Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 13.12.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия
Илиева гражданско дело № 14924 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 67368 от 18.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 70810/2018 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 156 състав, поправено
с определение № 24174 от 11.10.2019 г., постановено по делото по реда на чл.
247 и чл. 248 от ГПК, съдът е уважил предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „С.Б.“ ЕООД срещу И.Г.М. искове по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 211 КТ, във вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е признал
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2400 лева, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на трудовото правоотношение съгласно чл. 12, във вр. с чл. 11 от
Договора за повишаване на квалификацията от 01.11.2015 г., както и сумата от 3050,11 лева представляващи липси на храни, хартия, почистващи
препарати и промо-материали в складовите помещения на ресторант „МакДоналдс
Бояна“, установени с констативен протокол от 01.02.2017 г., където И.Г.
Маханджийки е работел на длъжност „мениджър“ въз основа на трудов договор №
850295/08.01.2008 г., ведно със законната лихва от 25.07.2018 г. (датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК)
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 807,02 лева, представляваща мораторна лихва за забава за
периода от 08.02.2017 г. до 24.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 05.09.2018 г. по ч. гр.
дело № 48909/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав, както и на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 947,80
лв., представляваща разноски в заповедното и исковото
производство.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от И.Г. Маханджийки чрез адв. К.В. с искане решението да бъде обезсилено,
евентуално отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени. Сочи, че решението в частта, в която е постановено
по иска по чл. 211, вр. с чл. 207 от КТ, както и относно лихвите по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД е недопустимо, и като цяло неправилно. По отношение на допустимостта
сочи, че вземането по чл. 211 от КТ не може да се установява в заповедното
производство, тъй като основание за издаване на изпълнителния лист било не
осъдително съдебно решение, а заповедта за изпълнение, а документите, прието в
производството не са предвидени в ГПК. по отношение на лихвата излага, че
размерът е присъден в нарушение на диспозитивното начало. Сочи, че приетото по
делото писмено доказателство – Допълнително споразумение № 1005/01.11.2015 г.
към Трудово договор № 850295/08.12.2008 г. не било описано във фактическата
обстановка, с молба от 01.12.2016 г. ответникът не бил прекратил едностранно
трудовото правоотношение, а е подал предизвестие за едностранно прекратяване на
договора. Възразява, че съдът неправилно е отхвърли възражението на ответника,
заявено с отговора на исковата молба и поддържано в представените по реда на
чл. 149, ал. 3 от ГПК по делото писмени бележки относно обстоятелството, че
Договорът за повишаван на квалификация към Трудов договор № 850295 от
08.12.2008 г. е нищожен поради липса на основание. Твърди, че Констативен
протокол от 01.02.2017 г. подписан от ответника не представлява признание на
неизгодни за страната, която го е подписала факти, защото ответникът не е имал
качеството на пряк отчетник към
съставянето на документа, както излага подробно доводи относно материалната
доказателствена сила на частния документ, освен това оспорва и размера на
имуществената вреда, както по същество повтаря доводите изложени пред първата
съдебна инстанция. Прави искане решението да бъде обезсилено, евентуално
отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Не възразява за
разноските на насрещната страна. В постъпили в срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК
писмени бележки, по същество развива поддържаните в отговора на исковата молба
и във въззивната жалба доводи.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от въззиваемата страна „С.Б.“ ЕООД чрез адв. С.В., в който оспорва
жалбата като нередовна и неоснователна, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли съда
жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК. Не възразява за разноските на насрещната страна.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
По силата на трудов
договор № 850295 от 08.12.2008 г., ответникът И.Г.м. е бил назначен на длъжност „мениджър“ при ищеца с
работно място ресторант „Бояна“ с адрес в гр. София, бул. „Околовръстен път“.
