Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 27.07.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на двадесет и трети юни, през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря Е. Р., като разгледа докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 1035 по описа за 2019 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение на Плевенски районен съд от
02.08.2019 г., постановено по гр.д. № 427/2019 г., е признато за установено на
основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, че
Н.Д.Г., от гр. Плевен, дължи на „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, със седалище гр. София, сума в общ размер на 1119,14 лв., от
които 1042,75 лв. – главница по договор за потребителски кредит № 7000258***/25.04.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението по чл. 417 ГПК, както и обезщетение за забава в размер на 76,38
лв., начислено върху цялата падежирала сума, считано от 25.01.2018 г. до
27.06.2018 г., като за разликата над 1042,76 лв. до пълния предявен размер за
главница от 1480,07 лв., както и за сумата от 318,73 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 25.01.2018 г. до 25.06.2019 г., искът е отхвърлен
като неоснователен.
Със същото решение е отхвърлен и
предявения от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД против
Н.Д.Г., от гр. Плевен, при условията на евентуалност осъдителен иск с правно
основание чл. 79 ЗЗД за следните суми: сума в размер на 437,31 лв., представляваща
неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 7000258***/25.04.2017
г.,, както и сума в размер на 318,73 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 25.01.2018 г. до 25.06.2019 г.
Постъпила е въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София, чрез пълномощника юрк. М.Н.. С жалбата се поддържа довод, че в обжалваната
му част първоинстанционното решение е неправилно,
тъй като е незаконосъобразно и
необосновано. Изложени са подробни съображения в подкрепа на този довод.
Ответникът по въззивната жалба Н.Д.Г. счита
жалбата за неоснователна и пледира за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, чрез назначения му особен представител по делото
адв. М.Д. ***.
Настоящият съдебен състав на Плевенски
окръжен съд намира разглеждането на въззивната жалба за процесуално допустимо,
а по същество жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:
Видно е от данните по делото, че в полза на „Ти Би Ай Банк” ЕАД гр. София е била издадена заповед № 2906 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.06.2018 г. по ч.гр.д. № 4671/2018 г. по описа на Плевенски районен съд,
срещу длъжника Н.Д.Г., от гр. Плевен, за
претендираните със заявлението суми. Заповедта е била връчена на длъжника по реда
на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК първоинстанционният съд е дал указания на
заявителя да предяви иск по реда на чл. 422 от ГПК за установяване на вземането
си, което е сторено.
По делото е безспорно установено, че
между страните съществува валидно облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит № 7000258*** от 25.04.2017 г.. От съдържанието на договора
е видно, че ищцовото дружество е предоставило на ответника потребителски кредит в общ размер от
1971,17 лв., от които: кредит в размер на 1500 лв., застраховка живот 128,70
лв., застраховка безработица 131,27 лв., еднократна такса за оценка на риска
211,20 лв. Срокът на договора за кредит
е 25.06.2019 г. Договореният лихвен процент по кредита е в размер на 26,78 % -
годишен лихвен процент, като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита. Уговорено
издължаване на кредита по погасителен план, който е обективиран в самия
договор. Към договора за потребителски кредит е приложен рамков договор за платежни
услуги, подписан от страните, както и застрахователно удостоверение по две
групови застрахователни полици.
Ищецът се позовава на настъпила
предсрочна изискуемост от дата 26.03.2018 г. и изпратено уведомление до
длъжника в тази връзка. От данните по делото е видно обаче, че уведомлението не
е било връчено на ответника. При това положение се налага извод, че предсрочна
изискуемост по кредита не е настъпила, а размерът на вземането следва да бъде
преценен към момента, към който се формира сила на пресъдено нещо, съобразно
задължителната тълкувателна практика на ВКС /ТР № 4/2013 г. и ТР № 8/2017 г./.
Към момента на приключване на съдебното дирене в първоинстанционния съд срокът по договора вече е изтекъл и следователно всички вноски по кредита са с настъпил падеж.
