№ 835
гр. София, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20221000501226 по описа за 2022 година
при участието на секретаря Таня Вълчева, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 264833 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 14974/2018 г. Софийски градски съд,
Гражданско отделение I – 16 състав е осъдил Прокуратурата на Република България и
Столична дирекция на вътрешните работи солидарно да заплатят на Р. Н. Д. на основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 3 500 лв. /три хиляди и петстотин лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на
обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила
присъда от 29.05.2015 г. по НОХД № 18169/2014 г. на СРС, НО, 12 състав, ведно със законна
лихва, считано от 21.03.2016 г. до окончателното плащане на главницата, като е отхвърлил
иска за горницата над 3 500 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. като неоснователен
и е отхвърлил изцяло исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, както
следва: сумата от 800 лв., за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, и
сумата от 1320 лв., разходи за оперативно лечение, ведно със законната лихва върху
главницата за периода от 21.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
Производството по гр. дело № 1226/2022 г. по описа на Апелативен съд - София,
Гражданско отделение, 1 с-в е образувано по въззивна жалба на наследниците на ищеца,
починал след провеждане на о.с.з., в което е даден ход на устните състезания, в
отхвърлителната част и по въззивна жалба на СДВР в осъдителната част.
В жалбата на наследниците на ищеца са наведени доводи за основателност на исковете
за заплащане на обезщетение за имуществени и за неимуществени вреди в цялост, като се
твърди, че вредите и причинно- следствената връзка между тях и незаконното наказателното
преследване са доказани. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново,
с което да се уважат предявените искове. Претендират се направените съдебни разноски.
В жалбата на ответника се твърди, че СДВР не е пасивно легитимирана страна по
предявените искове, а процесуално легитимирана да представлява държавата в случая е
Прокуратурата на Република България, защото тя е поддържала неоснователно обвинение.
1
Изложени са аргументи, че не е изпълнен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
и че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерно завишен.
Иска се отмяна на обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание процесуалните представители на страните – на жалбоподателите и
на Прокуратурата, излагат съображения по същество на спора. В писмени бележки от
30.05.2022 г. упълномощеният процесуален представител на СДВР излага подробни
аргументи в подкрепа на искането си за отмяна на обжалваното решение.
При извършената служебна проверка на основание чл. 269 от ГПК съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По отношение на неговата
правилност въззивната инстанция излага следните мотиви:
От приетите от първата инстанция писмени доказателства, включително приложеното
наказателно дело, се установява, че наказателното производство е започнало на 19.12.2013 г.
с постановление за образуване на досъдебно производство /л. 1 – 2 от ДП/. Р. Н. Д. е
привлечен като обвиняем с постановление за привличане на обвиняем от 01.06.2014 г., като
със същото постановление му е взета мярка за неотклонение „подписка“ /л. 56 – 57 от ДП/.
Постановлението за привличане на обвиняем и разследването са предявени на обвиняемия
на 07.08.2014 г. /л. 57 и сл. от ДП/.
Прокурор от СРП е внесъл обвинителен акт за образуване на съдебно производство и
разглеждане на обвинението срещу Р. Н. Д. за престъпление по чл. 206, ал. 1, пр. 2 от НК.
По образуваното НОХД № 18169/2014 г. по описа на СРС са проведени три съдебни
заседания с оглед изясняване на делото от фактическа страна. С присъда от 29.09.2015 г.
съдът е признал подсъдимия Р. Н. Д. за невиновен по повдигнатото обвинение. Присъдата е
потвърдена с решение № 369 от 21.03.2016 г. по ВНОХД № 5052/2015 г. на СГС, което е
окончателно.
При тези факти въззивният съд намира, че са налице всички елементи от фактическия
състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение първо от ЗОДОВ,
поради което неоснователни са релевираните възражения за неизпълнен фактически състав
във въззивната жалба на ответника. За пълнота въззивният съд намира за необходимо да
уточни, че държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от
дейността на правозащитните органи по чл. 2 от ЗОДОВ. Това означава, че държавата
дължи обезщетение независимо от това дали вредите са причинени виновно, като вината на
конкретни длъжностни лица е извън предмета на доказване в този процес, тъй като е извън
предмета на делото. При обективната отговорност по ЗОДОВ се прилага принципът на
риска, а не на вината. С оглед на това неоснователни са наведените във въззивната жалба на
СДВР твърдения, че вината е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2 от
ЗОДОВ.
Съгласно практиката на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление,
изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват
се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване
/Решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 480
от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., ГК/. Не е в тежест на пострадалия да
докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и/или
бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия
размер по своя преценка /Решение № 253 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., IV
г. о., ГК/.
От значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото
обвинение срещу пострадалото лице, както и съдебното му минало. На ищеца е повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1, пр. 2 от НК, за което е предвидено
наказание лишаване от свобода от една до шест години, следователно същото е тежко
2
престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Видно от справка за съдимост на л. 20 от
наказателното дело пред СРС ищецът не е бил осъждан, следователно с повдигнатото
обвинение той за пръв път се е сблъскал с наказателното правораздаване. Това предполага
съществен душевен дискомфорт поради угрозата от наказание лишаване от свобода.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия
критерий за справедливост се определя и от вида и характера на упражнената процесуална
принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия,
как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно
разследване в разумен срок и др. В случая наказателното производство е започнало на
19.12.2013 г., като ищецът е дал сведение /л. 23 от ДП/, бил е разпитан в качеството на
свидетел два пъти /л. 41 и сл. от ДП/, а след като е привлечен като обвиняем, е разпитан в
това му качество /л. 58/. Извършените процесуални действия с участието на пострадалия са
били необходими за изясняване на делото от фактическа страна и не се характеризират с
висока степен на процесуална принуда. По отношение на ищеца е била взета мярка за
неотклонение „подписка“, която, от своя страна, е най- леката мярка за неотклонение и не е
в състояние да препятства свободното придвижване или да промени начина на живот на
ищеца. Наказателното производство е приключило на 21.03.2016 г., когато е влязла в сила
оправдателната присъда. Тази продължителност от две години и три месеца не надвишава
критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, тълкуван в светлината на практиката на Европейския Съд
по правата на човека, като се имат предвид характерът на обвинението, наличието на
съдебна фаза в две инстанции и извършените в рамките на досъдебното и съдебното
производство процесуални действия по разследването и съдебно- следствени действия по
изясняване на делото от фактическа страна.
На следващо място, размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на
причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до
разстройство на здравето /заболяване/, а ако увреждането е трайно – според медицинската
прогноза за развитието на заболяването. Съгласно заключението на комплексната съдебно –
медицинска експертиза, прието от първоинстанционния съд, по делото няма данни за
влошаване на здравословното състояние на пострадалия по време и след приключване на
наказателното производство. Според вещите лица настъпилите телесни увреждания са
вследствие на ХАНК, диабет, атеросклероза /генерализирана/, възраст с дългогодишна
давност и липса на адекватен медицински контрол. По данните от ТЕЛК за пострадалия се
установява, че последният е с дата на инвалидизация от 16.03.2004 г. именно вследствие на
поредицата от изброените заболявания, които са с хроничен и прогресивен ход на протичане
и които са довели до ампутация на ляво ходило и до напредващ когнитивен дефицит.
Пострадалият е получил оплаквания от ХАНК с наличие на некрози на пръстите на лявото
стъпало вследствие на вродено заболяване /медио – некроза/ и придружаващ диабет.
Конкретното му състояние пряко е зависело от множество фактори /възраст, ХДР, лечение
на диабета и АХ и др./, като стресът, причинен му вследствие на наказателното преследване,
е част от изброените комплексни фактори, но не може да бъде изолиран като единствен
фактор за влошаване на здравословното му състояние. Следва да се имат предвид и
обстоятелствата, че пострадалият не се е обърнал по надлежния ред към Прокуратурата, за
да му се разреши преглед, както и че липсват данни комплексното му медицинско състояние
да е било лекувано. Съдът кредитира свидетелските показания на св. Г. относно
влошаването на здравословното състояние на баща й, но същите не установяват, че то е
настъпило именно в резултат на наказателното производство, в което той е бил привлечен
като обвиняем. С оглед на изложеното не се установява настъпилите телесни увреждания на
ищеца да са в причинна връзка с наказателното преследване.
Съгласно показанията на св. Г., след като баща й е бил обвинен в престъпление, се е
почувствал много зле, затворил се е в себе си и е престанал да излиза с приятели, както и да
се занимава с различни дейности. Съдът кредитира показанията на свидетелката, но същите
не установяват размер на вредите над обичайните презумптивни вреди. При определяне на
справедливия размер на обезщетението настоящият състав отчита възрастта на ищеца и
3
потенциалното наказание до шест години лишаване от свобода като фактори, налагащи по-
голям размер на обезщетението. От значение за определяне на по-нисък размер на
обезщетението са следните фактори: делото не е било медийно разгласявано, мярката за
неотклонение е лека и не е в състояние да препятства свободното придвижване или да
промени начина на живот на ищеца, наказателното производство е приключило в рамките
на разумен срок. Вредите, които следва да бъдат обезщетени, са житейски логичният страх
от осъждане и чувството за неудобство и унижение. Няма доказателства тези вреди да са
продължили дълго време след влизане в сила на оправдателната присъда.
В същото време като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена
вреда служат икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на деликта. В случая датата, към която
следва да се отчетат тези показатели съгласно приетото с ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по
т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК /т.4/, е 21.03.2016 г. – влизане в сила на оправдателната присъда.
Отчитането на социално-икономическото развитие при определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди е възприето в трайната практика на ВКС, отразена в
Решения № 1207 от 4.11.2008 г. по гр. д. № 5502/2007г. на IV ГО, № 95 от 24.10.2012 г. по т.
д. № 916/2011 г на I ТО, № 141 от 19.08.2013 г по т. д. № 453/2012 г. на II ТО, № 60 от
29.04.2014 г. по т. д. № 3049/2013 г. на II ТО, № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г.,
№ 157 от 28.11.2014 г по т. д. № 3040/2013 г на II ТО и др.
Следва да се посочи още, че осъждането само по себе си също има ефекта на
овъзмездяване. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че съгласно практиката на ЕСПЧ
Европейската конвенция не предоставя на лице, на което е повдигнато наказателно
обвинение и впоследствие оправдано, право на обезщетение /така § 82 от решение Allen с/у
Обединеното Кралство от 12.07.2013 г., жалба 25424/09 и цитираните там решения/. В тази
насока правото на обезщетение съгласно националния закон /ЗОДОВ/ следва да бъде
съобразено с българската правораздавателна традиция.
Ето защо неоснователни са оплакванията на страните за занижен и за завишен размер
на обезщетението. Прилагането на критерия „справедливост” предпоставя цялостна
преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените
вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат
репарирани. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди,
техния интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното
производство, характера и тежестта на незаконното обвинение, последиците от него,
настоящият съдебен състав намира, че обезщетение в размер на 3 500 / три хиляди и
петстотин/ лева е достатъчно за справедливо обезщетение за претърпените неимуществени
вреди.
На основание гореизложените мотиви за липса на причинна връзка между настъпилите
телесни увреждания на ищеца в първоинстанционното производство и осъщественото
спрямо него наказателно преследване неоснователна е претенцията за обезщетяване на
имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение.
Неоснователна е и претенцията за възмездяване на имуществени вреди в размер на 800
лева – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца в
рамките на наказателното производство. Това е така, защото според ТР № 6 от 06.11.2013 г.
на ВКС по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК /т.1/ съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан
начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за
това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая от представения пред първа
инстанция договор за правна защита и съдействие се установява, че в същия, макар да е
посочен изрично размерът на адвокатското възнаграждение, липсва посочване на начина, по
който последното е заплатено. Не са представени други доказателства, от които да се
установява, че уговореното адвокатско възнаграждение е реално заплатено.
4
По тези съображения въззивната жалба на ищците е неоснователна.
По повод оплакванията във въззивната жалба на ответника за завишен размер на
обезщетението бяха изложени мотиви. Оплакването, че СДВР не е пасивно легитимирана
страна по предявените искове съдът намира за неоснователно. Според разпоредбата на чл. 2
от ЗОДОВ държавата отговаря за причинените вреди, а според изричната разпоредба на чл.
7 от ЗОДОВ ответник по делото е орган по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ – процесуален субституент
на държавата. При иск по чл. 2 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е
легитимираният процесуален субституент на държавата във всички случаи, за които не е
посочен изрично друг орган, както е разяснено в ТР № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 5
от 2013 г., ОСГК. Въпреки това, ако увреждането е причинено едновременно от незаконни
действия и актове на повече от един правозащитен държавен орган /Прокуратурата на РБ и
разследващите органи/ и вредата следва да се обезщети глобално, то e възможно всички те
като посочени от ищеца ответници да представляват държавата в качеството им на
процесуални субституенти. Възможността държавата да се представлява от различни органи
по искове за обезщетение за вреди се допуска от законодателя и не е отречена в съдебната
практика на ВКС /Решение № 490 от 03.01.2013 г. по гр. д. № 1427/2011 г. на І ГО, Решение
№ 253 от 02.07.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ІV ГО, Решение № 157 от 21.12.2018 г. по
гр. д. № 4776/2017 г. на III ГО и др./. В случая при осъществяване на наказателното
преследване процесуални действия спрямо ищеца са били извършвани както от служители
на СДВР – служител на СДВР е извършил разпитите на ищеца и го е привлякъл като
обвиняем, като му е предявил разследването и е дал заключение с мнение за предаване на
съд на пострадалия, така и от Прокуратурата на Република България – прокурор от СРП е
образувал досъдебното производство срещу ищеца, внесъл е в съда обвинителния акт и е
поддържал обвинението. В този смисъл не може да се разграничи каква вреда е претърпял
ищецът от действието на всеки ответник. Поради това в конкретния случай процесуално
легитимирани ответници се явяват и Прокуратурата на Република България, и СДВР и
решението не следва да бъде отменяно в осъдителната си част по отношение на СДВР,
каквото е искането на този ответник.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид непроменения изход на спора разноските, определени от СГС, остават така,
както са присъдени, а поради оставяне на въззивните жалби без уважение въззивната
инстанция не присъжда такива.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264833 по гр. д. № 14974/2018 г. на Софийски градски
съд, Гражданско отделение I – 16 състав от 19.07.2021 г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда и предпоставките на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5