На 01.11.2015
г. между страните е сключен договор за повишаване на
квалификацията към трудов договор № 850295/08.12.2008 г., по силата на който ищецът на основание чл. 234 от КТ е поел задължението да проведе Курс за повишаване на квалификацията на служителя
за длъжността „Първи асистент мениджър“ изразяващ се съгласно чл. 2 от договора
в провеждане на курс „Restaurant Leadership Practices” в срок до 18 месеца от
датата на подписване на договора. Според чл. 4 от договора, курсът е с
продължителност и се провежда за срок от 4 дни в гр. София. Според чл. 6 от
договора работодателят заплаща за срока на обучение трудово възнаграждение, а
при условие, че работникът не е с местожителство *** – разходите за транспорт,
дневни и квартирни пари. Според чл. 9 от договора всички разходи за курса са за
сметка на работодателя.
Съгласно чл. 11 от договора служителят се задължава
да не прекратява трудовото си правоотношение с работодателя в срок от 24 месеца
от датата на подписване на споразумението, като при неизпълнение на това
задължение, на основание чл. 12 от договора дължи неустойка в размер на 2400
лева.
Според чл. 13 от договора, при условие, че на
служителя се наложи дисциплинарно
наказание „уволнение“ по време на срока по чл. 11 или ако същият стане причина
на прекратяване на трудовото правоотношение, той дължи неустойка в размер на
2400 лева.
От представения по делото сертификат се установява,
че ответникът е участвал в описания в договора курс в периода от 15.12.2015 г.
до 18.12.2015 г. като е завършил същия с 92,05%.
С допълнително
споразумение № 1005/01.11.2015 г. към трудов договор № 850295 от 08.12.2008 г. ответникът е назначен на длъжност „Първи асистент
мениджър“.
С допълнително
споразумение № 1165/01.06.2016 г. към трудов договор № 850295 от 08.12.2008 г. ответникът е назначен на длъжност „Управител
ресторант на самообслужване“ считано от 01.06.2016 г. с работно място ресторант
„Бояна“ с адрес в гр. София, бул. „Околовръстен път“. На ответника е връчена и
длъжностна характеристика, която същият е получил срещу подпис, в която е
посочено, че в необходимите компетентности за длъжността е успешно преминаване
на обучение, който критерий е заложи и като изискване за заемане на длъжността
в раздел VI, т. 3. Според раздел II, т. 1 и 3 от длъжностната характеристика,
работникът отговоря за опазването на имуществото на ресторанта, както и за
липси.
От представената по делото молба от 01.12.2016 г. се
установява, че ответникът е упражнил правото си да прекрати едностранно
трудовото си правоотношение с двумесечно предизвестие по чл. 12.1 от
допълнително споразумение № 1165/01.06.2016 г. считано от 01.02.2017 г. От
молбата и заповед № 1338 от 01.02.2017 г. се установява, че трудовото
правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ- от
работника с писмено предизвестие до работодателя. Заповедта е получена от
ответника на 03.02.2017 г.
От Констативен протокол от 01.02.2017 г., подписан
от ответника И.Г.М. и двама служители на ищцовото дружество, автентичността на
който документ не е оборена в процеса, се установява, че при извършена
инвентаризация на материалните запаси на складовите помещения на ресторанта в
гр. София, бул. „Околовръстен път“, е установена липса на храна на стойност
1806,86 лева, хартия на стойност 933,82 лева и почистващи препарати и
оборудване на стойност 309,43 лева.
От представената по делото разписка от изпратена от
ищеца до ответника чрез телепоща покана за плащане на сумата в общ размер от
5450,11 лева, получена от ответника на 08.02.2018 г., съгласно представената
обратна разписка, се установява, че ищецът е поканил ответника да му заплати
описаните суми.
Вземането за обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху посочената главница за заявения в
исковата молба период от
08.02.2018 г. до 24.07.2018 г., изчислено с помощта на онлайн лихвен калкулатор възлиза на 252,82 лева, в който
смисъл е и направеното уточнение на исковата молба с молбата от 24.01.2019 г.
(лист 56-57), допуснато в открито съдебно заседание, проведено на 21.02.2019 г.
(лист 85 гръб).