За изясняване на спорните въпроси по
делото в първоинстанционното производство е допусната съдебно-икономическа
експертиза. От приетото заключение на вещото лице по същата, което не е
оспорено от страните, се установява, че общата сума на кредита в размер на
1971,17 лв. е усвоена еднократно на 25.04.2017 г. по разплащателна сметка на
кредитополучателя Н.Г., като на същия е била изплатена касово сумата от 1500
лв., а разликата е удържана автоматично за застраховки и еднократна такса за
оценка на риска. Извършените от ответника плащания по отпуснатия му
потребителски кредит, до подаването на заявление по чл. 417 ГПК от страна на
кредитора, са в общ размер на 836,20 лв., с която сума е погасена главница в
размер на 491,10 лв., договорна лихва в размер на 318,51 лв. и начислена лихва
за забава в размер на 26,59 лв. След датата на подаване на заявлението има
извършено плащане от ответника в размер на 118,80 лв., с която сума са погасени
„спорни съдебни вземания за разноски“ в размер на 38,21 лв. и „спорни съдебни
вземания за лихви“ в размер на 80,59 лв. Според заключението непогасената главница по кредита към датата на падежа по договора – 25.06.2019 г. е 1480,07 лв., дължимата
договорна лихва до същата дата е 329,67 лв., а дължимото обезщетение за забава
до датата на подаване на заявлението е в размер на 76,38 лв.
Безспорно правоотношението между страните, на
което заявителят основава своето вземане, следва да бъде разгледано на плоскостта
на ЗПК.
Съгласно императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването, като погасителният план следва да посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения проценти, и когато е
приложимо, допълнителните разходи, като когато лихвеният процент не е фиксиран
или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
В процесния случай не спазени всички
от горепосочените законови изисквания, тъй като в договора не е посочено от
какви суми е формирана всяка от погасителните вноски и какво включва същата
като главница и лихва. Не става ясно също така, нито от клаузите на самия
договор, нито от обективирания в него погасителен план, върху какъв размер на
главницата се начислява договорната лихва, която в случая е определена като
фиксиран лихвен процент.
Отделно от това, с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е предвидена забрана
за кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. В случая уговорената с договора еднократна
такса за оценка на риска, която се финансира от кредитора, но се възстановява
от потребителя с дължимите месечни вноски по погасителния план, по естеството
си представлява такса за усвояване на
кредита и е изцяло в противоречие с цитираната разпоредба.
Съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел и резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В този смисъл се налага извод,
че претенцията за договорна лихва в случая
подлежи на отхвърляне, тъй като същата се основава на нищожна клауза.
При това положение от непогасената главница, която според заключението на вещото
лице е в размер на 1480,07 лв., следва
бъде приспадната сумата, с която е погасена договорна лихва по кредита, която
сума е в размер на 318,51 лв., както и платената след подаване на заявлението
на кредитора сума в размер на 118,80 лв., с която неправилно са погасени
„непризнати съдебни вземания“, при което дължимата от ответника главница по
кредита е в размер на 1042,76 лв., до какъвто размер следва да бъде уважена
претенцията на ищеца. За разликата до общо претендираната главница, искът се
явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Следва да бъде посочено също така,
че съгласно договора за потребителски кредит между страните в месечния
погасителен план са включени и дължимите месечни вноски за договорената по
нищожна клауза такса за оценка на риска, без да става ясно, дали тази такса е
прибавена към главница, респективно олихвявана с възнаградителна лихва, или е
самостоятелен компонент на погасителния план. Доколкото обаче предмет на
разглеждане в настоящото производство е само подадената от ищеца въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, то въпросът дали сумата за тази такса следва
също да се приспадне от главницата се явява ирелевантен, предвид забраната на чл. 271, ал. 1 ГПК за
влошаване положението на жалбоподателя.
Отделно от гореизложените
съображения, въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК възприема същите като мотиви
на настоящия съдебен акт.
Първоинстанционното решение е
правилно в обжалваната му отхърлителна част по предявения установителен иск и по евентуално предявения
осъдителен иск, поради което подлежи на потвърждаване.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1
от ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1538 от
02.08.2019 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 427/2019 г., в обжалваната му част.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: