неравноправен характер.
Жалбоподателката поддържа доводите си за нищожност на
клаузата на чл.7, ал.2 от процесния договор за банков кредит от 25.06.2007 г.,
поради противоречие с нормата на чл.72, ал.2 ЗЗД. В посочената клауза е
предвиден способ за изчисляване на срока, изтичащ в неприсъствен ден, който е
различен от установения в нормата на чл.72, ал.2 ЗЗД. Страните са се съгласили,
че ако падежът на погасителната вноска съвпада с неписъствен ден, тя следва да
бъде направена в последния работен ден преди падежа. Същевременно в чл.72, ал.2 ЗЗД е регламентирано, че когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът
свършва в първия следващ присъствен ден. Посочената норма е императивна по своя
характер, доколкото не е предвидена
възможност страните чрез взаимни уговорки да се отклонят от предписаното в нея.
Ето защо постигнатата уговорка между страните в отклонение на чл.72, ал.2 ЗЗД е
нищожна на основание чл.26, ал.4 ЗЗД.
Жалбоподателката оспорва валидността и на клаузата на
чл.3, ал.3 от договора за банков кредит, тъй като уговорената наказателна лихва
е без краен предел. В посочената клауза страните са се съгласили, че при
просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост
на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за
редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита,
съгласно ал.1, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. По своята правна същност
уговорката за заплащане на наказателна лихва при забава съставлява уговорка за
заплащане на мораторна неустойка. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, т.3, не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен
предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като преценка за това се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В случая
в хода на производството пред първата и настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства от страна на жалбоподателката, че така постигната уговорка
надхвърля присъщите й функции. Отделно от това следва да се държи сметка, че
предвид наименованието на неустойката – наказателна лихва, на същата са
придадени освен обезпечителна и обезщетителна функции, също така и санкционни
функции. Ето защо въззивният съд счита, че така постигнатата между страните
уговорка не е нищожна.
Жалбоподателката поддържа доводите си за нищожност на
горепосочените клаузи от допълнително споразумение от 22.06.2010 г. поради
нарушение на чл.10, ал.3 ЗЗД и уговаряне начисляване на лихва върху лихва.
В чл.3, ал.1 от подписаното на 22.06.2010 г.
допълнително споразумение е предвидено, че всички плащания във връзка с кредита
по чл.2, ал.1, т.1-4 се преоформят служебно от банката на датата на
допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена
част от главницата по първоначално предоставения кредит в размер съгласно чл.2,
ал.1, т.5. В чл.5, ал.1 е предвидено, че след изтичане на периода на облекчено
погасяване върху дълга се натрупва начислената непогасена през периода за
облекчено погасяване лихва, за което се подписва настоящото допълнително
споразумение. Кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие,
оправомощава и възлага на банката.
По въпроса относно дали постигната уговорка в
допълнителни споразумения към договор за кредит за преструктуриране на кредитно
задължение чрез прибавяне на прибавяне на просрочените задължения за лихви към
размера на редовната главница представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД е формирана по реда на чл.290 ГПК съдебна практика – решение №
66/29.07.2019 г., постановено по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО;
решение № 101/19.08.2019 г., постановено по т. д. № 439/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ
ТО. С нея е разяснено, че в нито една от разпоредбите на чл.13 Наредба № 9 от
03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и за
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не се съдържа
правило за начисляване на лихви върху лихви, поради което Наредба № 9 от
03.04.2008г. /отм./ не се явява наредба на БНБ по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД,
установяваща възможност за олихвяване на изтекли лихви. Анатоцизмът не
представлява финансова отстъпка, като целта на забраната му е да се предотврати
бързото нарастване на дълга. Идеята, заложена в чл.13 от цитираната наредба е с
преструктурирането на дълга на длъжника, който има финансови затруднения, да се
направи възможно изпълнението на задълженията му, а не да се утежни неговото
състояние чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице при увеличаване на
главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за лихви, върху които
от своя страна се начислява възнаградителна лихва. Посочено е, че анатоцизъм е
допустим само в изрично предвидените в закон или в подзаконов акт на БНБ
случаи. Съгласно чл.294, ал.2 ТЗ уговарянето на лихва върху лихва е допустимо
само между търговците. Липсва приета от БНБ наредба по чл.10, ал.3 ЗЗД. Таксите
по своя характер не са лихви, поради което по отношение на тях не е налице
олихвяване на изтекли лихви. Същото се отнася и до посочените в т.1 и т. 4
вземания за главница и просрочени плащания по застраховки.