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. При
извършената служебна проверка относно допустимостта на обжалваното решение,
настоящият състав намира, че същото е недопустимо в частта, в която
първоинстанционният съд се е произнесъл по претенция за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 807,02 лева за
периода от 08.02.2017 г. до 24.07.2018 г., така както претенцията е била
заявена в заповедното производство, тъй като видно от исковата молба и
приложените по делото материали на лист 56-57, съдът е сезиран с искане за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите от 111,34 лева и
141,50 лева – общо 252,82 лева за периода от 08.02.2018 г. до 25.07.2018 г., в
който смисъл съдът е допуснал и уточнение. Същевременно в решението се е
произнесъл за дължимост на вземане за сумата от 807,02 лева и за периода от
08.02.2017 г. до 24.07.2018 г. Ето защо произнасянето на съда е в нарушение на
чл. 6, ал. 2 ГПК и решението за сумата над претендирания размер от 252,82 лева
до присъдения 807,02 лева и за периода от 08.02.2017 г. до 07.02.2018 г. и за
25.07.2018 г. подлежи на обезсилване, в който смисъл са и доводите на ответника
във въззивната жалба.
Що се отнася до възражението на въззивника за недопустимост производството по
двата иска, същото е неоснователно. Искът за имуществена отговорност на
работника, предявен по реда на чл. 422 от ГПК е „осъществена по съдебен ред”
отговорност по смисъла на чл. 211 от ГПК. Производството по чл. 422 от ГПК се развива по общия исков ред на ГПК; по отношение на него са
приложими процесуалните правила на общия исков процес; няма ограничение на
процесуалните права на страните, а въз основа на издадената заповед за
изпълнение може да се започне принудително изпълнение едва след като
съществуването на вземането бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо (така и
Решение № 421 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 1831/2015 г. на ІV ГО на ВКС и
решение № 59 16.06.2016 г. по гр.д. № 4363/2015 г. на ІV ГО на ВКС). Освен това
в конкретния случай предявеният по реда на чл. 422 от ГПК иск е с правно
основание почиващо в реализиране на отговорността за неизпълнение на
задължение, произтичащо от договор по реда на предявяване за плащане на
уговорена между страните неустойка по чл. 92 от ЗЗД, поради което за реализация
на правата на ищеца не съществува ограничението, описано от въззивника (в този
смисъл и Определение № 344 от 27.03.2017 г. по гр. дело № 60222/2016 на IV ГО
на ВКС).
Разгледано по същество решението е и правилно, тъй
като почива на вярна и точна интерпретация на установените по делото факти, при
правилно приложен материален закон, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявените от ищеца срещу ответника искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД във
вр. с чл. 211 КТ, във вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор.
Правилно съдът е приел,
че за да
възникне правото на ищеца да претендира уговорената неустойка в сочения размер,
следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно неустойката
да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора основание за
нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Въз
основа на сключен по реда на чл. 235 вр. чл. 234, ал.1 КТ договор за повишаване
на квалификация от 01.11.2015 г., работодателят-ищец поема задължение да
организира и проведе курса „Restaurant
Leadership Practices” в срок от 18 месеца, а ответникът трябва да
участва и завърши обучението в същия срок.
Според
чл. 11 от договора, обучаемият е длъжен след приключване на
обучението да започне работа при ищеца на посочената длъжност „Първи асистент
мениджър“, където да работи за срок от 24 месеца, а при отказ от уговореното
следва да заплати неустойка в размер на 2400 лв. В изпълнение на поетото по
договора за квалификация задължение, работодателят е организирал и провел курса.
Работникът е постъпил на длъжност „Първи
асистент мениджър“ веднага, а впоследствие и на длъжност „Управител ресторант
на самообслужване“ считано от 01.06.2016 г. съгласно допълнително споразумение
№ 1165/01.06.2016 г. към трудов договор № 850295 от 08.12.2008 г., за която
длъжност също се изисква преминато обучение. възражението. че в
конкретния случай курсът замества изискуемия инструктаж за здравословни и
безопасни условия на труд е недоказано и не основателността му не се установява
от събраните по делото доказателства, както и при тълкуване на договора по
правилата на чл. 20 от ЗЗД.
В чл.
10, съответно в чл. 11 от двете допълнителни споразумения, ответникът се
задължава да заплати на работодателя разходите, които последният е направил за
във връзка с фирмената квалификация. По делото безспорно се установява, че
трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работника с двумесечно
предизвестие преди изтичането на 24 месеца – т. е не е изпълнил задължението си
по чл. 11 от КТ договор за повишаване на квалификация от 01.11.2015 г. да
работи при ищеца поне 24 месеца от сключване на споразумението. Затова следва
да се ангажира договорната му отговорност да компенсира разходите за обучение
(така и Решение от 27.02.2020 г. по възз. гр. дело № 6825/2019 г. на IV „А“
въззивен състав на СГС и Определение № 803 от 19.11.2020 г. по гр. дело № 2446/2020
г. на III ГО на ВКС).
Клаузата
за неустойка по чл. 11 от договора за повишаване на квалификация от 01.11.2015
г. има обезщетителна функция за работодателя относно претърпени от него вреди
поради неизправност на ответника, без да е необходимо те да се доказват.
Уговореното вземане се отличава и с гаранционно-обезпечителен характер спрямо
пълното неизпълнение на поетите от ответника договорни задължения, подобно на
договорната неустойка за неизпълнение, поради което има неустоечен характер по
смисъла на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. След като според същата разпоредба,
неустойката служи за обезщетение на причинените вреди от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват, работодателят не носи доказателствената тежест да
установява обема на претърпените имуществени вреди.
Съгласно
т.3 от ТР № 1/15.06.2010г., ОСГТК на ВКС, договорната неустойка е нищожна
поради нарушение на принципа за справедливост и спазване на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, когато единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В случая, при извършена преценка за нищожност на неустойката, поради
накърняване на добрите нрави, към момента на договарянето, въззивният съд
съпоставя следните критерии: Неустойката е уговорена по вид като компенсаторна
за пълно неизпълнение, а не като мораторна за частична
неизправност. Нейният размер е предвиден да съответства на направените от
работодателя разходи за обучението, поради което не надвишава значимостта на неизпълнението
и последиците от него. Същата не се дублира с други валидно уговорени
обезщетения. Предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за
ищеца като работодател, търговец и изправна страна, не са нормално по-малки при
подобен вид неизпълнение, тъй като се касае до инвестиция в управленски екип и
създаване на мениджър, който да притежава необходимите компетентности и
лидерски качества да управлява конкретен обект на ищеца при покриване на
стандартите на съответната международна верига, поради което присъждането на
неустойката не би довело до неоснователно обогатяване на изправната страна, а
до нейното адекватно обезщетяване. В този смисъл, неустойката не е уговорена с
единствената цел да се отклони от присъщите й функции и в противоречие с
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По
същите съображения, неустойката не е прекомерна по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД
спрямо реално претърпените вреди към момента на договорното неизпълнение.
Тези действително настъпили имуществени вреди съответстват на действително
изразходваните от работодателя средства за обучение на служителя, срещу които
не получава очакваната насрещна компенсация от облаги при положен труд с
придобита вече квалификация. Освен това размерът на действителните разходи,
направени от ищеца, които да са явно несъответни на неустойката, което не
надвишава необосновано размера на получаваното месечно възнаграждение и да
доведат до нейното намаляване след евентуалното отчитане на санкционната
функция на неустойката, не се установява по делото.
Що
се отнася до възражението за нищожност на неустойката поради липса на основание
на уговорката, същото е неоснователно. Липсата на основание за договора най-общо представлява липса на причина
страните да се задължат, както причината се предполага, а липсата ѝ
подлежи на доказване, каквото доказване в настоящия случай не е проведено.
Обстоятелството, че при назначаването на ищеца на длъжност „Първи асистент
мениджър“, не е преминал изискуемото обучение, а го преминава докато вече я
заема, би имало отношение евентуално към законосъобразното прекратяване на
трудовото правоотношение на някои от посочените в КТ основания и притежава ли
ответникът необходимото образование и/или професионална квалификация за заемане
на длъжността, а не и към валидността на споразумението съобразена с оглед
нормата на чл. 26, ал. 2, предл. четвърто от ЗЗД. Що се отнася до наведеното
във въззивната жалба възражение за нищожност на договора поради заобикаляне на
закона, същото не е заявено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК поради което съдът не следва да го обсъжда.
Ето
защо съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи
обоснован извод, че кумулативно изискуемите от закона- чл. 92 от ЗЗД, материалноправни
предпоставки в случая са налице, поради което и претенцията на ищеца за
присъждането на неустойката за предсрочно прекратяване на трудовото
правоотношение съгласно чл. 12, във вр. с чл. 11 от Договора за повишаване на
квалификацията от 01.11.2015 г., е основателна и правилно е била уважена.
Съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ работник или
служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява,
разходва или отчита парични или материални ценности, отговаря спрямо
работодателя за липса - в пълен размер заедно със законните лихви от деня на
причиняването на щетата, а ако това не може да се установи - от деня на
откриването на липсата. В настоящия случай по делото е установено, че
ответника е материалноотговорно лице. От заеманата от ответника длъжност „Управител ресторант на самообслужване“ считано от
01.06.2016 г. с работно място ресторант „Бояна“ с адрес в гр. София, бул.
„Околовръстен път“, е видно, че трудовата функция за посочената
длъжност е свързана с отчетническа дейност - с движение, разходване и отчитане
на парични и материални ценности, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 1,
т. 1 от Наредба 63 за прилагане на Указ № 1074/ДВ бр. 19/1975 г.,
действала към датата на реализация на отговорността на ответника, в която са
посочени примерно отчетническите длъжности, между които е и тази на управителя.
От представеното допълнително споразумение към трудов договор и сключено с
ответника за посочената длъжност длъжностната
характеристика може да се приеме, че в кръга на трудовата му функция
основното му задължение е за опазва повереното му имущество (така и Решение № 37 от 28.06.2011 г. по гр. дело № 1180/2009 г. на ІІІ ГО на ВКС).
С
представения по делото Констативен протокол от 01.02.2017 г., подписан от ответника И.Г.М. и
двама служители на ищцовото дружество, автентичността на който документ не е
оборена в процеса, се установяват причинените на
работодателя вреди и техния размер, момента на настъпването им и причинната
връзка с неизпълнение на трудовите задължения на материалноотговорното лице.
Възражението на ответника по отношение на доказателствената стойност на
протокола съдът счита за неоснователно. Частният подписан документ може да се
ползва с доказателствена сила, когато като свидетелстващ удостоверява неизгодни
за издателя му факти – това е доказателствена сила срещу самия издател, която
доказателствена способност може да се обозначи и като материална доказателствена сила (Определение
№ 176 / 26.02.2016 г. по т. д. № 1249 / 2015 г. на II TO на ВКС) тъй както
неизгодният характер на документа увеличава неговата доказателствена стойност
(Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ІV ГО на ВКС). При
установена липса на парични или материални ценности при работодателя
законодателят е въвел предположението за вина на отчетника и тежестта да
докаже, че не е причинил щетата или ако я е причинил, това не е извършено
виновно /умишлено или по непредпазливост/ е за отчетника. От събраните по
делото доказателства не може да се изведе извод, че законовата презумпцията за вина
на ответника е оборена. Претърпяната от работодателя щета се състои в
намаляване на наличното му имущество и при нея отговорността е в пълен размер.
Що се отнася до възражението, че към датата на установяване на вредата
трудовото правоотношение с ответника е било прекратено, същото е неоснователно
тъй като както в молбата на ответника, така и в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение, датата на която предизвестието предизвиква правния си
ефект е 01.02.2017 г. Ето защо изводите на настоящия съдебен състав за наличие
на предпоставките на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ за ангажиране имуществената
отговорност на ответника за причинени липси при и по повод възложената му
работа от ищеца съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което
решението с което искът е уважен следва да бъде потвърдено.
Основателна
се явява и акцесорната претенция за
лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в посочения по-горе размер и за завения от ищеца
период, поради което съдът не следва да преповтаря вече изложените си мотиви.
Поради изложеното, въззивната жалба е частично
основателна, а решението в посочените части е недопустимо и като такова следва
да бъде обезсилено. При съвпадане на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, в останалата част обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора,
разноските в първа инстанция следва да бъдат преизчислени в рамките на
присъдените с решението, тъй като определение № 241274 от 11.10.2019 г. по
делото, поставено в производството по чл. 248 от ГПК не е обжалвано.
В първа инстанция и в
заповедното производство ищецът е сторила разноски в размер на 947,80 лева.
С оглед обезсилената част
от претенциите, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата
от 788,87 лева за заповедното и първоинстанционното производство, като
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която ответникът
е осъден да заплати сумата над 788,87 лв. до пълния претендиран размер от 947,80
лв. за разноски.
Във въззивното
производство ищецът е завил разноски в размер на 780 лв. за адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 19.04.2020 г. (лист
18 от делото), които са платени по банков път съгласно представяните
доказателства за плащане, от които следва да му се присъдят 649,21 лева.
Въззивникът-ответник е
сторил разноски в общ размер за първа и въззивна инстанция от 1482 лева,
платени в брой съгласно отбелязването в договорите за правна защита и
съдействие от 18.02.2018 г. и 26.03.2019 г. (на лист 23 и 24), като с оглед обезсилената
част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му бъдат присъдени 248,50
лв. за двете инстанции.
По делото не е внесена
дължимата държавна такса за въззивно обжалване. Ето защо и на основание чл. 77
от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС за
държавни такси, държавна такса в размер на 20,98 лева, съобразно изхода по
спора за лихвата.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 67368 от 18.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 70810/2018 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 156 състав,
поправено с определение № 24174 от 11.10.2019 г., постановено по делото по реда
на чл. 247 и чл. 248 от ГПК, в частта, с която е признато за установено по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че ответникът И.Г.М. дължи на ищеца „С.Б.“ ЕООД, на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата над
претендирания размер от 252,82 лева до 807,02 лева и за периода от 08.02.2017
г. до 07.02.2018 г. и за 25.07.2018 г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК от 05.09.2018 г. по ч. гр. дело № 48909/2018 г. по описа на СРС, II
ГО, 156 състав.
ОТМЕНЯ решение № 67368 от 18.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 70810/2018 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 156 състав,
поправено с определение № 24174 от 11.10.2019 г., постановено по делото по реда
на чл. 247 и чл. 248 от ГПК, в частта, с която ответникът И.Г.М. е осъден да
заплати на ищеца „С.Б.“ ЕООД, сумата над 788,87 лева до присъдените 947,80 лева, представляващи разноски за заповедното и
първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 67368 от 18.03.2019 г., постановено по гр.
д. № 70810/2018 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 156 състав,
поправено с определение № 24174 от 11.10.2019 г., постановено по делото по реда
на чл. 247 и чл. 248 от ГПК, в частта, с която е признато за установено по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че ответникът И.Г.М. дължи на ищеца „С.Б.“ ЕООД, на
основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 211 КТ, във вр. с чл. 207, ал. 1,
т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 2400
лева, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на трудовото правоотношение съгласно чл. 12, във вр. с чл. 11 от
Договора за повишаване на квалификацията от 01.11.2015 г., както и сумата от 3050,11 лева представляващи липси на храни, хартия, почистващи
препарати и промо-материали в складовите помещения на ресторант „МакДоналдс
Бояна“, установени с констативен протокол от 01.02.2017 г., където И.Г.
Маханджийки е работел на длъжност „мениджър“ въз основа на трудов договор №
850295/08.01.2008 г., ведно със законната лихва от 25.07.2018 г. (датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК)
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 252,82
лева, представляващи мораторна лихва за забава за
периода от 08.02.2018 г. до 24.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 05.09.2018 г. по ч. гр.
дело № 48909/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав, както и на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 788,87 лева, представляваща разноски в заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА
И.Г.М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „С.Б.“
ЕООД, ЕГН *********, със седалище и адрес на управление ***, сумата в размер на
649,21 лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
„С.Б.“ ЕООД, ЕГН *********, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на И.Г.М., ЕГН **********, с
адрес ***, сумата в размер на 248,50 лева – разноски за
двете инстанции.
ОСЪЖДА
„С.Б.“ ЕООД, ЕГН *********, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 77 от ГПК да заплати по
сметка на Софийски градски съд за държавни такси сумата от 20,98
лева
– държавна такса за въззивно обжалване.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 и 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.