№ 89
гр. Дупница, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ели Д. А.стасова Мицевска
при участието на секретаря Росица К. Ганева
като разгледа докладваното от Ели Д. А.стасова Мицевска Гражданско дело
№ 20241510102091 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от ищеца А. Д. П., с ЕГН ********** срещу
ответника „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК ********* главен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит с № 859413/09.05.2023г., като противоречащ на закона и
евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от сключения между страните договор за потребителски
кредит с № 859413/09.05.2023г., като противоречаща на закона и на добрите нрави.
Ищецът твърди, че между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит с № 859413/09.05.2023г., по силата на който ответникът, в
качеството му на кредитодател е предоставил на ищеца, в качеството му на
кредитополучател главница в размер на 800 лева, като ищецът е следвало да погаси
кредита в срок до 17.10.2023г. като предвиденият ГПР възлизал на 56.66%. В чл. 5, ал.
1 от сключения договор било предвидено, че в срок от три дни кредитът следва да
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители като са поставени множество
условия за това. В нормата на чл. 11, ал. 2 от договора било предвидено, че при
неизпълнения на условията на чл. 5 от договора се дължи фиксирА.та неустойка в
размер на 461.64 лева.
В ИМ се посочва, че въпреки формално предоставената възможност на
кредитополучателя да осигури обезпечение в 3-дневния срок, още със сключване на
1
договора му била начислена неустойка в посочения размер, която била включена в
погасителния план още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска
се изменя в размер на 59 лева, а общото задължение ще възлиза на сумата от 1357.00
лева. В тази връзка ищецът счита, че посочената разпоредба е нищожна, доколкото
заобикаля предвидения чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР. Заявява, че
противоречи и на нормата на чл. 21 ЗПК, доколкото единствената й цел е да увеличи
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер. На следващо
място ищецът счита, че предвидената клауза за неустойка е нищожна и на основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, доколкото излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция, като същевременно противоречи и на добрите нрави. Релевира,
че въпросната клауза е и неравноправна и нищожна, на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП.
Ищецът сочи, че доколкото размерът на предвидената неустойка не е включен
в ГПР, то и целият процесен договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11,
вр. чл. 19 ЗПК. С оглед изложените съображения намира предявения иск за
основателен и доказан.
По делото е депозиран отговор на исковата молба, който обаче е подаден след
изтичане на преклузивния срок, регламентиран в нормата на чл. 131 ГПК, поради
което съдът следва да цени същия като становище, с което ответникът оспорва
предявените искове като неоснователни и недоказани.
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа стрА. следното:
Предявен е главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит с
№ договор за потребителски кредит с № 859413/09.05.2023г. като противоречащ на
закона.
Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените
основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в
ЗПК.
При А.лиза на предпоставките от фактическия състав на предявения иск следва
да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 49, стр. 2/ е
отделено като безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията
2
между страните обстоятелството, че между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит с № 859413/09.05.2023г.
Видно от приетия по делото договор за потребителски кредит с №
859413/09.05.2023г. /л. 62 и сл./ се установява, че ищецът в качеството си на
кредитополучател получил сума в размер на 800.00 лева като договорената
възнаградителна лихва възлиза на 95.36 лева; ГПР възлиза на 56.66%; в чл. 11, от
договора е посочено, че ако кредитополучателят не представи договореното в чл. 5 от
договора обезпечение в тридневен срок от сключването му представеното обезпечение
не отговаря на условията, посочени в процесния договор за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 461.64 лева. В нормата
на чл. 11, ал. 2 от договора е предвидено, че в този случай неустойката ще бъде
заплатена разсрочено – съобразно посочения в Приложение 1 към договора начин.
Във въпросния погасителен план /л. 7, стр. 2-л. 8/ е предвидено, че разсроченото
плащане на неустойката следва да се осъществи на 23 вноски, от които 20 вноски в
размер от по 15.27 лева и 3 вноски в размер от по 52.08 лева. С протоколно
определение от 05.02.2025г. /л. 87, стр. 2/ съдът е отделил като безспорно установено и
ненуждаещо е от доказване в отношенията между страните обстоятелството, че
неустойката не е включена като компонент в ГПР.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между
страните въпрос е дали предвидената неустойка следва да се включи като компонент
от ГПР. В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на
сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за
потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1,
т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия
размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за
потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната
уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които
като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението
между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е
различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна
може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а
от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се
прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи
3
неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи
по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от
потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо
услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-
321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването
на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора,
поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е
изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и
в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на
първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора
приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита
обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност
изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около
сключването му, остА.лите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145,
ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от
27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е
възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от
съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно
по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани
по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия
договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността
според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС.