Предвид дадените разяснения чрез посочената съдебна
практика, формирана по реда на чл.290 ГПК, следва да се приеме, че уговорките в
чл.3, ал.1 вр. с чл.2, ал.1, т.2, както и чл.5, ал.1 от подписаното на
22.06.2010 г. допълнително споразумение, по което страна е физическо лице –
потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и
начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл.26,
ал.4, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм - Наредба №
9/03.04.2008 г. (отм.), действаща към момента на сключване на посоченото
споразумение, както и друга наредба на БНБ, не предвиждат възможност за
олихвяване на изтекли лихви.
В чл.4, ал.2 и чл.6 от допълнителното споразумение от
22.06.2010 г., чието съдържание е посочено по – горе, не възниква пряко
задължение за олихвяване на изтекли лихви, поради което същите не са постигнати
в нарушение на чл.10, ал.3 ЗЗД и съответно не са нищожни на основание чл.26,
ал.4 ЗЗД.
Изложените съображения намират приложение и спрямо
клаузите на чл.5, ал.1, чл.4, ал.2 и чл.6 от допълнително споразумение от
13.06.2011 г. към договор за кредит.
В предмета на делото са включени и осъдителни искове с
правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. След като съгласно изложените по – горе
съображения извършеното от банката през исковия период без основание – поради
нищожност на горепосочените клаузи от договора за банков кредит и
допълнителните споразумения към него, увеличение в размера на възнаградителната
лихва над първоначално уговорената от 7, 45 %, е довело за заплащане от страна
на ищеца в повече от дължимата по договора за кредит сума, то е налице
неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищцата. Това от своя страна
поражда задължение за банката да върне получените при първоначална липса на
правно основание суми. Относно размера на платените над първоначално уговорения
размер на възнаградителната лихва суми пред СРС е изслушана съдебно –
счетоводна експертиза, както и повторна такава. Въззивният съд възприема
изводите на вещото лице по изслушаната повторна съдебно – счетоводна
експертиза, тъй като заключението е обстойно обосновано и мотивирано. Съгласно
заключението на вещото лице П.Л.по изслушаната повторна съдебно – счетоводна
експертиза надвнесената от ищцата сума за лихва през исковия период, която
едностранно е определена от банката, възлиза на 13 362, 21 лв. Надвнесените
суми за такси спрямо първоначално уговорения размер възлизат на 143, 39 лв. за
исковия период. С оглед на това тези искови претенции се явяват изцяло
основателни. Начислената лихва върху капитализациите, въз основа на
разгледаните по – горе допълнителни споразумения за периода 29.04.2010 г. –
30.03.2014 г. възлиза на 1 870, 68 лв. Исковият период обхваща обаче 29.04.2011
г. – 30.03.2014 г. За този период, въз основа на таблицата на вещото лице,
съдът приема, че надплатената сума за лихви, начислени върху изтекли лихви, е
на стойност 1 500 лв. Ето защо и тази искова претенция се явява изцяло
основателна, като следва да се уважи в претендирания от ищцата размер и период.
Ответникът е релевирал с писмения отговор на исковата
молба възражение за изтекла 3 – годишна погасителна давност. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ППВС № 1/28.05.1979 г., т.7, вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по
чл.110 ЗЗД. Тъй като искът е предявен на 23.04.2014 г., то вземанията на ищцата
за исковите периоди 29.04.2009 г. – 30.03.2014 г. и 29.04.2011 г. – 30.03.2014
г., не са погасени от установената в нормата на чл.110 ЗЗД 5 – годишна давност.
По изложените съображения и доколкото крайните изводи
на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в
частта, с която са отхвърлени предявените искове за прогласяване нищожност на
клаузите на чл.3, ал.5, чл.12, ал.1 и чл.7, ал.2 от договора за банков кредит,
както и относно чл.3, ал.1 вр. с чл.2, ал.1, т.2 и чл.5, ал.1 от допълнителните
споразумения от 22.06.2010 г. и 13.06.2011
г., следва да се отмени, като исковете в тази им част следва да се уважат.
Следва да се отмени обжалваното решение и в частта, с която са отхвърлени
осъдителните искове, като същите следва да се уважат изцяло. В останалата част
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Жалбоподателката не претендира разноски за настоящата
инстанция. Процесуалният й представител отправя искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ.
Същевременно както пред първата, така и пред настоящата инстанция е представено
само пълномощно в полза на процесуалния представител на страната, но не и
сключения договор за правна защита и съдействие, за да се извърши проверка
относно наличието на постигната между страната и процесуалния й представител
уговорка за оказване на безплатна правна помощ. Ето защо искането се явява
неоснователно.
На основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК и доколкото
ответникът по жалбата е защитаван в настоящото производство от юрисконуслт,
следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 22, 23 лв. по
съразмерност.
С оглед
изхода на спора на ищцата следва
да се присъди сумата от 914, 48 лв., представляваща сторени разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от иска. Не
следва да се присъжда претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение в
размер на 1 250 лв., тъй като не е ангажиран договор за правна защита и
съдействие, удостоверяващ постигната уговорка за заплащане на адвокатско
възнаграждение в посочения размер и
съответно доказателства относно реалното му заплащане.
Обжалваното решение следва да се отмени в частта, с
която в тежест на ищцата е възложена на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата над
77, 78 лв. до 550 лв., представляваща сторени разноски по делото.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 455024/20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 21784/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от В.Д.А., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***, иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, ЗА ПЕРИОДА 29.04.2009 г. – 28.04.2011 г. – получена договорна лихва в размер на 400 лв. по договор за банков кредит съгласно допълнително споразумение от 22.06.2010 г. и 13.06.2011 г., като процесуално недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 455024/20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 21784/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от В.Д.А., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***, искове с правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП във вр. чл.143 ЗЗП и чл.26 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузите на договор за банков кредит № НL 444 от 25.6.2007 г., сключен между ищеца и „Ю.Б.“ АД, като провоприемник на „ДЗИ Банк“ АД, а именно – чл.3, ал.5 и чл.12 от договора за банков кредит; чл.7, ал.2 от същия, както и чл.3, ал.1 вр. с чл.2, ал.1, т.2, чл.5, ал.1, от допълнително споразумение, подписано на 22.06.2010 г., както и чл.5, ал.1 от допълнително споразумение, подписано на 13.06.2011 г., както и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми – 13 362, 21 (тринадесет хиляди триста шестдесет и два лева и двадесет и една стотинки) лв., получена лихва по договор за банков кредит без основание от ответника за период 29.04.2009 г. - 30.03.2014 г. по същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.04.2014 г. до окончателното заплащане на задължението; сумата от 400 (четиристотин) лв. - получена договорна лихва по договор за банков кредит съгласно допълнително споразумение от 22.06.2010 г. и 13.06.2011 г. за неполучена и неусвоена главница без основание от ответника за период 29.04.2011 г. - 30.03.2014 г. по същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.04.2014 г., до окончателното заплащане на задължението; както и сумата от 143, 49 (сто четиридесет и три лева и четиридесет и девет) лв. - получени такси по договор за банков кредит без основание от ответника за период 29.04.2009 г. - 30.03.2014 г. по същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.04.2014 г., до окончателното заплащане на задължението, както и В ЧАСТТА, с която В.Д.А., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата над 77, 78 (седемдесет и седем лева и седемдесет и осем стотинки) лв. до 550 (петстотин и петдесет) лв., представляваща сторените от ответника разноски в производството пред СРС, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща .сторени разноски в производството, пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни по иска на В.Д.А., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***, с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.143 ЗЗП вр. с чл.146, ал.1 ЗЗП, на клаузите от договор за банков кредит № НL 444 от 25.06.2007 г., сключен между ищеца и „Ю.Б.“ АД, като провоприемник на „ДЗИ Банк“ АД, а именно: чл.3, ал.5 и чл.12 от договора за банков кредит; чл.7, ал.2 от същия; чл.3, ал.1 вр. с чл.2, ал.1, т.2 чл.5, ал.1, от допълнително споразумение от 22.06.2010 г.; както и чл.5, ал.1 от допълнително споразумение от 13.06.2011 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***, да заплати на В.Д.А., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 13 362, 21 (тринадесет хиляди триста шестдесет и два лева и двадесет и една стотинки) лв., представляваща недължимо платена лихва по договор за банков кредит от 25.06.2007 г. за периода 29.04.2009 г. - 30.03.2014 г. по същия договор; сумата от 400 (четиристотин) лв. – недължимо платена договорна лихва по договор за банков кредит от 25.06.2007 г. съгласно допълнително споразумение от 22.06.2010 г. и 13.06.2011 г. за неполучена и неусвоена главница за периода 29.04.2011 г. - 30.03.2014 г.; както и сумата от 143, 49 (сто четиридесет и три лева и четиридесет и девет) лв. - получени такси по договор за банков кредит без основание от ответника, ведно със законната лихва върху сумите от 23.04.2014 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 455024/20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 21784/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***, да заплати на В.Д.А., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 914, 48 (деветстотин и четиринадесет лева и четиридесет и осем стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА В.Д.А., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Ю.Б.“
АД, ЕИК *******, с адрес ***, сумата от 22,
23 (двадесет и два лева и двадесет и три стотинки) лв., на основание чл.78,
ал.8 вр. с ал.3 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство на страната в настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.