За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора
основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната стрА., в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно
което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за
4
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило.
Тази принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда
задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да
намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не
диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се
третира за възприето от заинтересовА.та стрА.. Начинът на определяне на неустойката,
както и границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което
договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе
си не водят до нищожност на неустойката.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008
г.), която е транспонирА. в националното право на Р България именно със ЗПК. В този
смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи
по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В настоящия случай съдът намира, че уговорената между страните
неустойка е нищожна, доколкото същата не отговаря на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, като в тази връзка следва да се изложат
следните съображения: предвидената неустойка в общ размер от 461.64 лева
надвишава с 50% размера на главницата от 400.00 лева; уговорката, че същата се
дължи разсрочено – на 23 вноски, от които 20 вноски в размер от по 15.27 лева и 3
вноски в размер от по 52.08 лева обосновава извода, че действително единствената й
цел е да увеличи възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер,
като по този начин същата по естеството си представлява скрита такса, която би
следвало да бъде включена като компонент от ГПР. При включването на вземането за
неустойка в ГПР, последният би възлязъл на над 84.99%, изчислено по реда на чл. 162
5
ГПК. По този начин ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва и е
определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на
ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като
доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
Предвид гореизложените съображения, предявеният иск се явява основателен
и доказан.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за ищеца. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 50.00 лева –
държавна такса.
По отношение на искането на адв. Милев за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. следва да се изложат следните
съображения: съобразно константната практика на ВКС достатъчно за уважаване на
искането по чл.38, ал.2 ЗА е наличието на следните императивно необходими
предпоставки: 1. правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; 2. заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които
да го опровергават; 3. отговорност на насрещната стрА. за разноски, съобразно
правилата на чл.78 ГПК. /в този смисъл е Определение с № 515/02.10.2015г. по ч. т. д.
№ 2340/2015г. по описа на ВКС, I ТО/.
В настоящия случай с оглед представения по делото договор за правна защита
и съдействие /л. 85, стр. 2/ и с оглед уважаване на предявения иск, съдът счита, че са
налице две от предпоставките за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2
ЗАдв. Същевременно в приложения по делото договор за правна защита и съдействие
6
има надлежно отразяване, че се договаря безплатно представителство в хипотезата на
т. 2.
По отношение на направеното от ответника възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, следва да се изложат следните
съображения: разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по
правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по
чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Също така съдът не е
обвързан от искането ако адвокатът е посочил конкретна сума /Определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. дело № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV Г0/.
Предвид ниския материален интерес и ниската фактическа и правна сложност
на делото, както и продължителността на делото и осъществявА.та от адвоката правна
защита – едно-единствено открито съдебно заседание, на което адв. Милев реално не
е присъствал, присъденото адвокатско възнаграждение следва да се определи в
размер на 200 лв. за оказА. безплатна защита по чл. 38 ЗАдв. Посочената сума се явява
справедлив размер като се съобрази и обстоятелството, че са предявени 1 главен исков
и 1 евентуален иск и има един ответник. В случая следва да се съобрази и
обстоятелството, че Наредба № 1/2004 г. е неприложима, с оглед даденото от Съда на
Европейския съюз по дело С- 438/22 г. разрешение (в този смисъл са Определение №
50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и
Определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/ 2023 г. по описа на
ВКС, II т.о.).
Въз основа на изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от А. Д. П., с ЕГН **********, с адрес: с. ***
срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5 установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД договор за
потребителски кредит с № 859413/09.05.2023г. за нищожен.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати в полза на А. Д. П., с ЕГН **********, с
адрес: с. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50.00 лева – разноски за
производството пред РС – Дупница.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в
полза на адв. Димитър Мирославов Милев от САК сумата от 200.00 лева – адвокатско
възнаграждение.
7
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС – Кюстендил в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
8